Анна Тод
След сблъсъка (3)

Глава две
Теса

Оставам в банята, докато не ми прилошава от топлината. Водата отмива мръсотията от съзнанието ми, пречиства ме и някак ме успокоява. Уви, ефектът от горещия душ не е точно такъв, какъвто бях очаквала. Не мога да се сетя за нищо, което да успокои болката в мен. Имам чувството, че болката е символ на самата безкрайност. Постоянна. Като спазъм, който се е настанил да живее с мен, но и като дупка, която става все по-дълбока и по-широка.

Ужасно съжалявам за стената.

— Предложих на Кен да я платя, но не ми разрешава дори да спомена — казвам на Ландън, докато реша с четка мократа си коса.

— Не се тревожи за това. Имаш си други грижи — отвръща замислено той и потърква гърба ми.

— Не разбирам как се стигна дотук? Как се преобърна животът ми? — Гледам напред и не мога да погледна най-добрия си приятел в очите. — Преди три месеца всичко имаше логика. Имах Ноа, който никога не би направил такова нещо. Бях в прекрасни отношения с майка си и знаех как ще се развие животът ми. А сега нямам нищо. Буквално нищо. Не знам дали да се появя и на работа, защото Хардин или ще дойде там, или ще накара Ванс да ме уволни. Просто защото може да го направи.

Стискам малката декоративна възглавничка пред гърдите си.

— Той нямаше какво да губи. Но аз имах. Позволих му да ми вземе всичко. Животът ми преди него беше толкова обикновен, простичък. Предначертан. Сега… след… него… е просто… след.

Ландън ме гледа с големите си, широко отворени очи.

— Теса, не можеш да се откажеш от стажа. Достатъчно ти отне. Моля те, не му позволявай да ти вземе и това. Хубавото на този живот след него е, че можеш да правиш каквото ти се иска, можеш да започнеш отначало.

Знам, че е прав, но не е така просто. Всичко в живота ми в момента е свързано с него. Дори боята на проклетата кола. Той някак успя да се превърне в онази нишка, която държи живота ми цял. Сега — след него — от този живот и от момичето, което бях преди Хардин, е останала една непотребна купчина. В крайна сметка се съгласявам с Ландън и му се усмихвам почти насила.

— Ще те оставя да си починеш — казва, прегръща ме и тръгва да излиза.

— Мислиш ли, че някога ще спре? — питам и той се обръща.

— Кое?

— Болката. — Гласът ми е почти като шепот.

— Не знам… Иска ми се да вярвам, че ще спре. Времето лекува… почти всяка болка — казва Ландън и ми се усмихва с най-успокояващата полуусмивка, която съм виждала в живота си.

Не знам дали времето ще ме излекува, но знам, че ако това не се случи, няма да оцелея.

 

 

С твърда ръка и абсолютно безкомпромисно, но и с присъщото му уважение, Ландън успява да ме извлече от кревата, за да не изпусна стажа си. Отделям минутка, за да оставя бележка на Кен и Карен и да се извиня за дупката, която Хардин остави в стената им.

По пътя Ландън не говори, но от време на време се обръща да ми се усмихне окуражително. Също така непрестанно ми казва неща, които не бива да забравям и които да си напомням, за да си вдъхвам смелост, но истината е, че се чувствам ужасно. Спомените нахлуват в съзнанието ми в мига, в който паркираме пред заведението — Хардин на колене в снега, обяснението на Зед за облога…

Отключвам колата си и скачам в нея, за да се скрия от студа. Поглеждам се в огледалото за обратно виждане и лицето ми се сгърчва от отвращение. Очите ми са кървави и с черни кръгове отдолу. Имам и торбички. Приличам на героиня от филм на ужасите. Със сигурност ще имам нужда от повече грим, отколкото предполагах.

Спирам в „Уол март“, единствения отворен магазин по това време, и купувам всичко необходимо за „макиаж“ на чувствата. Но нямам сила, нямам енергия и желание да оправям външния си вид и не съм убедена, че изглеждам по-добре.

Очевидно не изглеждам никак добре, защото когато ме вижда, Кимбърли надава ужасен вик. Опитвам се да се усмихна, но тя скача от бюрото си.

— Теса, мила, добре ли си? — пита с обезумял поглед.

— Толкова зле ли изглеждам?

— Не, не, разбира се, че не — лъже веднага. — Просто изглеждаш…

— Изтощена. Знам. Наистина съм изтощена. Последните изпити ми взеха здравето.

Тя кима и ми се усмихва топло, но усещам как очите й пробиват дупка в гърба ми, докато вървя по коридора към офиса си. И така, денят започва да се точи. Вече е почти обяд, когато Ванс чука на вратата ми.

— Здравей, Теса — казва с усмивка.

— Здравей — отвръщам с върховни усилия.

— Исках просто да ти кажа, че съм силно впечатлен. Работата ти е много по-прецизна и съвестна, отколкото на повечето служители, които съм назначил на постоянна длъжност.

— Благодаря. Това означава много за мен — казвам и веднага вътрешното ми гласче ми напомня, че имам този стаж благодарение на Хардин.

— Това е причината да те поканя на конференцията в Сиатъл този уикенд. Много често тези събития са скучни, но сега ще бъде посветена на дигиталното книгоиздаване. Ще се запознаеш с много хора, ще научиш някои неща. След няколко месеца отварям нов клон в Сиатъл и трябва да се видя с доста хора. Какво ще кажеш? Компанията поема всички разходи. Тръгваме в петък следобед. Разбира се, ще се радвам, ако успееш да доведеш и Хардин. Не на конференцията, но в Сиатъл — казва с многозначителна усмивка.

Ако само знае какво се случва в момента.

— За мен е огромна чест. Разбира се, че ще дойда. Дълбоко ценя поканата — казвам ентусиазирано и с облекчението, че най-сетне нещо хубаво се случва в живота ми.

— Страхотно! Ще кажа на Кимбърли да ти обясни всичко…

Не спира да говори, но аз не го слушам. Идеята да замина за тази конференция леко успокоява болката в гърдите ми. Ще съм далеч от Хардин. Но сега пък мисълта за Сиатъл ми напомня пак за него и за това, че той искаше да ме заведе там. Маркирал е целия ми живот. Където е минал, все е оставил следи. По цялата територия на щата. Офисът започва да се смалява, въздухът в стаята става гъст, трудно се диша.

— Добре ли си? — пита загрижено Ванс.

— Ами… да… не съм яла още днес, а и не спах добре снощи. — Казвам.

— Хайде, прибирай се у дома. Може да си довършиш работата вкъщи.

— Няма проблем… мога да…

— Не, тръгвай. Нямаме линейка подръка. Ще се справим без теб — казва окуражително и ми маха за довиждане на вратата.

Събирам си нещата, поглеждам се в огледалото на банята. Да, все още изглеждам ужасно. Точно се каня да се кача в асансьора, когато чувам гласа на Кимбърли:

— У вас ли се прибираш?

— Да.

— Хардин е в лошо настроение, така че… чувствай се предупредена.

— Какво? Откъде знаеш?

— Защото току-що ме напсува, когато отказах да го свържа с теб — усмихва се тя. — Не го свързах и предишните десет пъти. Помислих си, че ако искаше да говориш с него, щеше да си включиш мобилния.

— Благодаря — казвам и мислено й благодаря за съобразителността. Гласът на Хардин би накарал пулсиращата от болка дупка в гърдите ми да смъди и да щипе още по-силно.

Успявам да стигна до колата, без да се разплача. Болката се засилва. Когато съм сама, не мога да мисля за нищо друго. Сама с мислите си. Става още по-зле, когато виждам петнадесетте пропуснати обаждания от Хардин и десетте нови съобщения, които нямам намерение да чета. Успявам да се стегна колкото да подкарам колата, и правя точно това, от което най-много се страхувах: обаждам се на майка си. Отговаря ми на първото позвъняване.

— Ало?

— Мамо — проплаквам. Да, никога не я наричам така и сега думата звучи странно в устата ми, но имам нужда да ме успокои.

— Какво е направил?

Всички до момента бяха реагирали, задавайки точно този въпрос. Това ме навежда на мисълта, че всички, освен мен са виждали опасността в лицето на Хардин, но аз съм отказвала да си отворя очите.

— Аз… той… — Не мога да сглобя и едно изречение. — Мога ли да се прибера само за тази вечер?

— Разбира се, Теса. Ще се видим след два часа — казва и затваря.

По-добре е, отколкото си мислех, но много по-хладно, отколкото се бях надявала. Иска ми се да е като Карен. Да раздава любовта си и да прощава недостатъците. Иска ми се да омекне, искам да знам, че имам майка, която ме обича и която може да ме успокои.

Качвам се на магистралата и изключвам телефона си, преди да направя някоя глупост. Като например тази да прочета някое от съобщенията на Хардин.