Анна Тод
След сблъсъка (27)

Глава двадесет и шест
Хардин

Този ден беше истински ад. Ад, който посрещнах с отворени обятия, но все пак ад. Изобщо не очаквах да видя Теса, когато се върнахме от летището. Бях измислил най-елементарната лъжа: приятелката ми няма да е тук, понеже ще е извън града през цялата седмица до Коледа. И за Коледа. Мама помрънка малко, но не задава прекалено много въпроси и не любопитства повече. Беше толкова развълнувана и изумена, честно казано, че в живота ми има жена. Мисля, че и тя като баща ми бе очаквала да съм сам цял живот. Но пък… и аз бях очаквал същото.

На моменти имам истерични изблици на смях, когато се хвана, че не минава и секунда, без да мисля за това момиче, а само преди три месеца исках да бъда съвсем сам. Не знаех какво е, не знаех какво изпускам, а сега, след като го намерих, не желая да я пусна, не мога да я пусна. Не мога да се отърся от нея. Каквото и да правя, тя е там, в главата ми.

Опитах се да спра, да забравя, да продължа напред… и беше пълна катастрофа. Красивата блондинка, която изведох на вечеря в събота, не беше Теса. Никоя не е. Разбира се, че приличаше на нея, дори беше облечена като нея. Изчервяваше се, когато псувах, и като че малко се страхуваше от мен по време на цялата вечеря. Да, беше сладка, но ужасно скучна. В нея нямаше онзи огън, който го има в Тес. Не ми се скара за грозния език, не каза нищо, когато сложих ръка на бедрото й под масата. Знам, че се съгласи да излезе с мен, само и само да изживее фантазията си да бъде на среща с лошо момче, преди да отиде на църква на другия ден, но няма значение, защото аз също я използвах. Използвах я, за да запълня огромната пропаст, която Теса остави след себе си. За да не мисля, че е в Сиатъл и оня гъз Тревър се върти около нея. Вината, която изпитах, когато се наведох да я целуна, беше толкова силна, че едва не паднах. Отдръпнах се веднага и видях недоумението в невинните й очи. Буквално побягнах към колата си и я оставих сама в ресторанта.

Сядам и гледам спящото момиче, в което съм така отчаяно влюбен.

Когато я видях в апартамента ни, дрехите й в пералнята, останалите на закачалката, всичко почистено и подредено, дори четката й за зъби в банята… тогава надеждата пак заблещука. Но знаеш какво казват за надеждата.

Все още се държа със зъби и нокти за малкото останало парченце надежда, че може да ми прости. Ако сега се събуди и ме види така надвесен над нея, ще се изплаши и ще започне да пищи. Знам, че трябва да отстъпя няколко крачки назад и да й дам време и пространство. Този начин на общуване и тези чувства са толкова силни, не знам как да се справя. Но ще измисля начин. Трябва да оправя нещата.

Прибирам едно кичурче от лицето й, с мъка откъсвам очи от нея и лягам върху купчината завивки на циментовия под. Там, където ми е мястото.

Може би тази нощ ще успея да заспя?