Анна Тод
След сблъсъка (23)

Глава двадесет и две
Теса

Събуждам се в два следобед. Не си спомням кога за последно съм се будила след единадесет. Мисля, че никога. Но сега ми е простено, защото си легнах едва в четири, понеже цяла нощ разглеждах прекрасния подарък от Хардин.

Това е всичко, от което се нуждая. Най-хубавият подарък, който някога съм получавала. Взимам телефона от нощното шкафче и проверявам за пропуснати обаждания. Две от майка ми и едно от Ландън. Имам няколко съобщения за рождения ден, включително и едно от Ноа. Никога не съм намирала рождения си ден за нещо особено, но пък да седя съвсем сама в стаята си… и това не ми харесва особено. Е, няма да съм сама. Катрин Ърншоу и Елизабет Бенет са много по-добра компания от майка ми.

Поръчвам си безобразно количество китайско и оставам в леглото целия ден. Майка ми е непоносимо раздразнена, когато й се обаждам да й кажа, че съм болна. Знам, че не ми вярва, но не ме интересува особено. Днес имам рожден ден и мога да правя каквото си искам, с когото си искам и както си искам. А аз искам да си остана в леглото с моята нова играчка. Следователно ще направя точно това.

Пръстите ми опитват да наберат номера на Хардин, но аз успявам да ги спра. Колкото и да съм благодарна за подаръка, той е спал с Моли. Винаги прави това, което знае, че ще ме нарани най-силно. Сещам се за вечерята си с Тревър в събота. Той е мил и толкова чаровен. Казва това, което мисли, прави ми хубави комплименти, не ми крещи, не ме ядосва. Никога не ме е лъгал. Никога не се налага да гадая какви са чувствата му. Умен е, образован е, а през празниците ще помага в сиропиталище. Тревър е просто перфектен в сравнение с Хардин.

Проблемът е, че не трябва да сравнявам Тревър с Хардин. Тревър е наистина малко скучен. И не харесва книги като мен, а това е общата ни страст с Хардин, но пък с Тревър нямаме и общо, повредено, изкривено и объркано минало.

Това, което ме вбесява най-много в Хардин, е, че аз наистина го харесвам като личност, колкото и да е груб, може би дори с цялата му грубост. Той е забавен, има чувство за хумор и е толкова сладък… когато иска да бъде. Този подарък съвсем ме обърква. Трябва постоянно да си припомням какво ми причини. Всички лъжи и най-вече това, че през цялото време е спал с Моли.

Пускам съобщение на Ландън да му благодаря. След няколко секунди ми връща отговор и пита за адреса на хотела ми. Искам да му кажа, че няма нужда да кара в този студ чак дотук, но не ми се ще да остана сама целия ден. Не се преобличам, но поне слагам сутиен и сядам да чета, докато чакам Ландън.

След час той чука на вратата ми и когато отварям, познатата ми топла усмивка кара и мен да се усмихна. За първи път днес. Прегръща ме, стиска ме в ръцете си.

— Честит рожден ден, Теса — казва в косите ми.

— Благодаря — отговарям и го прегръщам силно.

После ме пуска и сяда на стола до бюрото.

— Чувстваш ли се по-голяма?

— Не… Да. Имам чувството, че през последната седмица остарях с десет години.

Той се усмихва леко, но някак странно.

— Поръчах китайско и остана толкова много. Искаш ли? — предлагам.

Ландън се обръща и взима голямата опаковка от стиропор и една вилица.

— Благодаря. Значи това правиш цял ден? — пита закачливо.

— Разбира се — смея се и сядам с кръстосани крака на леглото.

Погледът му се плъзва покрай мен и повдига въпросително вежди.

— Имаш електронен четец? Мислех, че ги мразиш.

— Ами… да… мразех ги, но сега някак много ми допадат. — Вдигам го и му се любувам. — Стотици книги изпод пръстите ми. Има ли нещо по-добро от това? — усмихвам се и накланям глава настрани.

— Е, няма нищо по-хубаво от това да си купиш нещо, което искаш за рождения ден — казва с пълна с ориз уста.

— Всъщност Хардин ми го купи. Беше го оставил в колата.

— О, много мило от негова страна — отбелязва с много странен тон, в който дори не долавям сарказъм.

— Да, наистина е много мило. Дори е качил всички тези прекрасни романи и… — спирам се.

— Какво мислиш за това?

— Мисля, че ме обърква още повече. Понякога прави тези ужасно мили неща, но в същото време ме наранява толкова много.

Той се усмихва, замисля се, заиграва се с вилицата и казва:

— Той наистина те обича. За беда, любовта и разумът невинаги вървят ръка за ръка.

Въздъхвам.

— Той не знае какво е любов.

Неволно започвам да преглеждам заглавията на романите и ми минава през ума, че в никой от тях разумът не се проявява често.

— Вчера дойде да говори с мен — казва Ландън и аз буквално изпускам подаръка си на матрака.

— Какво?

— Да, аз също бях крайно изненадан. Дойде да говори с мен или с баща си… или с майка ми. — Клати глава, сякаш още не може да повярва.

— Защо?

— За да помоли за помощ.

Тревогата едва не ме задушава.

— Каква помощ? Какво му е? Добре ли е?

— Да… Всъщност не е. Искаше помощ… за теб. Беше толкова отчаян, Теса, смазан. Искам да кажа… осъзнаваш ли, че дойде в къщата на баща си! Там, където никога не стъпва без теб. За да търси помощ!

— Какво каза? — Не, не мога да си представя Хардин да чука на вратата на Кен и да моли роднините си за помощ.

— Че те обича. Че иска да му помогна да му дадеш още една възможност. Исках да знаеш, защото не мога да крия нищо от теб.

— Аз… не знам какво да кажа… Не мога да повярвам, че е дошъл при теб. Че е отишъл изобщо при някого.

— Колкото и да не ми се иска да го призная, той не е онзи Хардин Скот, с когото се запознах в самото начало. Дори се пошегува да ме прегърнел или нещо такова — смее се Ландън.

Не мога да не се засмея с него.

— Сериозно?!

Не знам какво да мисля за всичко това, но дори самата идея Хардин да прегърне Ландън наистина е смешна. После поглеждам Ландън в очите и го питам:

— Мислиш ли, че наистина ме обича?

— Да, определено мисля, че те обича. Не знам дали трябва да му прощаваш, не знам нищо наистина, но единственото, в което съм сигурен, е, че те обича.

— Само дето ме излъга, направи си шега. Дори след като ми казваше, че ме обича, той е ходел и е разказвал всичко, което се е случвало между нас. А после аз сядам, размишлявам и се опитвам някак да го преодолея, да оставя случилото се зад гърба ни, а той отива и спи с Моли.

Очите ми се пълнят със сълзи. Взимам бутилката с вода и отпивам, само и само да преглътна сълзите.

— Не, не е спал с нея.

— Напротив, спал е. Той сам ми каза.

Ландън клати глава и оставя контейнера с храната на бюрото.

— Казал го е просто да те нарани. Вярно, че това не е по-добре, но вие двамата знаете как да отвръщате на огъня с огън.

Гледам Ландън и първото, което ми идва на ума, е, че Хардин наистина е страхотен актьор. Накарал е дори доведения си брат да вярва на лъжите му. Но веднага след това: А ако наистина не е спал с Моли? Тогава бих ли могла да му простя? Бях решила никога да не му простя, но просто не мога да го изкарам изпод кожата си. И сякаш вселената иска да ми се изкиска в лицето, защото точно тогава получавам съобщение от Тревър.

Честит рожден ден, красавице.

Изпращам му едно кратко благодаря и казвам на Ландън:

— Имам нужда от време. Не знам какво да мисля.

— Разбира се — кима той. — Какво ще правиш за Коледа?

— Това — показвам празната вече кутия от китайското, четеца и дистанционното.

— Няма ли да си ходиш у дома?

— Дори тази мотелска стая ми е повече дом от къщата на майка ми — казвам и се опитвам да прикрия факта, че никога не съм била толкова жалка.

— Не можеш да останеш сама в тази стая за Коледа! Трябва да дойдеш у дома. Мисля, че майка ми ти е купила някои неща, още преди да… знаеш.

— Преди животът ми да изтече в мръсния канал? — почти се смея. — Всъщност си мислех… Хардин заминава утре, може да остана в апартамента, преди да се преместя в общежитията, което се надявам да стане, преди той да се е прибрал. Ако ли не, винаги мога да се върна на това прекрасно островче. — Не мога да не се шегувам със смешната ситуация, в която съм изпаднала.

— Да… точно това трябва да направиш — казва Ландън, но очите му са залепени за телевизора.

— Наистина ли мислиш така? А ако се появи?

Той не откъсва очи от екрана, но кимва.

— Нали ще е в Лондон?

— Наистина си прав. И моето име е на договора за наема.

После гледаме телевизия и си говорим за Дакота. Ако Дакота реши да остане в Ню Йорк, той най-вероятно ще се премести в Университета в Ню Йорк. Щастлива съм за него, но така не ми се иска да си тръгва оттук. Но не му го казвам. Ландън остава с мен до девет. После се свивам в леглото и чета, докато заспя.

 

 

На следващата сутрин се подготвям за завръщането си в апартамента. Не е за вярване, че се връщам там, но нямам много голям избор. Не искам да се възползвам от предложението на Ландън, още по-малко искам да отида при майка си, а ако остана тук, парите ще ми свършат.

Изпитвам известна вина, че не отидох при нея, но честно, не желая цяла седмица да слушам злобните й коментари. Може да отида за Коледа, но не и днес. Имам време да реша.

Навивам косата си, оправям грима, обличам риза с дълъг ръкав и тъмни джинси. Ще ми се да остана по пижама, но трябва да отида до магазина и да си купя храна за няколко дни. Ако ям от храната на Хардин, ще разбере, че съм ходила там.

Прибирам нещата си в едната чанта и бягам навън към колата. За моя изненада, тя е почистена отвътре, ароматизирана и мирише на мента. На Хардин.

Докато карам към супермаркета, започва да вали сняг. Купувам достатъчно храна за няколкото дни до Коледа, докато реша какво ще правя на самия празник. Докато чакам на опашката, несъзнателно се питам какво ли би ми купил Хардин за Коледа. Подаръкът му за рождения ми ден беше определено изненада. Кой знае какво би измислил за Коледа. Надявам се да не е нещо скъпо. По-скоро нещо семпло.

— Няма ли да се преместите напред вече? — излайва някаква жена зад гърба ми.

Вдигам поглед и забелязвам, че касиерката ме чака нетърпеливо и ме гледа сърдито. Не бях забелязала кога всички хора пред мен са минали по реда си.

— Извинете — казвам тихо и нареждам покупките си.

Сърцето ми започва да блъска като лудо, когато завивам към сградата. А ако не е тръгнал още? Едва обяд е? Оглеждам се като луда и търся колата му, но я няма. Може би е отишъл с нея на летището и я е оставил в гаража там.

Или Моли го е закарала.

Този противен вътрешен глас не знае кога да спре.

Добре, сега поне съм спокойна, че не е тук. Паркирам и взимам покупките си. Снегът вали по-силно и покрива колата с тънък пласт. Скоро ще съм горе, в топлия апартамент.

Стигам до вратата, поемам си дълбоко дъх и смело отключвам. Толкова обичам това място. Идеалното място за… нас… за него… за мен… поотделно. Когато отварям хладилника, с учудване забелязвам, че е претъпкан с храна за дни напред. Вероятно е пазарувал тези дни. Намествам някак моята храна и слизам да взема останалия си багаж.

Не мога да спра да мисля за това, което каза Ландън. Не мога да повярвам, че Хардин е отишъл за съвет и помощ при някого другиго; че Ландън съвсем откровено мисли, че Хардин ме обича — нещо, което знаех, но бях заключила дълбоко в себе си от страх, защото би ми дало само излишни надежди. Ако си позволя да призная пред себе си, че ме обича, всичко би изглеждало още по-ужасно.

Прибирам се в апартамента и заключвам вратата. Пренасям куфарите си в хола. Изваждам повечето си дрехи, за да не се намачкат, но докато подреждам закачалките в гардероба, който беше за двама ни, ножът в гърдите ми се върти и забива по-дълбоко. Вляво е закачил само няколко чифта черни джинси. Трябва да положа огромни усилия, за да не започна да окачвам и неговите тениски. Винаги са леко измачкани. И въпреки това изглежда перфектно.

Погледът ми попада върху черната му официална риза, тази, която облече на сватбата. Сега виси закачена накриво в дъното на гардероба. Прибирам бързо останалите си дрехи, правя си макарони и пускам телевизора. Увеличавам звука и зяпам серия на „Приятели“, която съм гледала поне двадесет пъти. Отивам до кухнята и зареждам съдомиялната, произнасяйки репликите им на глас. Надявам се Хардин да не забележи, че съм мила чиниите, но наистина не мога да понасям чинии в мивката. Паля си една свещичка и избърсвам плотовете. След малко вече мета и пода. Пускам прахосмукачка да обера праха по дивана и оправям леглото. После изпирам дрехите си и сгъвам тези, които Хардин е прал и е оставил в сушилнята.

Днес е може би най-спокойният ми ден от една седмица насам. Това обаче не трае дълго. Чувам гласове пред вратата и като на забавен кадър наблюдавам как ключалката се превърта.

Мамка му. Той е тук. Пак. Защо винаги се появява, когато и аз съм тук? Дано не е той. Дано е дал ключовете на някого от приятелите си. Може би е Зед с някое момиче? Който и да е, само дано не е Хардин. Моля те, Боже. Който и да е друг!

И тогава някаква жена, която не съм виждала никога през живота си, влиза в апартамента. Веднага разбирам коя е. Приликата може да ти извади очите. Тя е толкова красива.

— Хардин, този апартамент е разкошен — казва. Акцентът й е по-силен от този на сина и.

Това. Не. Е. Истина. Сега ще изглеждам като пълен психопат пред майката на Хардин. С моята храна в хладилника, с дрехите ми в сушилнята, с тези, закачени в гардероба, и с изчистения от край до край апартамент. Когато жената ме вижда, знам, че изглеждам като вкаменена от паника.

— О, Боже! Ти вероятно си Теса! — усмихва се и хуква към мен.

Хардин влиза и ме вижда. Главата му се наклонява настрани, багажът на майка му пада от ръцете му. Изненадата в очите му е толкова неподправена. Граничи с шок. Откъсвам очи от него и поглеждам жената, която крачи бързо към мен с разтворени ръце.

— Толкова бях разочарована, когато Хардин ми каза, че няма да си в града тази седмица — казва сладко тя и ме прегръща. — Какво нахално момче! Излъгал ме е само за да ме изненада така приятно.

Какво?

Жената слага ръка на рамото ми и ме кара да я погледна.

— Колко си красива! Погледни се само! — почти изпищява от щастие и пак ме прегръща.

Аз не казвам нищо, но отвръщам на прегръдката й.

Хардин изглежда ужасен, изобщо не знае какво да прави.

Добре дошъл в клуба.