Анна Тод
След сблъсъка (22)

Глава двадесет и едно
Теса

— Имаш ли вече планове за Коледа? — пита Тревър.

Вдигам пръст да изчака минутка, за да се насладя на равиолите. Храната тук е превъзходна. Не разбирам много от ресторанти, но според мен този е пет звезди.

— Нищо особено. Отивам в къщата на майка ми за седмица. Ти?

— Записал съм се доброволец в едно сиропиталище и ще работя по Коледа. Не ми се прибира в Охайо. Имам няколко лели и братовчеди, но откакто мама почина, нямам какво да правя там. Наистина.

— О, Тревър, толкова съжалявам за майка ти, но от друга страна е страхотно, че ще работиш за хубава кауза — казвам и бодвам последното парче равиоли.

Може би думите на Тревър вгорчават вкуса му, но като цяло правят вечерта много по-хубава. Не е ли странно? Говорим и ядем страхотна шоколадова торта с карамел, без брашно.

Когато сервитьорката идва със сметката, Тревър вади портфейла си.

— Не си от онези жени, които държат да платят половината сметка, нали? — пита шеговито.

— Ха! Може би… ако бяхме в „Макдоналдс“?

Той се смее, но не казва нищо. Хардин би направил няколко саркастични забележки как коментарът ми е върнал феминизма петдесет години назад.

Навън вали нещо средно между дъжд и сняг. Тревър ми казва да изчакам вътре, докато извика такси. Толкова е съобразителен! След малко ми маха през прозореца и аз се втурвам навън към топлото такси.

— Как реши да работиш в книгоиздаването? — пита, докато пътуваме към хотела.

— Обичам да чета. Това е всичко, което обичам да правя. Единственото, което ме интересува, така че изборът на кариера беше за мен нещо съвсем естествено и нормално. Иска ми се да стана писател, да пиша свои собствени неща, но това е някъде в бъдещето. Засега съм щастлива с това, което правя за Ванс.

— Същото е и при мен и счетоводството. — Усмихва се той. — Нищо друго не ми е така интересно. От много малък знаех, че ще се занимавам с нещо, свързано с цифри.

Мразя математика, но се усмихвам вежливо, а той продължава да ми разказва за любовта си към цифрите:

— Обичаш ли да четеш книги? — питам, когато свършва разказа си и спираме пред хотела.

— Да, предимно счетоводна литература.

— О… Защо? — не мога да се стърпя да не попитам. Той свива рамене и казва:

— Просто художествената литература не ми е по сърце. — Скача от колата и ми подава ръка да сляза.

— Как е възможно? — питам и поемам ръката му. — Най-хубавото нещо на четенето е, че ти дава възможност да избягаш от реалността, да изживееш стотици, дори хиляди други съдби. Научната литература няма тази сила — не те променя така, както те променя художествената.

— Да те променя ли? — пита и повдига въпросително вежда.

— Да. Променя те. Ако не изпитваш нищо, нито една емоция, значи не четеш подходящата за теб книга.

Минаваме през лобито и се заглеждам в изумителната изработка на стените.

— Иска ми се да вярвам, че всеки роман, който съм прочела, е станал част от мен. Направил ме е такава, каквато съм… в известен смисъл.

— Ти си страстна и чувствителна натура — смее се той.

— Да… предполагам, че си прав.

Хардин би се съгласил с мен и може би щяхме да водим този разговор с часове, дори с дни.

В асансьора мълчим, а когато излизаме, той върви една крачка след мен. Толкова съм изморена. Искам да спя, макар че е само девет. Когато стигаме до моята врата, Тревър ме поглежда, усмихва се и казва:

— Прекарах страхотно с теб. Благодаря ти, че се съгласи да вечеряш с мен.

— Аз благодаря. За поканата — усмихвам се.

— Беше хубаво да прекарам малко време с теб. Имаме толкова общи теми за разговор. Бих искал да излезем някога пак. Извън работните задължения — пояснява и чака отговора ми.

— Да, би било много хубаво.

Той прави крачка напред и аз застивам. Ръцете му се плъзгат по таза ми, навежда се към мен.

— Мм… не мисля, че това е най-подходящото време — почти изпищявам.

Бузите му пламват от неудобство. Изведнъж се чувствам ужасно виновна заради начина, по който го спрях и го отблъснах.

— О… Разбирам… Съжалявам. Трябваше да…

— Не, не, няма нищо. Просто не съм готова за това… — обяснявам и той се усмихва.

— Разбира се, Теса. Ще те оставям да си починеш. Лека нощ — казва и тръгва към стаята си.

Влизам и издишвам въздуха, който, едва сега осъзнавам, съм задържала в дробовете си прекалено дълго. Събувам обувките си и се замислям дали изобщо да си правя труда да се събличам, или просто да легна така. Решавам да полегна, докато обмислям какво да направя, но след няколко секунди заспивам.

 

 

Следващият ден с Кимбърли минава много бързо. Клюкарстваме и пазаруваме, като първото отнема по-голямата част от времето ни.

— Как прекара снощи? — пита тя.

Жената, която оправя маникюра ми, вдига глава и ме гледа с любопитство. Усмихвам й се.

— О, супер. С Хардин ходихме на вечеря — казвам.

— Хардин? — възкликва тя.

— Тревър. Искам да кажа… Тревър.

Ако не ми правеха маникюр, щях да се ударя по челото.

— Хм… — подмята закачливо Кимбърли и аз въртя очи.

След маникюра намираме един голям мол и тръгваме да разглеждаме обувките. Виждам няколко интересни модела, но не ми се пазарува точно днес. Кимбърли си купува няколко блузи с ентусиазъм, който ми подсказва, че тя наистина обича да пазарува. Минаваме край мъжкия щанд, тя взима една синя риза и казва:

— Мисля да купя една риза за Крисчън. Много е забавно, защото той ужасно мрази, когато харча пари за него.

— Той… няма ли… знаеш… пари? — питам, надявайки се да не го приеме като надничане в личния им живот.

— О, да, червив е с кинти. Но когато излизаме, аз обичам да си плащам. Не съм с него заради парите — казва гордо тя.

Щастлива съм, че се запознах с Кимбърли. Освен Ландън, сега тя е единствената ми приятелка. Не съм имала много приятелки жени, така че това е съвсем ново за мен.

Въпреки всичко случило се, когато Крисчън се обажда, че са свършили и праща колата да ни вземе, честно казано, доволна съм. В Сиатъл прекарах наистина страхотно, но в същото време беше един от най-ужасните уикенди в живота ми. През цялото време на връщане спах. Помолих ги да ме оставят в мотела.

За моя огромна изненада, колата ми е там. Паркирана е точно където я бях оставила. Плащам за още две вечери и пращам на майка си съобщение, че съм болна. Хранително натравяне. Тя не ми отговаря, така че пускам телевизора, обличам си нощницата и се завивам в леглото.

Няма нищо, абсолютно нищо интересно. Решавам да чета. Грабвам ключовете от колата си и отивам да си взема чантата с книгите. Когато отварям вратата на колата, забелязвам нещо черно.

Електронен четец?

Взимам го внимателно и отлепвам самозалепващото се жълто листче:

Честит рожден ден.

Хардин

Сърцето ми се раздува като балон и после рязко се свива.

Никога не съм харесвала електронните книги. Винаги съм предпочитала да усещам книгата в ръката си, но след тази конференция мнението ми като че леко се промени. Много по-лесно е да нося така нещата, които имам да чета за работа, отколкото да хабя всичката тази хартия да ги изпечатвам.

Все пак взимам копието на Хардин на Брулени хълмове и се връщам в стаята си. Включвам четеца. Усмивка ще разцепи лицето ми. Веднага след това заплаквам. На екрана с главното меню има икона „Тес“. Когато натискам върху нея, се появява всеки един роман, който с Хардин сме обсъждали, за който сме се карали, смели сме се дори.

Качил е всяка една книга, която обичаме и двамата или пък която е имала някакво място в живата ни.