Анна Тод
След сблъсъка (2)

Глава едно
Теса

— Отне му повече от месец — проплаквам, след като Зед ми разказва как се е родила идеята за облога. Повдига ми се. Затварям очи и се опитвам да избягам от болката.

— Знам. Той постоянно настояваше да му дадем повече време и намаляваше сумата, която трябваше да му платим. Беше доста странно. Но ние си помислихме, че просто си е навил на пръста да спечели на всяка цена. Сякаш да си докаже нещо. Или да докаже нещо на нас, но сега разбирам. — Зед млъква и оглежда лицето ми. — Сега се сещам, че всъщност той не говореше за нищо друго. И когато те поканих да дойдеш с нас на кино, той откачи. След като те прибра, дойде и ме предупреди да стоя далеч от теб, но аз само се изсмях, защото помислих, че е пиян.

— Разказа ли ви… за… потока? И за… другите неща? — питам и чакам отговора, без да дишам дори.

— Разказа ни всичко… искам да кажа… наистина всичко — отвръща тихо Зед.

Мълча. Изключвам телефона си. Не е спирал да звъни, откакто излязох от бара. Хардин няма никакво право да ми се обажда.

— Къде е новото ти общежитие? — пита Зед и забелязвам, че вече сме до общежитията.

— Не живея в общежитие. С Хардин… — не мога да довърша и изречението. — Той ме убеди да се преместя да живея с него. Преди седмица.

— Не мога да повярвам. Сериозно ли?

— Да. Той просто… нямам думи… той е просто… — Не мога да намеря дума, описваща жестокостта му.

— Не знаех, че ще стигне чак толкова далеч. Мислех, че когато видим… знаеш… доказателството, нещата ще си станат пак като преди. Ще се вижда с различно момиче всяка вечер. Но той просто изчезна. Почти не се е срещал с нас. Освен онази нощ, когато дойде на доковете да се опита да убеди Джейс и мен да не ти казваме. Предложи на Джейс ужасно много пари, за да си трае.

— Пари? — Не, как е възможно да падне толкова ниско? С всяко следващо болно, перверзно откритие, направено от мен, пространството в колата на Зед става все по-малко.

— Да. Джейс реши, че е шега, но каза, че ще си държи устата затворена.

— А ти не си се съгласил? — питам и вече разбирам защо Хардин го е бил. Спомням си обезобразеното лице на Зед и раните по кокалчетата на Хардин.

— Не съвсем. Уверих го, че ако не ти каже скоро, аз ще го направя. Очевидно идеята не му хареса — казва и размахва ръка пред лицето си. — Ако от това ще ти стане по-добре, мисля, че той наистина има чувства към теб.

— Не, няма. Но дори и да имаше, това вече е без значение — отвръщам и облягам глава на прозореца на колата. Всяка целувка, всяко докосване са ставали достояние на приятелите му, всичко се е обсъждало помежду им. Най-интимните ми мигове. Моите единствени интимни моменти не са мои. Били са на всички.

— Искаш ли да дойдеш при мен? Не те притискам и не ти предлагам нищо. Просто имам диван и можеш да останеш, докато решиш какво да правиш — предлага Зед.

— Не. Не, благодаря. Мога ли да използвам телефона ти? Искам да се обадя на Ландън. — Зед ми посочва телефона, който е оставен на таблото, и за секунда се замислям как ли биха се развили нещата, ако не бях зарязала Зед заради Хардин в онази нощ след лагерния огън. Никога нямаше да направя тези грешки.

Ландън отговаря на второто позвъняване. Както и очаквах, казва ми да отида веднага. Не му обяснявам какво се е случило, но той сякаш разбира, че нещо не е наред. Давам адреса на Зед. Почти през цялото време запазва мълчание.

— Ще ме търси… че съм те завел на друго място, ще ме преследва, че не съм те закарал при него — казва най-накрая.

— Бих се извинила за неудобството, но вие сами сте си виновни — казвам съвсем откровено. Изпитвам известно съчувствие към Зед, защото вярвам, че намеренията му са били далеч по-почтени от тези на Хардин, но раната ми е прекалено прясна, за да мисля за това точно сега.

— Знам. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се — казва, когато излизам от колата.

Виждам дъха си, но не усещам студа. Не усещам нищо. Ландън е единственият ми приятел, но живее в къщата на бащата на Хардин. Не мога да не отчета иронията на съдбата.

 

 

— Доста силно вали — казва Ландън и ме дърпа да вляза на топло. — Къде ти е палтото? — кара ми се закачливо, но после под светлината на лампата вижда лицето ми. — Какво се е случило? Какво е направил?

Очите ми оглеждат стаята с надеждата Кен и Карен да не са долу.

— Толкова ли ми личи? — избърсвам очите си. Ландън ме прегръща силно и пак бърша очите си. Нямам нито физическата, нито душевната сила да плача дори. Толкова далеч остана онова време, когато можех да плача. Сега съм извън… извън всичко.

Ландън ми носи чаша с вода и казва:

— Качи се в стаята си.

Успявам да се усмихна, но когато се качвам на втория етаж, някакъв перверзен инстинкт ме тегли към вратата на Хардин. Болката е толкова силна, че ме скършва на две половини. Обръщам се и бързо влизам в стаята срещу неговата. Спомням си как бягах към спалнята му онази нощ, когато го чух да пищи насън. Гърдите ми горят. Сядам на „моето легло“ и не знам какво да правя. Ландън идва след няколко минутки, сяда срещу мен. Достатъчно далеч, за да покаже уважение към мен, и достатъчно близо, за да почувствам тревогата му.

— Искаш ли да говориш за това? — пита вежливо.

Докато разказвам цялата история, ме боли много повече, отколкото в онзи миг, в който узнах всичко, но после изведнъж ми олеква… малко. Радвам се, че има поне един човек, който от самото начало не е знаел за цялото ми унижение.

Ландън ме слуша, без да помръдне, застинал, вкаменен. Не мога да разбера нищо от изражението му. Не мога да разбера какво мисли за доведения си брат. Какво мисли за мен. Но когато свършвам, той гневно скача от стола.

— Не мога да повярвам, че е направил такова нещо. Какво му става? А аз точно бях започнал да си мисля, че се превръща в… нормален… и той прави това? Не мога да повярвам, че би причинил подобно нещо на теб, точно на теб? Защо разрушава всичко, което има?

В мига, в който довършва изречението, главата му рязко се обръща надясно и тогава и аз чувам стъпките по стълбището. Но това не са стъпки, а гневни, трескаво топуркащи ботуши.

— Тук е — казваме и двамата и за секунда обмислям варианта да се скрия в гардероба.

Ландън ме поглежда сериозно и пита:

— Искаш ли да го видиш?

Клатя трескаво глава и Ландън прави крачка, за да затвори вратата точно когато гласът на Хардин ме пронизва.

— Теса!

В мига, в който Ландън се опитва да затвори вратата, Хардин влита в стаята и спира в средата. Скачам от леглото. Ландън, разбира се, не е свикнал на такива неща и затова стои като препариран.

— Теса! Слава богу, че си тук — въздъхва и прокарва пръсти през косата си.

Гледам го и гърдите ми горят. Опитвам се да отместя поглед към стената.

— Теса, бебо. Трябва да ме изслушаш. Моля те, просто…

Тръгвам мълчаливо към него. Очите му грейват с надежда и протяга ръка към мен, но когато го подминавам, виждам как надеждата се стопява. Умира.

Добре. Така му се полага.

— Моля те, кажи нещо.

Поклащам глава и заставам до Ландън.

— Не. Никога повече няма да говоря с теб — крещя.

— Не го казваш сериозно, нали… — Приближава се до мен.

— Махай се от мен! — пищя. Той се опитва да ме хване за ръката, но Ландън застава между нас и слага ръка на рамото му.

— Хардин, трябва да си тръгваш.

Хардин стиска челюсти и гледа ту него, ту мен.

— Ландън, не се намесвай, по дяволите — казва Хардин заканително, но Ландън не отстъпва. Познавам Хардин толкова добре. Знам, че в момента преценява какви са му шансовете и дали си заслужава да удари Ландън пред мен. Очевидно решава да не го прави. Поема си дълбоко дъх, опитва се да запази спокойствие и казва:

— Моля те… дай ни минутка.

Ландън ме поглежда. Очите ми го молят да не ме оставя сама.

— Тя не иска да говори с теб.

— Не ми казвай какво не иска и какво иска! — изкрещява Хардин и юмруците му удрят стената. Мазилката се напуква. Остава видима дупка. Отскачам назад и плача. Не сега, не сега, моля се тихичко и се опитвам да овладея емоциите си.

— Върви си, Хардин — извиква Ландън точно когато Кен и Карен се появяват на вратата на стаята.

О, не. Не биваше да идвам тук.

— Какво става, по дяволите? — пита Кен.

Никой не казва нищо. Карен ме поглежда съчувствено, а Кен повтаря въпроса. Хардин гневно гледа баща си.

— Опитвам се да поговоря с Теса и искам Ландън да си гледа своята работа и да не се бърка.

— Какво си направил, Хардин? — Тонът му вече не е разтревожен, а… гневен? Не мога да преценя.

— Нищо! Мамка му! — крещи Хардин и мята ръце във въздуха.

— Забъркал е такава каша, че сега Теса няма къде да отиде. — Казва Ландън.

Искам да говоря, но не знам какво да кажа.

— Има къде да отиде. Там, където е домът й. У дома, с мен. — Отвръща Хардин.

— През цялото време Хардин си е играл с нея. Причинил й е ужасни неща — казва Ландън.

Карен издава лек вик и прави крачка към мен. Свивам се и ставам като точка. Никога не съм се чувствала така оголена и малка. Не исках Кен и Карен да разбират, но след тази вечер така или иначе няма да искат да ме видят никога повече, затова няма никакво значение.

— Искаш ли да тръгнеш с него? — пита Кен и за секунда прекъсва пропадането ми по спиралата право към дъното.

Клатя безсилно глава.

— Няма да си тръгна оттук без теб — казва рязко Хардин и прави крачка към мен, а аз веднага отстъпвам назад.

— Мисля, че трябва да си тръгнеш, Хардин — казва Кен, за моя огромна изненада.

— Моля? — Лицето на Хардин потъмнява. Единственото определение, което ми идва на ума, докато го гледам, е черен гняв. — Имаш късмет, че изобщо стъпвам в къщата ти, а ти се осмеляваш да ме изхвърлиш?

— Щастлив съм, че започнахме да градим отношенията си, Хардин, но тази вечер трябва да си тръгнеш.

Хардин вдига ръце във въздуха.

— Това са глупости. Тя каква ти е на теб?

Кен се обръща към мен и после поглежда сина си:

— Каквото и да си й причинил, дано си е заслужавало да рискуваш да загубиш единственото хубаво нещо, което ти се е случвало — казва и отпуска глава върху гърдите си.

Не знам дали заради шока от думите на баща му, или просто защото гневът му не може да се побере в тялото му и изведнъж го напуска, но Хардин застива, поглежда ме за секунда, обръща се и излиза.

Мълчим и слушаме как слиза по стълбите. Стъпките му са категорични, стабилни. После входната врата се затръшва и трясъкът отеква в тихата къща. Обръщам се към Кен и със сълзи в очите и с разтреперан глас казвам:

— Ужасно съжалявам. Не исках да става така. Ще си тръгна.

— Не, ще останеш колкото е необходимо. Винаги си добре дошла тук — казва Кен и двамата с Карен ме прегръщат.

— Не исках да заставам между вас! — Чувствам се ужасно виновна, че Кен изгони сина си заради мен. Карен ме хваща за ръката и я стиска окуражително.

— Теса — отвръща уморено и все още раздразнено Кен, — обичам Хардин, но и двамата знаем, че без теб нямаше как да застанеш между нас, защото ние отдавна бяхме разделени.