Анна Тод
След сблъсъка (16)

Глава петнадесет
Теса

— Този коктейл има невероятен вкус — буквално крещя в ухото на Кимбърли, докато изпивам остатъка от плодовата напитка и алчно завъртам сламката около леда, за да изсмуча и последните капки. Тя ми се усмихва и пита:

— Искаш ли още един?

Очите й са леко зачервени, но все още ми се струва напълно трезва, докато на мен ми е смешно и се чувствам готова за пакости. Пияна. Да, точно тази дума търсех. Кимам нетърпеливо и забелязвам, че си тактувам в ритъма на музиката върху коленете си.

— Забавляваш ли се? — пита Тревър, който очевидно е забелязал промяната.

— Да. Всъщност се чувствам страхотно — опитвам се да надвикам музиката.

— Хайде да танцуваме — предлага Кимбърли.

— Не танцувам. Искам да кажа, че не танцувам, защото не умея на такава музика.

Никога не съм танцувала така, както танцуват хората в клубовете. При други обстоятелства бих изпитала панически ужас при мисълта да се присъединя към тях, но алкохолът ми дава крила и крака.

— По дяволите, да танцуваме — виквам ентусиазирано.

Кимбърли се усмихва, обръща се и целува Крисчън малко по-дълго от нормалното. По устните. После скача, грабва ме за ръката и ме дърпа надолу към дансинга. Надничам зад парапета и забелязвам, че двата етажа под нас са претъпкани с народ. Всички танцуват, сякаш изгубени в някакъв си свой свят. Изпитвам лек смут, но в същото време ми е много интересно.

Разбира се, Кимбърли танцува много хубаво. Затварям очи и се оставям музиката да движи тялото ми. Чувствам се странно, но ми се иска да съм добра компания за танцуване. Нямам избор.

След… нямам представа колко песни и още два коктейла, клубът започва да се върти. Извинявам се на Кимбърли и тръгвам към тоалетната. Едва се добирам през морето от тела. Усещам, че телефонът ми вибрира в чантата. Вадя го. Няма начин да отговоря на майка ми. Прекалено съм пияна, за да говоря с нея сега. Когато стигам до опашката за тоалетната, нещо ме кара да прегледам входящите съобщения. Не, не е писал. Няма нито ред от Хардин. Сгърчвам се от болка.

Може би трябва да видя какво става и какви ги върши?

Не, не мога да го направя. Би било ужасно безотговорно и утре ще съжалявам. Мигащите светлини отскачат от стената. Опитвам се да се концентрирам върху екрана на телефона и се надявам гаденето да отмине. Когато вратата на едната тоалетна най-сетне се отваря, втурвам се напред, заключвам и се опитвам да разбера дали искам да повърна. Мразя това усещане. Ако Хардин беше тук, щеше да ми донесе вода, щеше да държи косата ми назад.

Не, не би направил нищо подобно.

Трябва да му се обадя.

Гаденето преминава. Отивам при мивките и натискам няколко бутона върху клавиатурата на телефона, притискам го между рамото и бузата си и късам парче хартия. Искам да я намокря, но водата тръгва чак след като започвам ожесточено да махам с ръка пред сензора. Мразя тези мивки без кранчета. Очната ми линия тече. Изглеждам съвсем различен човек.

Косата ми е рошава, очите ми са червени. След третото позвъняване затварям и оставям телефона на ръба на мивката.

Защо не ми вдига, питам се, но точно тогава телефонът ми започва да вибрира и почти пада в мивката. Струва ми се смешно. Не знам защо, но всичко това ми се струва ужасно забавно. Виждам името на Хардин и прокарвам мокрия си пръст по екрана.

— Харолд? — Ето, това е начин да отговориш на телефонно обаждане.

Харолд? О, боже, много съм пияна.

Гласът на Хардин ми се струва смешен. Имам чувството, че се задъхва, докато говори.

— Теса? Наред ли е всичко? Ти ли ми се обади?

Господи, гласът му е божествен.

— Не знам, ако така пише, може и да съм се обаждала — казвам и не знам защо пак ми се струва ужасно смешно.

— Пила ли си? — пита вече със съвсем различен тон.

— Може би — цвиля и мятам мократа кърпа в кофата за боклук. Две пияни момичета влизат в банята и едното се спъва в собствените си крака. Всички се смеят. Двете тръгват към едната от тоалетните, а аз се фокусирам върху разговора.

— Къде си? — пита рязко той.

— О, успокой се, няма нищо! — Той винаги ми казва да се успокоя, следователно сега е мой ред да му го кажа.

— Теса… — въздъхва Хардин и знам, че е ядосан, но пияният ми мозък изобщо не се притеснява от този факт. — Колко пи?

— Не знам… Около пет. Или шест. Май… — отговарям и се облягам на стената. Усещам студените плочки през тънката материя на роклята си. Охлаждат горещата ми кожа. Чувството е удивително приятно.

— Пет или шест какво?

— Секс на плажа. Никога не сме правили секс на плажа… Може би щеше да е хубаво — казвам и се смея. Иска ми се да му видя тъпата физиономия сега. Не, не тъпа. Красива. Не, тъпа ми звучи по-добре.

— Господи, напоркала си се до козирката. — Не знам защо, но съм сигурна, че в момента прокарва пръсти през косата си. — Къде си? — пита пак.

— Някъде, където те няма! — Знам, че звучи ужасно тъпо и незряло.

— Очевидно. А сега ми кажи. В клуб ли си? — излайва.

— О, някой май не е в много весело настроение — смея се. Разбира се, че е чул музиката. И когато ми казва, че много лесно може да разбере къде съм, имам пълно основание да му вярвам. Не че ми пука.

— Защо не ми се обади днес? — питам, преди да мисля.

— Какво? — Въпросът ми го изненадва. Разбира се.

— Не си направил дори опит да ми се обадиш днес. — Колко жалка звуча.

— Нали каза, че не искаш.

— Не, не искам, но все пак.

— Е, ще се обадя утре — казва спокойно.

— Не ми затваряй още.

— Не затварям, просто казвам, че ще се обадя утре. Дори и да не вдигнеш — обяснява бавно и сърцето ми подскача. Опитвам се да прозвуча безразлично.

— Добре.

Какво правя?

— Сега вече можеш да ми кажеш къде си.

— Няма.

— Тревър там ли е? — Гласът му е много сериозен.

— Да, но Ким и Крисчън също са тук.

Дори не знам защо се оправдавам.

— И какъв е бил планът? Да те закарат на тая конференция, да те напият в някакъв клуб? Трябва да се прибереш в хотела. Не си свикнала да пиеш, а сега си и с Тревър…

Затварям, преди да довърши. За какъв се мисли? Трябва да благодари на бог, че изобщо му се обадих — пияна или не. Не, трябва ми още едно питие. Телефонът ми не спира да звъни, но всеки път затварям.

Това как ти се струва, Хардин!

Намирам пътя към VIP стаята ни и си поръчвам още един коктейл.

— Добре ли си? — пита Ким. — Изглеждаш ядосана.

— Да, добре съм — лъжа и изпивам коктейла наведнъж. Хардин е задник. Заради него не сме заедно сега. И има наглостта да ми крещи, когато му се обаждам? Ако не беше направил всички онези неща, сега щяхме да сме заедно. Но за сметка на това Тревър е тук, с мен. И е толкова сладък, красив, мил.

— Какво — пита Тревър, когато ме хваща да го оглеждам.

— Нищо — смея се и извръщам поглед.

Изпивам още един коктейл. Говорим колко ще е страхотно утре, но след малко аз ставам и казвам:

— Отивам да танцувам!

Тревър ме гледа, сякаш иска да ми каже нещо, може би иска да дойде с мен, но се изчервява и не казва нищо. Кимбърли маха уморено с ръка, така че тръгвам сама. Набутвам се в средата на дансинга и танцувам. Вероятно изглеждам смешна, но ми е хубаво да се оставя на музиката и да забравя за всичко. Да забравя, че му се обадих пияна.

След около половин песен усещам някакъв висок мъж зад гърба си. Обръщам се. Много сладко момче, облечено в бяла риза и черни джинси. Косата му е тъмна, но подстригана много ниско. Мисля, че е достатъчно красив. Е, не е Хардин. Никой не е Хардин.

Престани да мислиш за него! Опитвам се да си го напомням, когато мъжът слага ръце на таза ми и казва в ухото ми:

— Може ли да танцувам с теб?

— Ами… разбира се — отговаря алкохолът вместо мен.

— Красива си — казва, обръща ме с гръб към себе си и се притиска в мен. Затварям очи и се опитвам да си представя, че съм някоя друга, че съм момиче, което танцува с непознати по клубовете. Втората песен е по-бавна, чувствена, бедрата ми се движат по-бавно. Обръщаме се с лице един към друг, той взема ръката ми и целува нежно кокалчетата на пръстите ми. Очите му се впиват в моите и след секунда езикът му е в устата ми. Сърцето ми крещи да го избутам, да го махна от себе си. Задъхвам се и се давя в непознатия вкус на този мъж. Но размътеният ми мозък казва нещо съвсем различно: Целуни го, за да забравиш за Хардин. Целуни го.

Не обръщам внимание на гаденето в стомаха си. Затварям очи и отвръщам на целувката му. Езикът ми се плъзва по неговия. През последните три месеца в колежа целунах повече момчета, отколкото през целия си досегашен живот. Ръцете на непознатия се плъзват по гърба ми и под него.

— Искаш ли да дойдеш у дома? — пита, когато откъсваме устни.

— Какво? — Чух го много добре, но се надявам, че ако попитам, по някакъв начин ще успея да изтрия въпроса му от съзнанието си.

— У нас, хайде. Да вървим — казва и сега забелязвам, че заваля думите.

— Не мисля, че идеята е много добра.

— Напротив, повече от добра е — смее се той, а светлините се кръстосват и се отразяват в лицето му. Сега ми изглежда странен и страшен.

— Защо си мислиш, че ще тръгна с теб? Та аз дори не те познавам! — крещя.

— Защото ми се нахвърли така гладно. И ми хареса, малко, палаво момиченце — отвръща той, сякаш съобщава факт, а не си дава сметка, че ме обижда.

Точно когато се каня да му се развикам или да го ритна с коляно между краката, решавам да опитам да помисля трезво. Та нали досега въртях задник, навирайки се в него, целунах го, за бога. Разбира се, че ще иска повече.

Какво ми става, по дяволите? Това не съм аз. Натискам се с непознати мъже из клубовете!?

— Съжалявам, но не — казвам и си тръгвам.

Връщам се горе. Тревър има такъв вид, сякаш всеки миг ще заспи на дивана. Не мога да не се усмихна. Изглежда толкова обожателен… Хм, това дума ли е? Боже, колко съм пияна.

Сядам и взимам бутилка вода от кофата с лед.

— Забавлява ли се? — пита Ким.

— Да, беше страхотно — отвръщам, въпреки случката на дансинга.

— Май е време да тръгваме, Ким — казва Крисчън. — Утре ставаме рано.

— Да, готова съм. Винаги когато и ти си готов — казва тя и прокарва ръка по бедрото му. Бузите ми пламват и извръщам поглед. Подбутвам Тревър с пръст, смея се и питам:

— Тук ли ще спиш, или идваш с нас?

Той се смее и се изправя.

— Не мога да реша. Тук е прекалено удобно. И музиката е такава… успокояваща.

Крисчън се обажда на шофьора, който казва, че ще бъде тук след няколко минути. Ставаме и тръгваме по стълбите. На първия етаж Кимбърли си поръчва едно последно. Колебая се дали да не метна и аз едно, но после решавам, че съм прекалено пияна за още едно. Най-вероятно ще припадна или ще повърна. Или и двете!

Крисчън получава съобщение от шофьора и всички тръгваме към изхода. Хладният въздух е рай за пламналата ми кожа.

Когато се прибираме в хотела, вече е почти три часа. Пияна съм и умирам от глад. Изяждам почти всичко от минибара, препъвам се със сетни сили към леглото и падам върху него, без да си събуя обувките дори.