Анна Тод
След сблъсъка (123)

Глава сто двадесет и две
Теса

Когато се събуждам, Хардин се е разпрострял върху цялото легло. Едната му ръка покрива лицето му, а другата е изпъната назад и виси от матрака. Тениската му е цялата мокра от пот. Чувствам се мръсна и ми е топло. Целувам го бързо по бузата и бягам към банята. Когато се връщам, той е буден, сякаш ме е чакал да се върна. Обляга се на лакът и казва:

— Страхувам се, че ще ме изключат. — Гласът му ме стряска, а признанието му ме плаши.

Сядам на леглото до него, а той дори не се опитва да махне кърпата от тялото ми, което е необичайно.

— Наистина ли?

— Да. Знам, че е глупаво… — започва.

— Не, не е глупаво. Всеки би се страхувал. И аз бих се страхувала. И няма нищо лошо в това да се страхуваш.

— Какво ще правя, ако ме изгонят от този колеж?

— Ще се преместиш в друг.

— Искам да си ида у дома — казва и сърцето ми потъва.

— Моля те, не го прави.

— Ще се наложи, Теса. Не мога да си позволя колеж, ако баща ми не е ректор там.

— Можем да измислим начин.

— Не, това не е твой проблем.

— Как да не е? Ако заминеш за Англия, никога няма да се видим.

— Теса, трябва да дойдеш с мен. Знам, че не искаш, но трябва. Не мога да съществувам без теб. Никога повече не искам да бъда далеч от теб. Моля те, ела.

Гласът му е така пропит от емоция, че аз едва успявам да намеря своите собствени чувства.

— Хардин, не е толкова лесно.

— Лесно е. Можеш да си намериш същата работа, да вършиш същото и да печелиш повече пари, дори да отидеш в по-добър университет.

— Хардин… — откъсвам поглед от очите му и се опитвам да се фокусирам върху голата му кожа.

— Не е нужно да решаваш веднага — въздъхва той.

На ръба съм да му кажа, че ще си опаковам багажа и че ще тръгна с него за Англия, но не мога да го направя. Засега решавам да си остана същата страхливка и да не му призная истината за Сиатъл. Може би някой друг ден. — За първи път му позволявам да ме задържи в леглото по-дълго време. Лягам до него. Най-важното сега е да го успокоя. Моите рутинни задължения не са толкова съществени.

 

 

— Собственикът Дрю изглежда голям пън, но е доста печен — казва Хардин, когато наближаваме малката тухлена постройка. Отваряме вратата и над нас издрънчава звънче. Стеф и Тристан са вече тук. Стеф е седнала на някакво кожено легло и разглежда нещо като… книга с татуировки?

— Забавихте се — отбелязва Стеф и се опитва да ме подритне, докато минавам край нея, но Хардин хваща крака й.

— А ти с влизането започваш да ме дразниш — казва Хардин, който се мъчи да ме замъкне към Тристан, но аз изскубвам ръката си и заставам до Стеф.

— Остави я тук, нищо няма да й стане.

Хардин я поглежда сърдито, но не отговаря нищо и отива при Тристан, взима една черна книга… предполагам, че с татуировки. Започва да прелиства страниците.

— Не съм те виждал тук — казва мъжът, който е седнал на стола до Стеф и бърше корема й с някаква бяла кърпа.

— Защото никога не съм идвала — отговарям.

— Казвам се Дрю. Собственик съм.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Теса.

— Ще ти правим ли нещо? — усмихва се Дрю.

— Не, няма да й правим нищо — отговаря Хардин вместо мен, идва и ме прегръща през кръста.

— С теб ли е, Скот?

— С мен е — потвърждава той и ме притиска към себе си.

Хардин каза, че Дрю бил пън, но не ми се струва лош човек.

Напротив, доста е внимателен.

— Браво. Браво. Време беше да си намериш момиче — смее се Дрю. Хардин се отпуска леко, но все така ме стиска през кръста. — Ти няма ли да си направиш нещо?

Помещението се изпълва с дразнещ шум. Поглеждам към корема на Стеф и с изумление наблюдавам как уредът за вкарване на мастилото бавно се плъзга по кожата й. Дрю избърсва мястото от потеклото мастило и продължава да работи.

— Всъщност може и да си направя нещо — обажда се Хардин.

Поглеждам го в очите.

— Наистина ли? Какво искаш да си направиш? — питам.

— Не знам още. Нещо на гърба.

Това е единственото място, където няма татуировки.

— Наистина ли?

— Да — казва и опира брадичка върху главата ми.

— И като се заговорихме, къде са ти халките, по дяволите? — пита Дрю и потапя уреда в малка купичка с мастило.

— Писнаха ми — отвръща безразлично Хардин.

— Ако татуировката ми не стане хубава, понеже Дрю не е спрял да говори, ти ще платиш, така да знаеш — казва Стеф и гледа Хардин сърдито, а аз се смея.

— Няма да плащам за такова нещо — казват Хардин и Дрю в един глас.

Тристан придърпва един стол, сяда до Стеф и я хваща за ръката.

Поглеждам новата татуировка на Стеф: ято птици. Красива е. Особено разположението им. Дрю й подава огледало, за да ги види по-добре.

— Много е красива — усмихва се Стеф, връща му огледалото и става.

— Хардин, какво ще си правиш? — питам тихо.

— Името ти — усмихва се той. Ченето ми пада. Шокирана, правя крачка назад.

— Не искаш ли? — пита той.

— Не! За бога! Това е… това е… лудост — прошепвам.

— Лудост? Не бих казал. Това е моят начин да ти покажа, че съм обвързан с теб и че не ми е нужна брачна халка или два подписа, за да остана обвързан с теб до края на живота си.

Не, това вече не е шега. Как от шеги и закачки се стигна до обвързване и брак? Само за три минути. Така е било винаги с нас. Не знам защо все още се учудвам.

— Готов ли си, Хардин?

— Разбира се.

Прави крачка напред и съблича тениската си.

— Цитат? — пита Дрю вместо мен.

— Искам да е на целия ми гръб. „Не искам да съм разделен от теб от този ден нататък“. Буквите да са високи около два-три сантиметра и го напиши с красивия си почерк — обяснява Хардин и обръща поглед към Дрю.

Не искам да съм разделен от теб от този ден нататък…

— Хардин, може ли да поговорим за минутка? — питам плахо.

Сигурна съм, че знае за плановете ми за Сиатъл, и сега го прави нарочно, за да ме тормози, защото не съм му казала. И иска тази татуировка точно с тази цел! Да, избрал е красив цитат, но жестоката ирония… като се има предвид, че крия от него.

— Не, Тес, искам да го направя.

— Хардин, наистина не мисля, че…

— Не е кой знае какво, Тес. Не ми е първата татуировка — шегува се той.

— Аз просто…

— Ако не млъкнеш, ще си татуирам осигурителния ти номер. На целия гръб — заплашва ме и избухва в смях, но знам, че наистина ще го направи, за да ми докаже, че е способен.

Мълча и се чудя какво да отвърна. Дали да не му кажа сега, пред всички, че да се приключи, но трябва да е веднага, преди мастилото да е докоснало кожата му. Ако продължавам да чакам…

И машинката започва да работи, а мастилото вече се излива под чистата му кожа.

— Сега ела и ми дръж ръката — смее се Хардин и ми подава ръката си.