Анна Тод
След сблъсъка (122)

Глава сто двадесет и едно
Хардин

— Ще се видим у дома, Теса — казва Ландън, когато излизаме от колата на баща му и тръгваме към моята. Обръщам се към него и промърморвам едно мило: „Майната ти“.

— Не го закачай — предупреждава ме Теса и се качва в колата ми. Пускам отоплението и я поглеждам с благодарност в очите.

— Благодаря ти, че се съгласи да останеш у дома с мен. Макар и за една нощ.

Теса само кима и обляга главата си на стъклото на колата.

— Добре ли си? Съжалявам за днес… — започвам, но тя веднага ме прекъсва.

— Само съм уморена.

След два часа тя вече спи. Ръцете й са обгърнали възглавницата ми. Коленете й са свити до брадичката. Диша равномерно: винаги е така, когато е много изморена. Все още е прекалено рано да спя, затова вадя копието на Гордост и предразсъдъци, което тя ми подари.

Подчертавала е с яркожълт маркер почти на всяка страница от книгата. Лягам пак до нея и започвам да чета подчертаните параграфи. Спирам се на един:

Има само неколцина души, които истински обичам. Още по-малко са тези, за които мисля с добро. Колкото повече опознавам света, толкова повече се разочаровам от него. Всеки изминал ден затвърждава убеждението ми, че хората са несъвършени и непостоянни и че все по-малко значение се отдава на добродетелта и разума.

Този трябва да го е подчертала някъде в началото, когато е била постоянно раздразнена и ядосана от поведението ми. Представям си я как е седяла на малкото легло в общежитието и с ярост е подчертавала. Поглеждам я и се смея. Преглеждам страниците напред и попадам на друг параграф, който веднага ми подсказва, че ме е презирала. Тогава го усещах, но не ми е приятно да ми се напомня за онези времена.

Пред теб стои една неприятна алтернатива, Елизабет. От този ден натам ще бъдеш чужда за единия си родител. Майка ти никога няма да пожелае да те погледне, ако не се омъжиш за господин Колинс, а аз никога няма да пожелая да те погледна, ако го направиш.

Майка й и Ноа.

Невинаги ядосаните хора са мъдри.

Това не е вярно.

Нямам удоволствието да ви разбирам.

Как е очаквала да ме разбере, като аз самият все още не се разбирам?

Лесно бих простила гордостта му, ако той не беше унищожил моята.

Това е подчертала в деня, в който й казах, че я обичам, а после си взех думите обратно. Сигурен съм.

Трябва да се науча как да приема и да съм доволна от факта, че съм по-щастлива, отколкото заслужавам.

По-лесно е да се каже, по-трудно е да се направи, Тес.

Когато танцуваш, правиш една сигурна крачка към любовта.

Сватбата. Знам. Помня, когато танцувахме и тя вдигна лице към мен, усмихна ми се така чаровно и се престори, че не я е заболяло, когато, без да искам, стъпих върху обувката й.

Всички го познавахме като горд, неприятен мъж, но това беше нищо в сравнение с всичко, което би могло да се случи на човек, който истински го хареса.

Това все още важи. Ландън би й казал нещо от сорта и вероятно й го е казвал и преди.

До този момент не познавах себе си.

Не знам за кого от двама ни важи с по-голяма сила.

— Вярвам, че у всеки човек има склонност към някакво зло, като природен дефект, който дори и най-доброто възпитание и образование не могат да маскират.

— И Вашият дефект е да мразите всички?

— А Вашият е умишлено да не разбирате хората.

Във всеки подчертан ред има толкова много истина.

Тя не е непоносима, но не е и достатъчно красива, за да ме привлече, а в момента не съм в настроение да отделям време за дами, които другите мъже подминават.

Веднъж й бях казал, че не е мой тип — какъв идиот съм бил. Погледни я само: та тя е типът на всеки един мъж, макар че повечето са прекалено прости, за да го забележат веднага. Ръцете ми бавно минават през страниците и виждам какво мисли за нас двамата, разбирам как гледа на връзката ни, какво изпитва към мен. Това е най-прекрасният подарък, който някога съм получавал.

Ти ме заплени. Тяло и душа.

Една от любимите ми реплики. Казах й я веднъж, когато се преместихме тук. Тя сви носле, недоволна от крайно неподходящия контекст, в който я употребих, а после се смя и ме замери с парче броколи. Защо винаги ме замерва с някакви неща?

Хората се променят толкова много — всеки ден има какво ново да наблюдаваш у тях.

Но аз съм се променил към по-добро заради нея. Не съм съвършен, мамка му, дори не съм на милион години от съвършенството, но може и да стана… един ден… кой знае.

Колко малко щастие се полага на двама души, които са се събрали по силата на страстта, а не на добродетелите им.

Това никак не ми харесва. Много добре знам какво й е минавало през главата тогава: да си отиде от мен.

Въображението на жената се движи с много голяма скорост: от обожание към любов и оттам към брак и деца.

Поне съм спокоен, че не само Теса полудява на тази тема.

Само най-дълбоката любов може да ме убеди да се омъжа…

Не е подчертала останалата част от изречението: „ето защо ще остана стара мома“.

Само най-дълбоката любов може да ме убеди да се омъжа. Хм… не съм сигурен, че дори и най-дълбоката любов може да ме убеди в такова нещо. Не е възможно някой да изпитва по-дълбока любов от тази, която аз изпитвам към това момиче, но това едва ли ще промени възгледите ми за брака. Хората в наши дни не се женят от правилните съображения. Не че някога са го правили. Навремето са се женели за пари и социален статут, а сега само за да са сигурни, че няма да остареят сами и нещастни. Каква ирония. Всеки женен човек също умира самотен и нещастен.

Оставям книгата на нощното шкафче и изключвам лампата. Нямам възглавница, но не мога и да си я взема, защото Теса я стиска, а не искам да я будя.

— Кога ще престанеш да се инатиш? Моля те, ела в Англия с мен. Не мога да живея без теб — прошепвам в ухото й и погалвам с палец топлото й лице. Нямам търпение да се наспя… истински, без кошмари. С Теса до мен.