Анна Тод
След сблъсъка (121)

Глава сто и двадесет
Теса

— Кой започна пръв? — питам и полагам усилия да не си правя грешни заключения, което по принцип ми е някак в кръвта.

Хардин иска да ме погледне в очите, но аз отмествам поглед.

— След като те оставих на лекции, отидох да го търся.

— Ти обеща, че няма да го закачаш повече.

— Знам.

— Защо тогава?

— Той ме провокира. Каза, че те е чукал. — Поглежда ме с лудо отчаяние. — Не ме лъжеш за това, нали?

Едва не ми пада пердето, когато ме пита пак за това.

— Няма да отговарям на този въпрос повече. Вече ти казах, че нищо не се е случило между нас, а ти си в затвора и продължаваш да питаш за същото! — едва сдържам гнева си.

Той върти очи и сяда на малката метална пейка. Колко ме вбесява, не е истина направо!

— Защо си тръгнал да го търсиш? Искам да знам.

— Защото си просеше боя, Теса. Той трябва да знае, че никога повече не бива да се приближава до теб. Писна ми от болните му игрички. Не искам да си въобразява, че има някакъв шанс с теб. Направих го заради теб.

Скръствам ръце пред гърдите си.

— Как би се почувствал, ако аз бях отишла там да го търся днес, след като обещах да не го правя? Мислех, че вече се опитваме да накараме тази връзка да проработи, а излиза, че ти пак ме лъжеш в лицето. Знаел си, че няма да спазиш обещанието си, нали?

— Да, знаех. Добре, признавам. Но сега няма значение. Станалото е станало — казва като ядосано дете.

— За мен има значение, Хардин. Забъркваш се в каша след каша, а не е необходимо. Беше излишно.

— Напротив, не е било излишно, Тес.

— Къде е Зед сега. И той ли е в затвора?

— Това не е затвор.

— Хардин…

— Не знам къде е и изобщо не ми пука. Няма да припарваш до него.

— Престани да се държиш така. Престани да ми казваш какво мога и какво не мога да правя. Как се вбесявам, мамка му.

— Псуваш ли? — пита с усмивка. Защо му се струва смешно? Ситуацията е трагична, а на него му се струва смешно. Отдалечавам се и усмивката му веднага изчезва. — Теса, върни се.

— Отивам да намеря баща ти, за да видя какво става.

— Кажи му да побърза.

Буквално изръмжавам от бяс и се отдалечавам от килията.

Мисли си, че понеже баща му е ректорът тук, може да се измъкне лесно от всяка ситуация. Честно казано, наистина се надявам да стане точно така. Но просто ме вбесява, когато си помисля колко леко приема всичко.

— Какво гледаш? — чувам Хардин да казва на едно от ченгетата и потърквам слепоочията си.

Намирам Кен и Ландън до един по-възрастен мъж със сива коса и мустак. Облечен е в костюм с вратовръзка и от начина, по който се държи с тях, оставам с впечатлението, че е някой важен човек. Когато Ландън ме забелязва, се отдалечава от тях и идва при мен.

— Кой е този? — питам тихо.

— Заместникът на Кен — казва тревожно Ландън.

— Какво става? Какво казват? — Опитвам се да чуя какво си говорят, но не разбирам нищо.

— Не… не се очертава много добре… Има доста разрушения в лабораторията. Искам да кажа… щетите възлизат на хиляди долари. На всичкото отгоре, Зед е със счупен нос и сътресение на мозъка. Някой го е закарал в болницата.

Кръвта ми кипва. Хардин никак не си е играл този път. Той наистина го е пребил.

— Освен това е бутнал един професор на земята. Вече има показания на едно от момичетата в групата на Зед, което твърди, че Хардин е влязъл и е питал за него. Положението е много, много зле. Кен прави всичко по силите си да не го вкарат в затвора, но не знам дали е възможно. — Ландън въздъхва и прокарва пръсти през косата си. — Единственото, което може да го спаси, е, ако Зед не подаде жалба срещу него. Но дори и тогава не се знае какво може да стане.

Вие ми се свят.

— Изключване — чувам да казва по-възрастният мъж. Кен прокарва длани по лицето си.

Изключване? Не могат да го изключат! О, Господи, каква каша!

— Той ми е син — казва тихо Кен. Правя крачка към тях.

— Знам, но бутането на професора и цялата тази унищожена собственост… не можем да си затворим очите за такова нещо — добавя другият мъж.

Проклет да е Хардин и този негов нрав.

— Това е пълна катастрофа — казвам тихо и Ландън кима мълчаливо. Искам да се просна на пода и да плача. Или по-добре би било да отида при Хардин и да му забия един в лицето. Но нито едното, нито другото ще помогне.

— Може би трябва да говориш със Зед и да го помолиш да не повдига обвинения — предлага Ландън.

— Хардин ще откачи, ако разбере, че съм ходила при него.

Не че изобщо съм длъжна да го слушам, при положение че той не чува и дума от това, което му се казва.

— Знам, но нямам идея какво друго да предложа на този етап — казва Ландън.

— Мисля, че си прав.

Поглеждам към Кен и после към дъното на коридора, където е килията на Хардин. Разбира се, Хардин е моята първа грижа, но се чувствам ужасно заради това, което е причинил на Зед. Да се надяваме, че Зед ще се оправи. Ако отида и поговоря с него, може би няма да предяви обвинения и ще отстраним един проблем.

— Къде е той? Знаеш ли? — питам.

— Май подочух, че е в болница „Грандвю“.

— Добре, ще отида първо там.

— Искаш ли да те закарам до колата ти?

— Мамка му, аз не съм с колата.

Ландън бърка в джоба си и ми дава ключовете от своята кола.

— Ето, но карай внимателно.

— Благодаря — усмихвам се на най-добрия си приятел.

Нямам никаква идея какво бих правила без него, но предполагам, че и това ще се разбере, понеже заминава доста скоро. Мисълта ме натъжава, но се опитвам засега да я избутам от съзнанието си.

— Ще отида да говоря с Хардин и да му кажа какво става — обажда се Ландън.

— Благодаря ти — увивам ръце около врата на Ландън и го прегръщам силно.

Точно когато стигам до вратата на сградата, гласът на Хардин гърми из целия коридор:

— Теса, да не си посмяла да се приближиш до него!

Не му обръщам внимание и излизам.

— Не се шегувам, Теса. Върни се.

Студеният въздух дави гласа му. Как смее да ми казва какво имам право да правя и какво нямам! Не може да контролира гнева и ревността си. Има късмет, че не му забих един шамар, задето не спази обещанието си. Боже, как ме вбесява!

 

 

Пристигам в болницата. Главната медицинска сестра отказва да ми даде информация за състоянието на Зед. Дори не иска да потвърди дали е тук и идвал ли е изобщо в тази болница.

— Става дума за приятеля ми и наистина искам да знам какво се случва. — Искам да го видя — казвам на младата руса медицинска сестра.

Тя дъвче насреща ми, прави балонче, завърта един кичур между пръстите си и пита:

— Приятел? Онзи с многото татуировки?

Смее се, сякаш не ми вярва.

— Да, същият — отвръщам хладно, дори заканително. Плаша се от начина, по който звуча. Може би съм успяла да докарам тона или пък наистина си ми е в природата, защото тя свива рамене и казва:

— По коридора и вдясно. После първата врата вляво.

Следвам инструкциите й и намирам стаята на Зед. Затворено е, затова чукам и отварям. Дано ме е упътила към правилната стая.

Зед е седнал на ръба на болничното легло без тениска. Само по джинси и чорапи. И тогава виждам лицето му.

— О, мили боже!

Носът му е счупен. Знаех, но не очаквах, че ще изглежда така зле. Подут е, цялото му лице е в кръвоизливи. На гърдите има превръзки. Само татуираните под шията му звезди не са превързани. Това е единственото място, което е останало незасегнато при боя.

— Добре ли си? — питам и вървя към леглото. Надявам се да не ми се ядоса, че съм дошла. В крайна сметка, време е да си призная, че вината за всичко това е единствено и само моя.

— Не съвсем — отговаря тихо Зед. Роши косата си и бавно отваря очи. После потупва леглото до себе си, а аз отивам и сядам при него.

— Съжалявам за всичко. Ще ми кажеш ли какво се случи?

Карамелените му очи гледат в моите.

— Бях в лабораторията, не в онази, която ти показах, а в другата, за тъкани за цветя. Той влезе и започна да ме заплашва да стоя далеч от теб.

— И после?

— Казах му, че не те притежава, а той блъсна главата ми в металната преграда.

Тялото ми се сгърчва от болка. Гледам носа му.

— Казал ли си му, че си спал с мен? — питам колебливо, защото все още не мога да повярвам на думите на Хардин.

— Да, казах. Съжалявам, че го сторих, но те моля да ме разбереш. Той ме нападаше и единственият начин да стигна до него беше, като му кажа нещо, което ще го стресне и ще го спре поне за секунда. Чувствам се задник, че казах такова нещо. Много съжалявам, Теса.

— Той ми обеща, че няма да те доближава, ако и аз стоя настрани от теб.

— Е, изглежда е нарушил още едно обещание, нали? — изрича многозначително.

Не отговарям. Опитвам се да си представя как са се развили нещата. Ядосана съм на Зед, задето е казал на Хардин, че сме правили секс, но се радвам, че ми призна и се извини. Не знам на кого от двамата да се ядосвам повече. Трудно е да се ядосвам на Зед, когато седи до мен, целия в рани, и който въпреки всичко, което се случи, е мил и проявява разбиране.

— Съжалявам за всичко. Знам, че тези неща се случват заради мен — казвам.

— Не си виновна ти, а аз. И най-вече той. Гледа на теб като на някаква собственост, а това ме вбесява. Знаеш ли какво ми каза? Каза, че не мога да се заигравам с нещо, което е негово. Така говори за теб, когато не си с него, Теса.

Гласът му е мек и спокоен, съвсем различен от този на Хардин. Не ми харесва, когато Хардин ме мисли за нещо, което му принадлежи, но определено ме притеснява, когато някой друг го изрече на глас. Хардин не знае как да контролира емоциите си, а и никога не е имал друга връзка.

— Той просто си пази територията.

— Не мога да повярвам, че го защитаваш. Точно сега.

— Не, не го защитавам. Не знам какво да мисля. Той е в затвора… в килия при охраната… а ти си в болница. Това е прекалено много за мен. Знам, че не е редно да се оплаквам… но така ми писна от тази драма… Драма, и то през цялото време. Имам чувството, че когато се опитам да си поема въздух, нещо веднага започва да ме дави.

— Той те дави — поправя ме Зед.

Не само Хардин ме дави. Всичко ме дави. Този колеж, така наречените ми приятели, които ме предадоха, Ландън, който заминава, майка ми, Зед…

— Аз съм си виновна.

— Престани да се обвиняваш за неговите грешки — казва раздразнено Зед. — Постоянно се забърква в такива неща, защото не му пука за никого другиго, освен за него самия. Ако те обичаше, щеше да стои настрани от мен, нали? Нямаше да те накара да го чакаш на рождения му ден… Мога да продължавам да изреждам цял ден.

— Ти ли пусна съобщенията от телефона му?

— Моля? — Той притиска длан към леглото, за да се премести към мен. — Мамка му — проскимтява от болка.

— Имаш ли нужда от нещо? Да извикам ли медицинската сестра? — питам и забравям за въпроса си.

— Не, вече ми оформят документите, ще ме изписват и се махам. Какво питаше за телефона му?

— Хардин смята, че ти си писал съобщенията от телефона му, за да си помисля, че е той, и да го чакам, а той изобщо не е знаел, че е трябвало да дойде.

— Лъже. Никога не бих направил такова нещо. Защо да го правя?

— Не знам. Мисли си, че искаш да го намразя.

Погледът на Зед е толкова проницателен, че се налага да отвърна очи.

— Той сам си помага. Виждам как и без моя помощ ще го намразиш.

— Не, изобщо не е така. — Колкото и да съм ядосана на Хардин и колкото и да съм объркана от думите на Зед, искам да защитя Хардин.

— Казва всички тези неща, за да си помислиш, че съм някакъв изрод. А аз не съм. Винаги съм бил до теб, което не може да се каже за него. Не може да спази едно обещание. Идва, напада ме, напада и професора. През цялото време повтаряше, че ще ме убие, а и му повярвах, честно казано. Ако професор Сатън не беше влязъл, не знам какво щеше да стане. Щеше да ме убие. Знае, че може да ме пребие, правил го е няколко пъти. — Зед потръпва и става на крака, взима тениската си от стола и вдига ръце да я облече, но простенва от болка и я изпуска на пода. Бягам да му помогна да я вземе.

— Вдигни си ръцете колкото ти е възможно — казвам и той бавно ги вдига, а аз му помагам да се облече.

— Благодаря — отвръща и се опитва да се усмихне.

— Кое те боли най-много? — питам и пак оглеждам лицето му.

— Отхвърлянето — отговаря тихо.

Поглеждам към дланите си и започвам да дърпам кожичките около ноктите си.

— Носът — добавя, за да смекчи удара от отговора си. — Болеше, когато трябваше да наместят счупения хрущял.

— Ще повдигаш ли обвинения срещу него? — питам най-накрая, защото… затова дойдох, нали?

— Да.

— Моля те, не го прави.

— Теса, не можеш да постъпваш така, не е честно.

— Знам. Съжалявам, но ако го направиш, той ще отиде в затвор. В истински затвор.

Мисълта за подобна перспектива ми докарва поредната паническа атака.

— Той счупи носа ми и имам сътресение. Ако беше ударил главата ми в земята още веднъж, щеше да ме убие.

— Не казвам, че имам право, но те умолявам. Моля те, Зед. И бездруго заминаваме. Премествам се в Сиатъл. И Хардин няма да е тук. — Зед ме поглежда тревожно.

— Хардин ще идва с теб?

— Не… Да… да. Няма защо да се притесняваш за него повече. Ако не повдигнеш обвинения, никога няма да чуеш нищо за него.

Зед ме гледа през подутите си клепачи и накрая казва с въздишка:

— Добре, няма да повдигам обвинения, но ми обещай, че наистина ще си помислиш за това. За всичко. Помисли колко по-лесен би бил животът ти без него. Нападна ме без причина, а ти трябва да вървиш подире му и да му оправяш бакиите — казва с ужасно раздразнение. Не го виня. Не бих и могла, защото току-що се възползвах от чувствата му към мен, за да го принудя да не повдига обвинения срещу Хардин.

— Ще ти бъда безкрайно задължена. Завинаги.

— Иска ми се да се бях влюбил в момиче, което да може да ме обикне — казва толкова тихо, че едва го чувам.

Да го обикне? Зед ме обича? Знам, че има чувства към мен, но… любов?

Аз съм причината за битката му с Хардин и за това, че сега е в тази болница. Вината е само моя. Той има приятелка, а аз съм постоянно в раздели и събирания с Хардин.

Поглеждам го и се моля това да са думи, предизвикани от успокоителните, с които е натъпкан.