Анна Тод
След сблъсъка (12)

Глава единадесет
Теса

Четирите сезона в Сиатъл е най-красивият хотел, който някога съм виждала. Опитвам се да вървя бавно, за да огледам всички детайли, но Кимбърли буквално ме завлича в асансьора и после по коридора. Тревър и Ванс остават някъде назад.

Спираме пред една врата и тя казва:

— Това е стаята ти. Оправи си багажа и после ела в нашия апартамент да обсъдим програмата на конференцията, макар и да съм убедена, че вече я знаеш наизуст. Облечи нещо друго, защото искам довечера да си с тази рокля — казва и ми смигва, след което продължава по коридора към тяхната стая.

Разликата между моята стая и стаята в мотела е от земята до небето. Една картина в лобито струва повече, отколкото са дали за боядисването на целия мотел. Гледката от прозореца ми е фантастична. Сиатъл е прекрасен град. Лесно е да си представиш, че живееш тук. На висок етаж в красива сграда и с хубава работа в издателство. Може би дори във „Ванс Пъблишинг“. Сега нали ще отварят нов офис. Би било страхотно.

Закачвам си дрехите и обличам права черна пола и светлолилава блуза. Вълнувам се за конференцията, но се страхувам от това излизане довечера. Знам, че трябва да се забавлявам, но ми се струва толкова ново и различно. Освен това се чувствам така празна и опустошена от това, което Хардин ми причини.

Когато чукам на вратата на апартамента на Ванс и Кимбърли, вече е два и половина. Бързам, защото знам, че трябва да сме в залата долу в три. Кимбърли ми отваря с усмивка и ме води навътре. Апартаментът има хол и столова. Изглежда по-голям от къщата на майка ми.

— Това е… страхотно — казвам.

Ванс се смее и си сипва нещо, което ми прилича на вода.

— Не е зле.

— Поръчахме нещо за хапване за всички, за да не слизаме долу гладни. Трябва да го донесат всеки момент.

Едва когато Кимбърли спомена за храна, осъзнах колко съм гладна. Не съм яла цял ден.

— Готова ли си за голямата скука? — пита Тревър, който се появява от хола.

— За мен едва ли ще е скучно — усмихвам се, а той се смее с глас. — Може да се окаже трудно да ме измъкнете от това място.

— Май това важи и за мен — признава той.

— Бройте ме и мен — обажда се Ким.

— Това може да се уреди, любов моя — казва Ванс и клати глава. После слага ръка на гърба й, а аз веднага извръщам глава, смутена от интимния им жест.

— Просто преместваме офиса тук и всички идваме да живеем в Сиатъл — шегува се Кимбърли. Или поне аз си мисля, че се шегува.

— Смит ще се влюби в Сиатъл — казва Ванс.

— Смит? — питам и веднага се сещам за малкото момче, което видях на сватбата. Изчервявам се от неудобство. — Извинявам се. Разбира се, Смит е синът ти.

— Няма проблем. Странно име, знам — смее се той и се обляга на Ким.

Вероятно е много хубаво да имаш такава красива връзка, в която и двамата се обичат и са честни един с друг. Завиждам й. И ме е срам от това… но й завиждам. Тя има мъж, който очевидно я обича и би направил всичко, за да я направи щастлива. Защо тя да има такъв късмет, а аз не?

— Името е много хубаво — усмихвам се.

Хапваме и слизаме долу. Попадам в голяма зала за конференции, пълна с хора, които обичат да четат. Това е раят.

— Интернет, интернет, интернет. Само за това ще говорят — казва Ванс.

През следващите три часа той ме запознава с почти всеки човек в залата. И най-хубавото е, че не ме представя като стажантка, а като равна, като пълнолетна. И хората се отнасят с мен точно така.