Анна Тод
След сблъсъка (117)

Глава сто и шестнадесет
Хардин

— Не — бърза да излъже и се изправя на пръсти, опитвайки се да вземе кутията от лявата ми ръка, но аз я вдигам по-високо.

— Тук е написано моето име — казвам и тя свежда поглед. Защо се срамува толкова много?

— Просто… бях ти купила някои неща, но сега ми се струват толкова глупави. Не го отваряй.

— Искам да го отворя — настоявам и сядам на ръба на леглото.

Не трябваше да чупя грозния стол. Тя въздъхва и не помръдва, остава в другия край на стаята. Започвам да разопаковам. Дразня се колко много тиксо е сложила за едно опаковане, но трябва да призная, че съм леко… развълнуван.

Не, не съм развълнуван, а щастлив. Не си спомням кога за последно съм получавал подарък за рождения си ден. Дори и от майка си. Още когато бях малък, дадох да се разбере, че мразя рождените си дни. Държах се като истински задник с майка си и се подигравах на всеки подарък, който ми купуваше, и така я отказах да ми прави подаръци, когато станах на шестнадесет. Баща ми пращаше някакви лайняни картички с чек, но аз винаги ги горях. Даже се изпиках на тази, която пристигна на седемнадесетия ми рожден ден.

Най-сетне отварям кутията. В нея има много неща.

Старо, почти разпадащо се копие на Гордост и предразсъдъци, което тя иска да изскубне от ръцете ми.

— Това е глупаво. Дай ми го. Не му обръщай внимание — казва и го издърпва от ръцете ми, но очевидно никога няма да изпълня молбата й.

— Защо? Искам си го — казвам и протягам ръка напред. Когато ставам от леглото, тя усеща, че няма да спечели тази битка, така че слага книгата обратно в ръцете ми. Докато прехвърлям страниците, забелязвам подчертано с жълт маркер. В цялата книга.

— Нали си спомняш, когато ми каза да си подчертавам важните моменти, докато чета Толстой — пита и бузите й поруменяват.

— Да?

— Ами… направих нещо такова с тази книга — признава и ме поглежда в очите.

— Наистина ли? — питам и отварям на една страница, на която няма неподчертан ред.

— Да. Не е нужно да четеш какво съм подчертавала. Никак не ме бива в избора на подаръци. Ужасно се срамувам.

Всъщност не е така, защото подаръкът е изключителен. Искам да видя думите в любимата й книга, които й напомнят за мен. Това е най-хубавият подарък в живота ми. Това са простите неща, обикновените неща, които ми дават надежда, че можем да се справим, че можем да оправим всичко. Дори намирам утеха в простичкия факт, че и двамата сме чели Джейн Остин много преди всеки от нас да е подозирал за съществуването на другия.

— Не си права — казвам и сядам на леглото.

Слагам романа под крака си, за да не се опита да ми го вземе. Когато виждам следващия предмет, не мога да не се засмея.

— Какво е това? — питам и изваждам кожената папка.

— За работата ти. Папката ти се е разпаднала, скъсана е по краищата и изглежда толкова неорганизирана. Виж, в тази можеш да си разделиш нещата по седмици или според вида на задачата. Сам си реши — обяснява с усмивка. Този подарък наистина ме кара да се смея, защото знам как гледаше с погнуса папката ми. Отказвах да й позволя да ми я подреди, въпреки че едва не ми извади душата. Знам, че се побърква, когато нещо не е според нейния стандарт. Но определено не искам да види какво има в папката ми.

— Благодаря — смея се.

— Това не беше точно подарък за рожден ден. Купих я преди време и мислех просто да изхвърля старата, но така и не ми се отвори възможност — признава с усмивка.

— Защото си я пазя и знаех какво си намислила — шегувам се.

Отварям малката торбичка и не мога да не се засмея и на този й избор. На малкия билет забелязвам думата кикбокс.

— Това е билет за една седмица кикбокс в спортната зала до апартамента ни… апартамента ти — казва особено горда от находчивия си избор.

— И защо си решила, че искам да ходя на кикбокс?

— Знаеш защо.

Очевидният отговор е: да изпусна малко от натрупалия се гняв.

— Никога не съм ходил на такова нещо.

— Може да се окаже забавно.

— Не е така забавно, както да напердашиш някого с голи ръце — отвръщам и лицето й повяхва. — Шегувам се — добавям и взимам диска, който е последното нещо в торбата.

Негодникът в мен иска да й каже, че няма нужда да купува дискове, при положение че мога да сваля целия албум от интернет. Бих се радвал да я чуя как си тананика, докато го слуша с мен. Предполагам, че това е вторият албум на „Фрей“. Убеден съм, че знае дословно всяка песен и че с най-голямо удоволствие ще седне да ми обясни смисъла на всяка дума.