Анна Тод
След сблъсъка (116)

Глава сто и петнадесет
Теса

Лежа върху гърдите на Хардин и се опитвам да успокоя дишането си. Гърдите му се движат бавно и стабилно в блаженството на отшумяващия оргазъм. Не ми се струва странно и чуждо, както предполагах, че ще бъде. Толкова отчаяно се нуждаех от интимния контакт с него. Знам, може би не беше добра идея да се любим точно сега, когато нищо не е решено, но когато пръстите му се движат бавно по гърба ми, ми се струва, че едва ли бихме могли да намерим по-добро решение.

Постоянно си представям как изглеждаше тялото му под моето, когато повдигаше таза си, за да ме изпълни докрай. Били сме заедно много пъти, но сега като че беше един от най-прекрасните ни моменти. Беше толкова интензивно и открито, изпълнено с желание, с потребност, глад един за друг.

Мина толкова малко време, откакто гневът го бе обладал, но сега лежи спокоен, със затворени очи, а устните му са леко извити нагоре.

— Знам, че ме гледаш. Трябва да стана да пикая — казва след време и не мога да не се засмея. — Хайде да те поразмърдаме малко. — Вдига тялото ми и ме слага да легна до него. После прибира косата от челото си и се навежда да търси дрехите си по пода. Обува само джинсите и излиза в коридора. Очите ми попадат на износената му тениска и по навик се навеждам да я взема, но веднага след това я пускам на пода. Не искам да натискам, не искам да прибързвам, не искам да го ядосвам, затова ще се придържам към моите си дрехи… засега. Почти осем е. Ставам и обличам обикновена тениска и широк анцуг. Останките от разрушенията след изблика на Хардин са навсякъде по пода, така че се захващам да прибирам. Дрехите ми са първата задача. Хардин влиза в стаята точно когато закопчавам ципа на куфара си с книги.

— Какво правиш? — пита. Носи кексче и чаша вода.

— Пооправям — казвам тихо.

Изпитвам леко безпокойство, че можем пак да се изпокараме, и не съм сигурна как да се държа.

— Добре… — отвръща, оставя чашата и кексчето на тоалетката и идва при мен.

— Ще ти помогна.

Вдига счупения стол от пода и двамата оправяме стаята в пълно мълчание. Хардин взима куфара с книгите и тръгва към дрешника. Едва не се препъва в една декоративна възглавничка, паднала от леглото. Не знам дали да проговоря първа, а и не съм сигурна какво да кажа. Все още ми е ядосан, но забелязвам, че ме гледа, следователно не би трябвало да е чак толкова ядосан. Когато излиза от дрешника, носи малка торбичка и една кутия.

— Какво е това? — пита.

О, не!

— Нищо — бързам към него и се опитвам да взема нещата от ръцете му.

— За мен ли са? — пита с крайно учудено изражение.