Анна Тод
След сблъсъка (114)

Глава сто и тринадесет
Теса

Отварям очи и го поглеждам, но той не гледа към мен. Имам чувството, че изведнъж съм престанала да съществувам за него. Очите му са фокусирани върху учебниците, които е съборил на пода. Дланите му са свити в юмруци до тялото.

Решавам, че е страхотна идея да го върна при себе си на земята, и повтарям:

— Целунах го, Хардин.

Но вместо да ме погледне, той започва да удря с пръсти по челото си. Мозъкът ми се гърчи и търси оправдание.

— Аз… ти… защо? — пита тихо.

— Мислех, че си забравил за мен… че не ме искаш повече… и теб те нямаше, а той беше там… и…

Обяснението ми не отговаря на истината и не е честно спрямо Хардин, но не знам какво друго да кажа. Съзнанието ми иска да накара краката ми да тръгнат към него, но те отказват. Оставам на леглото.

— Престани да говориш глупости. Кълна се, ако го кажеш още веднъж…

— Добре! Няма. Съжалявам. Много съжалявам, Хардин. Бях толкова наранена и объркана. А той ми каза всичко онова, което копнеех да чуя от теб, и…

И какво ти каза?

Не искам да повтарям всичко, което каза Зед, не и пред Хардин. Стискам възглавницата, сякаш е котва.

— Хардин…

— Сега. Кажи ми сега!

— Просто ми каза какво би станало, ако той беше спечелил облога. Ако бях започнала да излизам с него, а не с теб.

— И? И как беше?

— Кое?

— Да чуеш всичките му глупости? Това ли искаш? Искаш да си с него, а не с мен? — Гневът ми се надига. Знам, че полага върховни усилия да не гръмне, но започва да изпуска парата. Като тенджера под налягане.

— Не, не искам това. — Ставам от леглото и правя предпазлива стъпка към него.

— Не. Не се приближавай до мен. — Думите му ме пробождат. Заковават ме на място.

— Какво още си правила с него? Чука ли го? Прави ли му свирки?

Боже, добре че къщата е празна, за да не чуе никой в какво ме обвинява.

— О, господи! Не! Знаеш, че не съм направила нищо такова. Не знам какво ми стана, не знам какво съм мислила, когато го целунах. Просто беше глупаво и беше толкова болезнено, когато ти ме изостави.

— Аз? Аз ли съм те изоставил? Ти беше тази, която си събра багажа и ме заряза, а сега разбирам, че си се размотавала из колежа като шибана курва — крещи той.

Искам да плача, но за първи път не за себе си, а за него, защото сега разбирам колко е наранен и ядосан.

— Не исках да стане така. Моля те, не ме обиждай.

Хващам се за облегалката на стола. Хардин ми обръща гръб и ме оставя сама с вината ми. Не мога дори да си представя как бих се чувствала, ако той беше направил нещо такова, докато аз съм се гърчила от болка и съм чакала да се обади. Когато го направих, не помислих как би се почувствал той.

Както винаги, просто си помислих, че прави същото, което се опитвах да направя аз.

Не искам да го притискам, знам, че е прекалено разгорещен, знам, че ще гръмне. А така се стараеше да контролира гнева си.

— Искаш ли да те оставя сам сега? — едва питам.

— Да.

Не исках да се съгласява да го оставя, но нямам избор. Излизам от спалнята. Той не се обръща. Не знам какво да правя и къде да отида. Облягам се на стената в коридора.

Не знам дали не е извратено от моя страна, но ми се иска да ми крещи, да ми вика, да ме обижда, само и само да не виждам празния му поглед, забит в нищото зад прозореца, и да не ме отпраща от стаята.

Може би точно в това ни е проблемът: и двамата търсим драмата и конфликтите. Но все пак не ми се вярва да е точно така. Изминахме толкова дълъг път от началото на връзката ни, независимо че времето, в което сме се карали, е било повече от времето, в което е имало мир. Повечето от книгите, които съм чела, ме накараха да повярвам, че кавгите идват и си заминават за секунди, че всичко утихва някак бързо. Едно елементарно извинение ще превърже раната и ще я излекува за броени мигове. Но романите лъжат. Може би затова харесвам толкова много Брулени хълмове и Гордост и предразсъдъци — защото разкриват истината зад слепите обещания за „завинаги“. Това е истината. Живеем в свят, в който всеки прави грешки. Дори и наивното момиче, пленено от чара на едно грубо и безчувствено момче, превръщайки се в жертва на лошия му нрав. Никой не е невинен в този свят. Никой. А тези, които се мислят за съвършени, са най-лошите от всички.

От стаята на Хардин се чува ужасен трясък. Слагам ръка на устата си, за да спра вика. Следва още един, още един. Хардин руши стаята. Знаех си. Трябва да го спра, преди да е унищожил цялата собственост на баща си, но ме е страх. Не се страхувам, че ще ме нарани физически. Страхувам се от думите, които е способен да ми каже, когато е в това състояние.

Но не мога да си позволя да се страхувам. Мога да се справя.

— Мамка му — крещи и аз влизам в стаята. Благодарна съм на Кен, че изведе Карен и Ландън за сладолед, но сега ми се иска да имаше някой, за да ми помогне да го спрем. В ръката му има парче дърво. Крак от стол. Тогава забелязвам и счупения стол, легнал на килима. Той мята счупения крак на стола и когато ме поглежда, зелените му очи светят яростно.

— Коя част от изречението Остави не на мира! Не разбра, Теса?

Поемам си дъх и усещам как думите му отскачат от тялото му.

— Няма да те оставя сам. — Гласът ми звучи много плах, а исках да съм категорична и смела.

— Ако знаеш кое е в твоя полза, ще излезеш — заплашва ме.

Правя няколко крачки към него и спирам на метър. Опитва се да се отдалечи от мен, но стената е зад него и не може да ме избегне.

— Няма да ме нараниш — казвам вече по-смело.

— Правил съм го вече, не помниш ли?

— Не и нарочно. Нямаше да можеш да живееш със себе си, ако го беше направил. Знам това. Сигурна съм.

— Нищо не знаеш — крещи.

— Говори с мен — казвам спокойно. Сърцето ми е в устата. Той затваря очи за секунди и пак ги отваря.

— Нямам какво да ти кажа. Не те искам. — Гласът му е натежал.

— Искаш ме.

— Не, Теса. Не искам да имам нищо общо с теб. Бъди негова. Може да те има.

— Но аз не го искам. — Опитвам се да не позволявам на ужасните му думи да ме промушат.

— О, да, очевидно това искаш.

— Не, искам само теб.

— Глупости! — Ръката му се стоварва върху стената. Подскачам. — Излизай, Тес.

— Не, Хардин, няма да изляза.

— Нямаш ли си друга работа? Отиди и намери Зед. Иди и го чукай. Изобщо не ми пука. И аз ще направя същото. Повярвай ми, Теса. Ще изляза оттук и ще чукам всяко момиче, което ми попадне.

Очите ми се пълнят със сълзи, но на него не му пука.

— Казваш го само защото си ядосан, не го мислиш наистина.

Очите му обхождат стаята, търси какво още може да счупи. Не е останало много. За щастие, повечето от нещата, които е изпочупил, са мои. Таблото, което донесох за презентацията на Ландън по биология, е строшено, куфарът ми е разбит и книгите ми са навсякъде по пода. Някои от дрехите ми са извадени от гардероба, столът е счупен и лежи накриво на килима.

— Не искам да те гледам… отивай си. — Този път не крещи.

— Съжалявам, че го целунах, Хардин. Знам, че те боли. Съжалявам и за това. — Опитвам се да го погледна в очите.

Той мълчаливо изучава лицето ми и после иска с палец да избърше сълзите от бузите ми, но аз отскачам назад.

— Не се страхувай — прошепва.

— Не се страхувам — казвам тихо.

— Не знам дали мога да забравя някога за това. — Диша тежко.

Краката ми се подкосяват при мисълта, че това може и да се окаже самата истина. Не мисля, че от мига, в който си казахме, че се обичаме, някога ми е минавало през ума, че не аз, а той ще иска да сложи край. Истински, окончателен край заради изневяра. Винаги съм смятала, че аз бих го оставила, ако ми изневери. Когато целунах онзи непознатия на Нова година… това беше нищо в сравнение със събитията сега. Да, беше ядосан, знаех, че ще ми вика и ще беснее, но дълбоко в себе си бях уверена, че ще ми прости и няма да го държи дълго. Но този път беше със Зед, с когото си развали приятелството заради мен. Биха се няколко пъти и знам, че Хардин откача само когато ме види да говоря с него.

Не, не мисля, че е добра идея да се хвърляме безразсъдно в тази връзка точно сега, но как така проблемът се прехвърли от несигурността ми в бъдещето до… това? Горещи сълзи се изливат върху лицето ми, както от очите на каеща се грешница. Лицето му помръква още повече.

— Не плачи — казва задавено. Пръстите му са на бузата ми.

— Съжалявам. — Една-единствена сълза пада върху устната ми. Облизвам я. — Обичаш ли ме все още? — Знам, че ме обича, но така отчаяно се нуждая да чуя думите от устата му.

— Разбира се. Винаги ще те обичам. — Опитва се да се успокои и май успява. Колко умерен и мек е гласът му, докато в същото време дишането му е тежко, уморено и тягостно. Странно красива комбинация: като рева на разбиващите се гневни вълни в спокойния и тих бряг.

— Кога ще знаеш какво искаш да правиш? — питам, но се страхувам от отговора.

Той въздъхва и опира чело в моето. Сега диша по-спокойно.

— Не знам. Но не мога да съществувам без теб.

— И аз не мога — прошепвам. — Не мога без теб.

— Значи някъде бъркаме и двамата, нали?

— Да — почти се усмихвам на спокойния разговор след истеричните викове преди минута. — Но можем да опитаме? — предлагам предпазливо. Опитвам се да се облегна на него, но със страх, защото очаквам, че ще ме спре.

— Ела тук. — Пръстите му се забиват в кожата на ръката ми и той ме притиска към гърдите си.

И е като рай. Като да се прибереш у дома, след като те е нямало прекалено дълго време. Ароматът на тялото му, когато заравям лице в тениската му, веднага успокоява сърцето ми.

— Никога няма да се доближаваш до него.

— Знам — съгласявам се, без да мисля.

— Това не значи, че ми е минало и че съм забравил. Просто ми липсваш.

— Знам. — Притискам се по-силно към него. Сърцето му бие стабилно под ухото ми.

— Не можеш да целуваш, когото ти скимне всеки път, когато си ядосана. Това е ненормално и няма да го търпя. Ако аз го бях направил? Как щеше да реагираш?

Вдигам глава от гърдите му и поглеждам враждебното му лице. Пръстите ми бавно пускат тениската му и се увиват около меките му къдрици. Очите му ме гледат сурово, но от начина, по който са разтворени устните му, знам, че няма да ме спре. Придърпвам косата му и се опитвам да наведа лицето му към своето. Ако не беше толкова висок, щеше да е по-лесно. Хардин ме целува и едновременно с това въздиша в устните ми, притискайки ме по-силно. Пръстите му се спускат към таза ми и пак нагоре по гърба. Сълзите ми се смесват с грубото му дишане. Това е най-опасната, убиваща комбинация от любов и страст. Обичам го хиляди пъти повече, отколкото го желая физически, но любовта и желанието ми се преплитат. Устните му се плъзгат по челюстта ми и после по шията. Коленете му се свиват, за да получи по-лесен достъп до кожата ми. Аз едва не падам в ръцете му, когато леко я захапва точно под вдлъбнатинката под шията ми, която би била по-видима, ако бях от онези слаби жени, които харесват мъжете.

Тръгвам назад към леглото и го дърпам за тениската. Той протестира, но след малко въздъхва и ме целува по шията. Спираме пред леглото и се поглеждаме. Не искам никой от нас да говори, не искам да развалим мига. Затова смело събличам тениската си. Дишането му пак е учестено, но този път от желание. Няма гняв.

Тениската ми пада на пода и протягам ръце да го съблека. Той сам съблича тениската си, а ръцете ми треперят и се борят с колана и ципа на джинсите му. Успявам да ги плъзна по краката му и той ги изритва настрани.

Катеря се на леглото, той бързо ме следва. Пръстите му не се откъсват от кожата ми, постоянно се плъзгат по нея. Езикът му разтваря устните ми, после бавно обръща тялото си върху мен и се опира на длани. Усещам как се възбужда от целувката. Повдигам бедрата си и се притискам към слабините му. Той простенва и с една ръка сваля боксерките си до коленете. Пръстите ми моментално се увиват около дължината на пениса му. Бавно движа ръка. Навеждам се и прокарвам език по главичката на пениса му. Искам да го чуя как стене. Вдигам глава и пак увивам ръка около него, продължавайки да я движа.

— Обичам те — казвам и той простенва в шията ми. Ръката му се плъзва по гърдите ми и грубо дърпа надолу чашките на сутиена, за да оголи гръдта ми.

— Обичам те — отвръща най-сетне. — Сигурна ли си, че го искаш? При положение че се случват толкова много неща и че в момента дори не сме заедно… — пита.

— Да, моля те.

Устните му опират в гърдите ми. Ръцете му бавно тръгват по гръбнака ми и разкопчават сутиена ми, за да го махне. Усещам студените му пръсти върху горещата си кожа, но езикът му е топъл. Завърта го бавно около зърното ми, засмуква го, захапва го леко със зъби. Дърпам косата му и за награда най-накрая ме удостоява с дълбок, гърлен стон, който попива в кожата на гърдите ми.