Анна Тод
След сблъсъка (113)

Сто и дванадесет
Теса

Не знам какво да му кажа. Наясно съм, че не ме лъже за съобщенията, но не мисля, че Зед би ми причинил такова нещо. Досега бях с него и говорихме за Хардин. Аз говорих, той слушаше. И беше така мил, разбираше ме. Но това тук е Хардин. Гласът му е нисък, бавен, настоява:

— Можеш ли да ми дадеш отговор?

— Не знам. Клатушкането уморява и мен, не мога повече така, наистина не мога — казвам.

— Но аз не съм направил нищо лошо. Всичко вчера беше добре. И това сега не е по моя вина. Знам, че винаги е по моя, но не и този път. Съжалявам, че не прекарах рождения си ден с теб. Знам, че така беше редно. Съжалявам.

Той сяда, слагайки длани на бедрата си. Не така, сякаш ме моли, а просто чака. Ако ми казва истината, а аз съм склонна да вярвам, че не ме лъже за съобщенията, значи е просто недоразумение.

— Кога ще спре тогава? Това клатушкане. Писна ми. Толкова беше хубаво снощи, когато ме изведе на среща, а после остана. Впоследствие обаче аз се събуждам, а теб те няма. — Едва сега осъзнавам колко много ме е тревожела тази мисъл.

— Не останах, защото според Ландън, с когото също съм се консултирал, трябва да ти дам време и пространство да си помислиш, да не те задушавам. Ето, това също не мога да правя. Но реших, че ако ти дам време, ще си помислиш и после всичко ще е по-лесно за теб — казва Хардин.

— Не е по-лесно за мен, но тук не става дума само за мен, а и за теб, Хардин.

— Моля? — пита с недоверие.

— Не става дума само за мен. Предполагам, че е изтощително и за теб.

— На кого му пука за мен? Искам ти да си добре и да знаеш, че наистина се опитвам.

— На мен.

— На теб какво? — пита.

— На мен ми пука за теб — отвръщам.

— И какво ще правим, Теса? Всичко наред ли е сега? Или поне ми кажи, че сме поели по правилния път.

Той вдига ръка и ме поглежда за разрешение. Не го спирам.

— И двамата сме луди — казвам, а палецът му минава по долната ми устна.

— Аз не съм, но ти със сигурност си — усмихва се той.

— Ти си по-луд и от мен — заявявам и той се доближава още малко, после още малко. Ядосана съм му, че ми крещя и че ме кара да чакам цяла нощ… но, добре де, това не е било по негова вина. Дразня се, че не можем да се разберем, но най-важното — че ми липсва. Липсва ми близостта ни, липсва ми промяната в очите му, когато ме гледа. И сега е време да призная своята вина, ролята, която аз самата, не някой друг, а аз изиграх в цялата тази каша. Знам, че съм твърдоглава, а и когато бързам да си помисля най-лошото за него… това никак не помага. Особено когато се опитва да се промени заради мен. Не съм готова за връзка с него, но няма причина да му се сърдя за снощи. Е, дано не ме лъже. Не знам какво да мисля, но сега не искам и да мисля.

— Не — прошепва той. Устните му са на сантиметри от моите.

— Да.

— Млъкни — казва и с огромна предпазливост опира устни в моите.

Едва ме докосва. Ръцете му са на лицето ми. Езикът му минава плавно по долната ми устна и аз спирам да дишам. Отварям леко уста и се боря за въздух, но там няма нищо друго, освен Хардин. Той е навсякъде. Дърпам ризата му и се опитвам да го вдигна, но той остава на колене и продължава да ме целува. Бавните му, изтезаващи ме движения ме подлудяват и аз слизам на пода при него. Двете му ръце веднага се заключват зад гърба ми. Опитвам се да го избутам назад, за да се покатеря върху него, но той не помръдва.

— Какво има? — питам.

— Нищо, просто не искам нещата да отиват прекалено далеч.

— Защо не? — питам, без да откъсвам устни от неговите.

— Защото имаме да говорим за толкова много неща. Не можем да скочим в леглото, без да сме решили нито един от проблемите си.

Моля?

— Но ние не сме на леглото, а на пода — звуча отчаяно.

— Теса… — Той леко ме отблъсва и аз се предавам. Ставам и сядам на леглото, а той ме гледа с широко отворени очи.

— Просто се опитвам да направя правилната крачка. Разбери ме. Искам да те чукам… господи, колко искам… Но…

— Няма проблем. Спри да говориш за това — умолявам го. Знам, че не беше най-добрата идея, но не предлагах точно да спим заедно. Или да правим секс. Просто исках да съм по-близо до него.

— Тес…

— Просто спри. Разбрах.

— Не, не си разбрала — отвръща раздразнено и става.

— Това никога няма да се оправи, нали? Винаги ще е така с нас. Напред-назад. Нагоре-надолу. Искаш ме, но когато аз те искам, ме отблъскваш — казвам и се боря със сълзите.

— Не… това не е вярно.

— Очевидно е самата истина. Какво искаш от мен? Искаш да повярвам, че се опитваш да се промениш заради мен, но после? Какво следва после?

— Какво имаш предвид?

— Какво следва след това?

— Не знам, не сме стигнали дотам. Искам да излизаме, да те карам да се смееш, а не да плачеш. Искам да ме обикнеш отново. — Очите му се насълзяват и започва да мига.

— Обичам те, Хардин. Винаги ще те обичам. Но това не е достатъчно. Любовта не побеждава всичко, както е в романите. Има толкова много усложнения, толкова трудности, които са много силни и заливат любовта, която изпитвам към теб.

— Знам, че нещата са сложни, но невинаги ще е така. Не минава ден, без да си викаме и да се караме, без да се държим един с друг като петгодишни деца. И после отиваме и правим нещо напук на другия. Точно тогава се поддаваме на грешните неща, но можем да поправим това. Можем да измислим начин.

Не знам накъде вървим от този момент занапред. Радвам се, че с Хардин водим цивилизован разговор за всичко, което се случи, но не мога да пренебрегна факта, че не би подкрепил заминаването ми за Сиатъл. Канех се да му съобщя, но се страхувам, че ако го направя сега, може да каже нещо на Крисчън и да ми попречи. Честно казано, ако това се случи, няма да успеем да градим наново връзката си. Ще стане още по-объркано. Ако наистина можем да накараме нещата да тръгнат гладко, няма да има значение дали сме под един покрив, или на два часа път. Възпитана съм така, че да не позволявам на никого да ми диктува собственото ми бъдеще, без значение колко силно обичам този човек. Знам точно какво ще се случи, ако му кажа сега. Ще изскочи оттук и ще отиде да намери Крисчън. Или Зед. По-скоро Зед.

— Ако забравя за всичко, което се случи през последните двадесет и четири часа, ще ми обещаеш ли нещо? — питам.

— Каквото искаш — отговаря с готовност.

— Не го наранявай.

— Зед ли? — пита ядно.

— Да, Зед.

— Не, не, мамка му. Не мога да ти обещая.

— Ти каза…

— Не, дори не подхващай темата. Той е причината за много от проблемите ни и няма да седя и да бездействам, няма да чакам. Не. По дяволите, не.

Не спира да крачи напред-назад.

— Нямаш доказателство, че е направил това с телефона. Дори и да се сбиеш с него, това няма да разреши нищо. Нека поговоря с него и…

— Не, Теса, вече ти казах, не искам да се доближаваш до него. Няма да повтарям пак — изръмжава.

— Не си ти този, който ще ми казва с кого мога да говоря и с кого не, Хардин.

— Какво доказателство ти трябва още? Не ти ли стига това, че ти е писал от телефона ми.

— Не е бил той! Не би го направил!

Не, не мисля, че би направил такова нещо. Защо да го прави. И без това ще го питам, но категорично не вярвам да е бил той, не мисля, че би ми причинил това.

— Ти си буквално най-наивният човек, когото познавам, и можеш да изкараш всеки от кожата му.

— Може ли да престанем да спорим? — сядам на леглото и слагам глава в дланите си.

— Искам да ми дадеш дума, че ще стоиш далеч от него.

— Ако се съгласиш да не се биеш с него — отвръщам на удара.

— Ще стоиш настрана от него, ако не го бия?

Не искам да се съгласявам, но не искам и Хардин да го бие. Заболява ме главата от този спор.

— Добре.

— Когато казвам да стоиш далеч от него, имам предвид никакъв контакт с него. Никакви съобщения, никакво ходене в сградата на факултета му.

— Откъде знаеш, че съм ходила там? — Дали ме е видял?

Сърцето ми ще се пръсне при мисълта, че Хардин може да ни е видял в парника със светещите цветя.

— Нейт ми каза, че те е видял.

— О!

— Има ли нещо друго, което считаш, че трябва да ми кажеш, докато сме на темата за Зед? Защото когато този разговор свърши, не искам да чувам и дума за него — казва Хардин.

— Не — лъжа.

— Сигурна ли си? — пита пак.

Не искам да му казвам, но трябва. Не мога да очаквам да е честен с мен, ако аз не мога да съм честна с него. Затварям очи.

— Аз го целунах — прошепвам и се моля да не ме е чул. Но когато събаря всички учебници от бюрото ми, разбирам, че ме е чул много добре.