Анна Тод
След сблъсъка (110)

Глава сто и девет
Теса

Събуждам се от странна аларма. Минават няколко секунди, преди да се сетя, че използвах алармата на нощното шкафче, понеже бях изключила телефона заради Хардин. И веднага след това си спомних как седях до плота й чаках, как вълнението ми умираше с всяка изминала минута, как накрая той изобщо не се появи.

Измивам се и се приготвям за дългия път до „Ванс“. Единственото, което ми липсва от предишния апартамент, е краткото разстояние. И Хардин. И библиотеката от пода до тавана. И малката, но уютна кухня. И лампата. И Хардин.

Когато слизам долу, заварвам само Карен. Очите ми попадат директно върху тортата с числото тринадесет и с глупавия надпис „Хардин“, който сега се е размазал, защото глазурата се е разтопила през нощта. В момента се чете като „А и Д. Ад“.

Може би надписът си е на място.

— Не успя да дойде — казвам, без да я поглеждам в очите.

— Да… досетих се. — Карен ми се усмихва състрадателно и избърсва очилата си в престилката. Тя е идеалната домакиня, винаги готви и чисти, но най-важното е, че обича съпруга си, сина си и дори доведения си зъл син. Обича ги повече от всичко на света.

— Няма проблем — отвръщам, свивам рамене и си сипвам кафе.

— Знаеш ли, невинаги е нужно да е съвсем добре, слънце.

— Да, но е по-лесно да е добре — казвам и тя се съгласява.

— Така е, но невинаги е лесно, не очаквай винаги да е лесно — повтаря и аз почти се засмивам. Каква ирония. Карен изрече думите, които Хардин винаги използва срещу мен.

— Другата седмица мислим да отидем до брега. Много ще се радвам, ако дойдеш.

Едно от нещата, които харесвам най-много у майката на Ландън, е, че тя никога не ме принуждава и не ме пристиска да говорим, за каквото и да е.

— На брега? През февруари?

— Имаме яхта. Искаше ми се да я изкараме малко в морето, преди да стане прекалено топло. Ходим да гледаме китовете. Страхотно е. Наистина трябва да дойдеш.

— Сериозно? — Никога не съм се качвала на яхта и мисълта ме ужасява, но идеята да гледам китове ми се струва много интересна. — О, добре тогава.

— Страхотно. Ще прекараме много хубаво — казва и тръгва към хола.

Включвам телефона си чак когато влизам във „Ванс“. Трябва да престана да го изключвам. Следващия път, когато Хардин звънне, мога просто да му затворя. Ако нещо се случи с майка ми, няма да може да ми се обади и ще се чувствам ужасно.

Излизам от асансьора и забелязвам Кимбърли и Крисчън, които са се облегнали на стената. Той шепне нещо в ухото й, тя се смее. После Крисчън прибира косата й зад ухото и я целува. Двамата се усмихват един на друг.

Бързам към офиса си, за да се обадя на майка ми. Май е време да се опитам да говоря с нея, но тя не ми вдига. Започвам да чета някакъв текст, който на петата страница ме вбесява. Прехвърлям към края и забелязвам думите: „Съгласна ли сте да вземете този мъж за ваш законен…“ И после следва „Да“, после още едно „Да“. Въздъхвам. Писна ми от една и съща история, разказана по различен начин: момичето и момчето се срещат, обичат се, появява се проблем, преодоляват го, женят се, раждат им се деца, край. Направо мятам страниците в боклука, без да чета и ред повече. После ми става съвестно, че не дадох малко повече шанс на този писател, но историята му не става. Имам нужда от реална история, с реални проблеми, с повече от един скандал, дори с раздяла. Истинска. Хората се нараняват и пак се събират. В това число и аз… разбира се. Нараняват ме, а аз се връщам за още една доза унижение.

Крисчън минава край офиса ми, поемам си дълбоко дъх и хуквам да го гоня. Изглаждам полата си и се опитвам да изрепетирам какво да му кажа за Сиатъл. Надявам се Хардин вече да не е провалил шанса ми да замина.

— Господин Ванс? — почуквам на вратата и отварям.

— Теса? Заповядай — казва с усмивка.

— Извинявам се за безпокойството, но дали можеш да ми отделиш няколко минути да поговорим за нещо? — питам и той веднага ми посочва креслото да седна. — Питах се дали има някакъв шанс да се прехвърля в Сиатъл. Ако е прекалено късно, няма проблем, бих разбрала, но наистина ми се иска да отида. Тревър ми спомена… и си мислех, че за мен би била огромна възможност…

Крисчън вдига ръка, изпружва пръст и ме спира.

— Наистина ли искаш да заминеш? — пита усмихнато. — Сиатъл е много по-различен град…

Зелените му очи са меки, но ми се струва, че се колебае.

— Да, сигурна съм. Наистина много ми се иска… — Да, бих заминала без колебание, честно.

Нали бих заминала?

— А Хардин? Ще дойде ли? — започва да разхлабва възела на вратовръзката си. Дали да му кажа, че Хардин не иска да заминава? Че мястото му в моето бъдеще е несигурно и че е твърдоглав параноик? Решавам да излъжа:

— Все още го обсъждаме.

Ванс ме поглежда.

— Много искам да те взема с нас в Сиатъл. — Спира, поколебава се и добавя. — И Хардин, разбира се. Може да започне да работи на предишната си позиция. Ако успее да си държи устата затворена, разбира се — смее се с пълно гърло.

— Наистина ли?

— Да, разбира се. Трябваше да ми кажеш по-рано.

Крисчън продължава да си играе с вратовръзката, накрая я маха и я оставя на бюрото.

— Много благодаря. Наистина ценя жеста — казвам и наистина го мисля.

— Имаш ли идея кога можеш да си готова за преместването? Ким, Тревър и аз заминаваме след две седмици, но ти можеш да дойдеш, когато си готова. Знам, че трябва да сменяш и колежа. Ще се опитам да ти помогна с каквото мога.

— Две седмици са напълно достатъчно време — отговарям, без да мисля.

— Страхотно. Ким ще е безкрайно щастлива — казва и забелязвам как очите му се преместват към снимката на Ким и Смит, красяща бюрото му.

— Отново благодаря. Това означава толкова много за мен — отвръщам и излизам от офиса му.

Сиатъл? Две седмици? Заминавам за Сиатъл след две седмици? Готова съм.

Нали?

Нали?

Разбира се, че съм готова. От години чакам този миг. Просто не очаквах да е толкова скоро.