Анна Тод
След сблъсъка (105)

Глава сто и четири
Хардин

— Ще бъде жестоко, човече — казва Нейт, докато прекрачва каменната ограда в края на паркинга.

— Няма начин да не е — отвръщам и правя място на Логан, за да седне да пуши до Нейт.

— Да, ще бъде. Силно се надявам да не изпортиш нещо, та да не се явиш, защото сме го планирали от месеци — казва Логан.

Клатя крака и за секунда ми минава през ума да бутна Логан от стената заради всички лайна, които изядох заради него, и заради подигравките, че съм си махнал пиърсинга.

— Ще дойда. Вече казах, нали?

— Ще я водиш ли? — пита Нейт. Очевидно има предвид Тес.

— Не, заета е.

— Заета? Копеле, това е двадесет и първият ти рожден ден. Извади си пиърсинга заради нея. Трябва да дойде — отбелязва Логан.

— Винаги когато идва, става нещо и всичко се проваля. И за последен път: не съм ги махнал заради нея — отсичам и въртя очи, опипвайки пукнатините в стената.

— Може би трябва да й кажеш, че няма да е зле да дойде и пак да потроши задника на Моли. О, боже, това не може да се забрави — хили се Нейт.

— Беше адски смешно. И е забавна, като вкара някое и друго питие. И е смешна, когато започне да псува. Все едно слушаш как псува монахиня — смее се Логан.

— Няма ли да престанете да говорите за нея вече? Няма да идва, и толкова.

— Добре, само спокойно — казва Нейт с усмивка.

Иска ми се да не бяха организирали това парти заради мен. Предпочитах да прекарам рождения си ден с Теса. Не ми пука, никога не ми е пукало за рождения ми ден, но исках да я видя. Знам, че няма какво да прави, но не желае да бъде край приятелите ми. И не я виня.

— Да не би нещо да става между теб и Зед? — пита Нейт, преди да тръгне за лекции.

— Да, той е задник и не иска да разбере, че трябва да стои настрана от Теса. Защо?

— Просто се чудех, защото видях Теса да отива към факултета по опазване, на каквото и да е там… зеленини и треви… и се учудих — казва Нейт.

— Кога е било това?

— Май преди два дни. В понеделник.

— Ти сериоз…

Не довършвам изречението, защото знам, че не се шегува.

Мамка му, Теса, коя част от изречението „Стой настрани от Зед“ не си разбрала?

— Но нямаш нищо против, ако Зед дойде, нали? Защото вече съобщихме на всички и не искам да се обаждам на хората и да им казвам, че не са поканени — обяснява Нейт. Винаги е бил най-възпитаният от групата.

— Не ми пука, Нейт. Не я чука той, а аз — казвам и той пак се смее.

Ако Нейт знаеше какво всъщност става…

Нейт и Логан ме оставят пред сградата по спорт. Нямам търпение да видя Теса. Питам се каква е косата й днес и дали е обула онези панталонки за йога, които харесвам толкова много.

Какво, за бога? Все още не мога да повярвам как това момиче ми взривява мозъка. Ако преди няколко месеца някой ми беше казал, че ще седя и ще си мечтая по цял ден да видя задника на някое момиче и да гадая с каква прическа ще дойде на лекции, бих му избил зъбите. И все пак: ето ме пред залата по спорт, седя и се надявам да си е прибрала косата, за да мога да видя лицето й.

 

 

Няколко часа по-късно съм в къщата. Имам чувството, че съм напуснал това място преди векове. Не ми липсва, но не ми харесва да живея сам в онзи апартамент. Тази година беше пълна лудница. Сега съм на двадесет и една и след една година завършвам колежа. Майка ми не спря да плаче по време на целия ни разговор. Как съм бил пораснал много бързо… Наложи се да затворя. В своя защита мога да кажа, че се опитах да бъда вежлив, като не спирах да й повтарям, че батерията ми свършва.

В къщата няма къде да се стъпи. На улицата има толкова много коли. Не мога да разбера дали всички тези хора наистина са дошли за рождения ми ден. Знам, че партито не е само за мен. Просто аз съм едно удобно извинение да се напият като свине, но все пак…

Точно когато си мисля колко хубаво би било Теса да е тук, забелязвам отвратителната розова коса на Моли и веднага изпитвам облекчение, че не дойде.

— Ето го и рожденика — заявява и влиза в къщата пред мен.

— Скот — крещи Тристан от кухнята. Вече се е подкарал, усещам го.

— Къде е Теса? — пита Стеф.

Всички мои приятели се събират в кръг около мен и ме гледат, а аз се опитвам да измисля нещо. Последното, което бих им казал, е, че съм в процес да я убеждавам да се върне при мен.

— Чакай… по-важният въпрос е… къде са ти халките, по дяволите? — Стеф слага пръст под брадичката ми и ме оглежда като шибан лабораторен плъх.

— Остави ме — ръмжа и се дърпам от нея.

— Мили боже, превръщаш се в сресан задръстеняк с приличен външен вид. Като онези там — казва Моли и сочи група наконтени гъзета.

— Не, не се превръщам в нищо такова — режа я и я гледам лошо.

Тя се кикоти и продължава да ме предизвиква:

— Напротив. Тя те е накарала да ги махнеш, нали?

— Не, не е. Махнах ги, защото не ги искам повече. И си гледай шибаната работа — излайвам.

— Както кажеш. — Обръща се и ме оставя на мира.

— Не й обръщай внимание — казва Стеф. — Теса ще дойде ли по-късно? — Клатя глава. Не, няма да дойде. — Е, жалко, ще ми липсва. Иска ми се да можехме да се виждаме по-често.

И на мен ми се иска същото — казвам си почти нечуто и си сипвам чаша вода.

Музиката и шумът стават все по-силни с напредването на нощта.

Преди осем всички са пияни. Не съм решил дали да пия, или не. Изкарах доста време, без да пия, до онази нощ в къщата на баща ми, когато изпотроших цялата кухня и съдовете на Карен. Обикновено изкарвах всички тези тъпи партита, без да пия… е, повечето от тях. Почти не си спомням първите дни в колежа, когато обръщах бутилка след бутилка, курва след курва. Всичко ми е като в мъгла. Слава богу, че не помня много.

Нищо нямаше смисъл преди Теса.

Намирам едно място на дивана до Тристан и си мисля за Теса, докато приятелите ми играят на поредната тъпа игра с напиване.