Анна Тод
След сблъсъка (103)

Глава сто и две
Хардин

— Сещаш ли се за някое друго място, където обичаш да ходиш? — питам, когато се връщаме в колата.

Охраната в скъпия ресторант, където направих резервацията, каза, че името ми не било в списъка за тази вечер. Успях да запазя самообладание, за да не проваля цялата вечер, но мамка му… еба си задника. Пръстите ми започват да се впиват по-ожесточено във волана. Спокойно, трябва да се успокоя. Поглеждам към Теса и се усмихвам. Тя захапва устна и извръща поглед.

— Е, това беше доста неловко — казвам. Гласът ми е нестабилен, странно писклив. — Искаш ли да отидем на някое специално място, понеже очевидно минаваме към план Б?

Иска ми се да се сетя за някое място, където да я заведа и където… да ни пуснат.

— Не, нищо специално. Просто да има храна — усмихва се тя.

Радвам се, че се държа толкова спокойно и че не отреагира при тази ситуация. Беше унизително да ни върнат по този начин.

— Добре, „Макдоналдс“? — шегувам се само за да я чуя как се смее.

— Може да изглеждаме малко глупаво в „Макдоналдс“.

— Да, съвсем малко глупаво.

Нямам никаква идея къде да отидем. Трябваше да разполагам с резервен вариант. Как не се сетих да помисля предварително! Тази вечер отива по дяволите, а едва е започнала. Спираме пред един знак СТОП и се оглеждам. Забелязвам претъпкан паркинг, доста хора се мотаят наоколо.

— Какво става тук? — пита Теса и се опитва да види от моята страна.

— Не знам. Пързалка или нещо такова.

— Пързалка? За кънки? — Гласът й звучи точно така, както когато започва да се вълнува.

О, не…

— Може ли…

Мамка му.

— Да отидем да се пързаляме? — питам невинно, сякаш не знам, че точно това иска.

Моля те, кажи не. Кажи не, моля те!

— Да! — възкликва толкова ентусиазирано.

Никога не съм се качвал на кънки през живота си. И никога не съм имал намерение да се качвам, но ако това иска, няма да ме убие… е, може би ще ме убие, но ще го направя.

— Разбира се — казвам.

Поглеждам я и по очите й разбирам, че изобщо не е очаквала да се съглася. Мамка му, аз самият не бях очаквал да се съглася на такова нещо.

— Чакай… какво да си облека? Само по тази рокля съм и имам едни мокасини в чантата. Трябваше да си обуя джинси. Щеше да е толкова забавно — казва почти сърдито, като малко дете.

— Можем да отидем до магазина и да ти купим. Аз имам дрехи в багажника. — Не мога да разбера как така минавам през целия този ад, за да отида да се пързалям на кънки.

— Добре. — Лицето й грее. — Много е удобно да имаш дрехи в багажника. Всъщност… защо държиш всички тези неща там? Никога не си ми казвал.

— Беше ми навик. Когато оставах с момичета… искам да кажа, когато не се прибирах по цяла нощ и имах нужда от чисти дрехи на сутринта, никога нямах. И така започнах да слагам дрехи в багажника си. И навикът си остана. Просто понякога е удобно да имаш дрехи.

Устните й се свиват в права черта. Знам, че не биваше да споменавам другите момичета, макар и да са били преди нея. Иска ми се да знае, наистина да знае, как беше тогава, как чуках без никакво чувство. Винаги едно и също. Никога не съм ги докосвал така, както докосвам нея, не се загубвах в плиткото им, накъсано дишане, не се опитвах да синхронизирам своето дишане с тяхното, не се опитвах да запомня и да докосна всеки сантиметър от телата им, не чаках отчаяно да ми кажат, че ме обичат, не им позволявах да ме докосват в съня си, просто влизаш излизаш. Ако някога съм оставал в едно легло с някоя от тях, това е било, защото съм бил прекалено пиян да си тръгна. Никога нищо не е било, както е с нея. И ако тя самата го знаеше или се опиташе да го разбере, нямаше да има нищо против да споменавам и тази част от миналото си. Ако бях на нейно място… Да, повръща ми се от самата мисъл Теса да чука или да е чукала някой друг.

— Хардин? — казва тихо тя и ме връща в реалността.

— Да?

— Чу ли ме?

— Не, извинявай. Какво каза?

— Подминахме „Таргет“.

— Мамка му. Извинявай. Ще обърна.

Обръщам на следващия паркинг. Теса има някаква необяснима за мен обсебеност от „Таргет“. Магазинът е точно като M&S в Лондон, само че е по-скъп, а продавачките изглеждат толкова тъпо в тези червени пуловери и спортни панталони. Но Теса винаги казва: В „Таргет“ качеството на стоките е страхотно и има много богат избор. Не твърдя, че не е права, но тези огромни молове… хем си като в кутийка, хем можеш да се загубиш. Това е едно от нещата, които ме карат да се чувствам не на мястото си в тази страна.

— Ще изтичам да взема нещо набързо — казва тя, докато паркирам.

— Сигурна ли си? Мога да дойда. — Искам да отида, но не мога да настоявам, ако не желае, не и тази вечер.

— Ако искаш да…

— Искам — казвам, преди да довърши изречението.

 

 

За десет минути вече е успяла да напълни кошницата с боклуци. Взела е гигантски пуловер и някакви ластични панталонки, за които твърди, че били клин, но на мен ми изглеждат просто като ластични, лъскави панталони. Докато търси ръкавици, шал и шапка, аз стоически се опитвам да не си я представям в тези тесни панталони. Теса определено се готви за Антарктика, но пък от друга страна, навън е доста студено.

— Мисля, че и ти трябва да си вземеш ръкавици. Ледът е студен и когато паднеш, ръцете ти ще замръзнат — предупреждава ме пак.

— Няма да падна, но ако настояваш, ще си взема ръкавици — усмихвам се, тя също се усмихва и мята чифт черни ръкавици в кошницата.

— Искаш ли шапка? — пита.

— Не, имам в багажника.

— Разбира се, че имаш. — Бърка в кошницата, вади шала и го връща.

— Без шал? — питам.

— Мисля, че това е достатъчно.

— Да, определено — шегувам се, но тя ме игнорира и тръгва към щанда за чорапи. Сигурен съм, че ще изкараме цялата вечер в проклетия магазин. След около век Теса казва:

— Добре, мисля, че съм готова.

Както винаги, на касата тя се опитва да спори с мен кой ще плати, но това е среща, на която аз съм я поканил, така че няма начин да й позволя да плати. След като й заявявам това, тя само върти очи, вади последните си пари и ги подава на касиера.

Няма пари? Защо не ми казва, ако няма пари? Дали да я попитам?

Мамка му, прекалено много мисля за всичко.

Когато се връщаме на пързалката, Теса е готова да скочи от колата още в движение, но първо трябва да се преоблечем. Докато се преобличам, тя гледа на другата страна през прозореца. Не се обръща нито за секунда.

— Можем да намерим баня или тоалетна да се преоблечеш — казвам.

— Мислех да го направя в колата, за да не се налага да се размотавам с роклята в ръка.

— Не, има прекалено много хора. Някой може да те види как се събличаш. — Оглеждам се из паркинга — няма никого, няма пукнат човек, но все пак…

— Хардин, няма проблем — казва леко раздразнено.

Трябваше да гепя оная топка на баща ми, която мачкаш, когато преживяваш стрес.

— Както кажеш.

Тя къса етикетите на дрехите си и пита:

— Би ли ми помогнал с ципа, преди да излезеш?

— Мм… да…

Тя вдига косата си, за да не ми пречи и за да мога да видя къде е ципът. Разкопчавал съм тази рокля десетки пъти, но за първи път няма да мога да докосна ръцете й, няма да мога да я сваля по тялото й.

— Благодаря. Сега чакай вън — командва.

— Моля? Не е като да не съм те…

— Хардин…

— Добре. Побързай. — Излизам от колата и чакам.

Да, това, което казах, беше грубо. Веднага отварям вратата и добавям.

— Моля.

И пак затварям. Чувам как се смее в колата. След няколко минути излиза от нея, сресва косата си с пръсти и слага лилавата си плетена шапка. Изглежда… сладка. Винаги е изглеждала красива, но в този голям пуловер, с плетена шапка и ръкавички изглежда съвсем невинна и чиста.

— Забрави си ръкавиците — казва и ми ги подава.

— Супер. Как ли щях да се справя с кънките без ръкавици — шегувам се, а тя ме ръчка с лакът в ребрата. Толкова е сладка, толкова много неща искам да й кажа, но не смея, за да не разваля цялата вечер.

— Знаеш ли, ако искаше да облечеш такъв огромен пуловер, можеше просто да сложиш някой от моите и да си спестиш двадесет кинта — казвам и тя хваща ръката ми, но веднага след това ме пуска като ужилена.

— Извинявай — изрича тихо и се изчервява. Искам да хвана ръката й, но чувам гласа на разпоредителката:

— Какъв размер кънки искате? — пита ниската жена с плътен глас.

Поглеждам към Теса и тя отговаря и за двама ни. Жената се връща с два чифта кънки. Не, няма начин това да завърши щастливо за мен.

Тръгвам след Теса към пейката и събувам обувките си. Едва съм пъхнал пръстите си в първата кънка, когато тя се изправя, готова за подвизи по пистите. Надявам се да й писне бързо и да каже, че иска да си ходим.

— Наред ли е всичко? — пита с лека подигравка, докато се опитвам да завържа връзките на втората кънка.

— Да. Къде да си оставя обувките?

— Аз ще ги взема — казва ниската жена, която пак се е появила отнякъде. И двамата й подаваме обувките си.

— Готов ли си? — пита Теса и аз ставам. И веднага се хващам за парапета. Как ще го направя, по дяволите? Никаква идея нямам.

Теса се опитва да прикрие усмивката си.

— Става по-лесно, когато започнеш да се движиш по леда.

Безкрайно се надявам да се окаже права. Но не става по-лесно. Падам три пъти през първите пет минути, но Теса определено се забавлява и се смее всеки път, когато се приземя на задника си. Трябва да призная обаче, че ако не бяха ръкавиците, ръцете ми щяха да са станали ледени.

Тя се смее след поредното ми падане и ми подава ръка, помагайки ми да стана.

— Помниш ли как преди по-малко от половин час каза, че никога няма да паднеш?

— А ти да не би да си професионална кънкьорка? — питам и бавно се изправям на крака.

В момента мразя кънките, мразя ги така, както никога не съм мразил нищо друго, но тя се забавлява.

— Не, от известно време не съм професионална, но с моята приятелка Джоузи бяхме достигнали много добро ниво. Карахме доста.

— Джоузи? Никога не си говорила за приятелите си от училище. Не си я споменавала.

— Нямах много приятели. През по-голямата част от времето бях с Ноа, бях заета да израствам с него. Джоузи се премести преди последната година в гимназията.

Не знам защо не е имала приятели, защо и сега не иска да има много приятели. И какво като има обсесивно-компулсивно разстройство, какво като е прекалено срамежлива и се придържа към някакъв остарял морал, какво като се вживява прекалено много в това, което пише в книгите… тя е мила, понякога дяволски мила, към всички, без изключение. Не, с едно изключение — не е мила с мен. През цялото време ме замерва с лайна, но може би именно затова я обичам.

Тридесет минути по-късно не сме направили и една обиколка, което се дължи на изумителните движения, с които успявам да се помръдвам милиметър по милиметър.

— Гладна съм — обявява най-сетне и поглежда към щанда с храна, украсен с разноцветни лампички.

— Но още не си паднала и не си ме повлякла със себе си, така че да лежиш върху мен и да ме гледаш в очите, както е във филмите — казвам с усмивка.

— Това не е кино, не е и филм — напомня ми тя и бавно тръгва към изхода.

Иска ми се да ме бе хванала за ръката, докато карахме кънки… в случай че бях успял да се задържа на краката си. Всички останали щастливи двойки ни се смееха.

Излизам от пързалката, веднага махам ужасните кънки и си взимам проклетите обувки от ниската дама.

— Определено имаш бъдеще в спорта — подкача ме Теса за милионен път, когато отивам при нея на щанда за храна. Тя вече яде мекичка и бърше пудрата захар от пуловера и устните си.

— Ха-ха. — Въртя очи. Коленете все още ме болят от тая глупост. — Можехме да отидем да ядем някъде другаде. Мекиците не са най-добрата храна за вечеря — казвам и свеждам поглед.

— Няма проблем, не съм яла мекици от толкова много време.

Изяде си цялата мекица и половината от моята. Хванах я да ме гледа пак. Лицето й е замислено. Изучава ме.

— Защо ме гледаш така? — питам накрая и тя веднага извръща поглед.

— Извинявай… просто не съм свикнала да те виждам без пиърсинг — отвръща и пак ме гледа.

— Не е кой знае колко по-различно.

Без да се усещам, вече съм вдигнал ръка към устната си и търся металното кръгче.

— Знам… Просто е странно. Бях свикнала с тях.

Дали да си ги сложа пак? Не ги махнах само заради нея. Това, което й казах, беше самата истина. Имах чувството, че се крия зад тях, че използвам две малки метални кръгчета, за да блокирам хората, да ги накарам да стоят далеч от мен. Някои хора се притесняват, когато видят човек с пиърсинг. Така знаех, че ще се страхуват да се доближат до мен. Но сега мисля, че този етап от живота ми си отива.

Не искам да държа хората далеч от себе си, особено Теса. Искам да я привлека. Направих си ги като тийнейджър, фалшифицирах подписа на мама, напих се и влязох в салона, олюлявайки се. Оня тъпак със сигурност е усетил, че воня на алкохол, но все пак ми ги направи. Никога не съм съжалявал, че ги имам, но сега като че им минава времето. Обичам си ги, винаги ще ги обичам. Ще продължа да правя татуировки по тялото си и да казвам чрез тях неща, които нямам смелост да изрека на глас. Е, може би и това не е така, защото се касае за обикновени неща, които не означават нищо за никого, но изглеждат точно както се чувствам, затова не ми пука.

— Не искам да се променяш — казва Теса. — Не и физически. Искам само да ми покажеш, че можеш да се отнасяш с мен добре и че няма да опитваш да ме контролираш през цялото време. Не искам да променяш характера си, личността си, възгледите си. Искам само да се бориш за мен, а не да се превръщаш в такъв, какъвто си мислиш, че искам да бъдеш.

Думите й стрелят право в сърцето ми и го правят на парчета. Опитвам се да се променя, но не само заради нея, а и заради самия себе си.

— Когато махнах пиърсинга, това беше само една крачка… към по-добрия човек, който искам да бъда. Пиърсингът ми напомня за лошите времена в живота ми, а аз искам да продължа да живея, без да се обръщам назад.

— О! — прошепва тя.

— Значи наистина са ти харесвали? — усмихвам се.

— Да, много — признава.

— Мога да ги сложа пак? — предлагам, но тя клати глава.

Сега съм много по-спокоен, отколкото преди два часа. Това е Теса, моята Теса и няма от какво да се притеснявам.

— Само ако искаш…

— Мога да си сложа пак, когато… — спирам навреме.

— Когато какво? — навежда глава на една страна.

— Убеден съм, че не искаш да чуеш края на изречението.

— Искам. Какво щеше да кажеш?

— Добре, както искаш. Щях да кажа, че винаги мога да ги слагам, когато те чукам, ако толкова те възбуждат.

Ужасеният й поглед ме кара да се смея, а тя се оглежда, за да се увери, че никой не ни гледа и чува.

— Хардин! — скарва ми се веднага, изчервява се и се смее.

— Предупредих те… Освен това не съм направил нито един перверзен коментар цяла вечер, така че поне един ми се полага… според мен.

— Така е — признава тя и отпива от лимонадата си.

Ще ми се да я попитам дали може да си представи, че някога пак ще правим секс, понеже тя не възрази и не ме поправи, но май не му е сега времето. Не само защото искам да й кажа пак, да й напомня, че ми липсва ужасно много. Дяволски много. И сега се разбираме толкова добре, само ние двамата. Знам, че това се дължи до голяма степен на факта, че за първи път не се държа като идиот. Честно казано, не е кой знае колко трудно. Просто трябва да се замислям, преди да кажа каквото и да е, за да не изтърся някоя глупост.

— Рожденият ти ден е утре. Какво си планирал? — пита след няколко минути пълна тишина.

Мамка му.

— Ами… хм… Логан и Нейт ми организират някакво парти. Нямаше да ходя, но Стеф ми каза, че са пръснали маса пари, така че може да намина за малко. Освен ако ти не искаш да правим нещо заедно — казвам.

— Не, няма проблем, убедена съм, че на партито ще е много по-весело.

— Можеш да дойдеш. — Знам какво ще ми каже, затова бързам да добавя: — Никой не знае какво става между нас… Освен Зед, разбира се.

Не бива да мисля изобщо по въпроса защо Зед знае какво става в шибания ми живот.

— Не. Но благодаря за поканата — усмихва се, ала усмивката й не достига до очите й.

— Не се налага да ходя, наистина, мога да остана с теб.

Ако иска да бъде с мен на рождения ми ден, Логан и Нейт могат да си го начукат.

— Не, наистина, няма никакъв проблем. Имам да върша доста неща — казва и поглежда встрани.