Анна Тод
След сблъсъка (102)

Глава сто и едно
Теса

Докато си взема душ и си изсуша косата, вече е шест часът. Навън отдавна е тъмно. Чукам на вратата на Ландън, но го няма. И колата му я няма пред гаража, но напоследък паркира в гаража, така че може да е някъде из къщата. Нямам никаква представа какво да си облека, защото не знам къде ще ходим. През няколко секунди надничам през прозореца и чакам колата на Хардин. Когато виждам фаровете, стомахът ми се обръща от притеснение.

Значителна част от страховете ми се изпаряват при следващата, заляла ме шокова вълна, когато Хардин излиза от колата по черна риза: тази, която бе облякъл на партито във Ванс. И това какво е? Черни официални панталони? О, боже, да! И истински обувки. Лъскави, черни официални обувки. Майко мила! Хардин се е издокарал?

Чувствам се доста семпло облечена, но начинът, по който ме гледа, веднага стопява неловкото чувство. Той наистина е надминал себе си. Изглежда толкова красив. Дори си е направил прическа. Прибрал е косата си назад и ми се струва, че е сложил гел, за да я задържи така, защото докато върви, не пада както обикновено на челото му.

— Здрасти — казва и се изчервява.

— Здрасти. — Не мога да откъсна очи от него. Я чакай… — Къде ти е пиърсингът?

Металните кръгчета са изчезнали. И от веждата, и от устната.

— Махнах ги.

— Защо?

— Не знам… не мислиш ли, че изглеждам по-добре така? — Поглежда в очите ми.

— Не! Обичах пиърсинга ти… и сега ми харесваш, но… не, трябва да ги сложиш обратно.

— Не ги искам — казва и тръгва да ми отвори вратата.

— Хардин… надявам се да не си ги махнал само защото си си помислил, че така ще ми харесаш повече. Защото не е вярно. Обичам те и с пиърсинг, и без пиърсинг. Моля те, сложи си ги.

Когато чува думите ми, очите му грейват, а аз бързам да отместя поглед и се качвам в колата. Колкото и да съм му ядосана, никога не съм искала и не искам да си мисли, че трябва да променя външния си вид заради мен. Да, в началото, когато видях пиърсинга му, не ми хареса и побързах да го упрекна, да го квалифицирам, но с течение на времето обикнах металните кръгчета. Те са част от него самия.

— Не е съвсем така, честно. От известно време си мисля, че трябва да ги махна. Нося ги от толкова години, имам чувството, че цяла вечност са на лицето ми. Започнаха да ме дразнят. А и кой, по дяволите, ще ме вземе на работа с тези лайна на лицето?

Закопчава колана си и ме поглежда.

— Разбира се, че ще те наемат. Живеем в двадесет и първи век. Ако си ги харесваш…

— Не е кой знае какво. Харесва ми как изглеждам без тях. Сякаш вече не се крия… ако ме разбираш.

Поглеждам го пак и се опитвам да го възприема в този му вид. Изглежда… изумително. Винаги е изглеждал така, но сега по лицето му няма неща, които да отвличат вниманието ти, за да забележиш колко е красив.

— Е, аз мисля, че изглеждаш перфектно със или без тях. Хардин, само те моля да не си мислиш, че аз искам да изглеждаш по определен начин, защото това не е вярно.

Това е самата истина. Когато ме поглежда и ми се усмихва срамежливо, аз просто забравям за какво исках да му крещя.

— Къде ме водиш, ако мога да попитам?

— На вечеря. Мястото е страхотно. — Гласът му трепери. Този притеснен Хардин се превръща в любимия ми Хардин.

— Чувала ли съм за това място?

— Не знам… може би.

През останалия път не говорим. Аз пея с вокала на „Фрей“, които Хардин очевидно започва да харесва, а той гледа напред пътя. През цялото време потърква длан в бедрото си. Знам, че прави така, когато е притеснен.

Ресторантът изглежда модерен и много скъп. Всяка кола на паркинга струва повече от къщата на майка ми. Сигурна съм.

— Исках да ти отворя вратата — казва, когато отварям вратата да изляза.

— Мога да я затворя и да я отвориш ти, ако…

— Не, не мисля, че е същото, Тереза. — Усмихва се с онази зашеметяваща, съблазнителна усмивка и не мога да спра сърцето си да пърха, когато чувам как изговаря цялото ми име. Преди му казвах, че ме дразни до лудост, когато го изрича, но тайно обожавах начина, по който го произнася… само защото си мислеше, че ме ядосва. Обичам да ме нарича Тереза почти толкова, колкото обичам да ми казва Тес.

— Пак сме минали на „Тереза“, забелязвам — отвръщам и му се усмихвам.

— Да, да, пак сме минали на „Тереза“ — казва и поема ръката ми. Самочувствието и увереността му растат с всяка крачка към ресторанта.