Анна Тод
След сблъсъка (100)

Глава деветдесет и девет
Теса

Не знам как се чувствам днес. Не съм щастлива, но не съм и нещастна. За сметка на това съм ужасно объркана. И Хардин вече ми липсва. Знам, жалка съм. Но не мога инак. Бях далеч от него толкова дълго, за малко да успея да го изкарам от системата си, но една целувка, една-единствена целувка… и пак загубих малкото си останал разум.

С Ландън чакаме да светне зелено. Вятърът е леден. Слава богу, че си сложих суитшърта. Това време няма да омекне.

— Е, май е време да се обадя в университета в Ню Йорк — казва той и вади дълъг списък с имена на хора, на които предстои да звъни.

— Убедена съм, че там е страхотно. И ще се справиш брилянтно.

— Благодаря. Само се притеснявам, че няма да ме приемат за летния семестър, а не искам да си взимам почивка през лятото.

— Луд ли си? Разбира се, че ще те вземат за всеки един семестър. Имаш отлични оценки — казвам и се смея. — И доведеният ти баща е ректор.

— Май трябва да оставя ти да им се обадиш — шегува се той.

Разделяме се, защото имаме различни часове. Разбираме се да се чакаме след лекции направо при колата.

На обяд тръгвам към голямата сграда на факултета на Зед. Отварям тежките метални врати. Зед е седнал на една дървена пейка в лобито пред големите дървета. Когато ме забелязва, лицето му грейва и веднага става да ме посрещне. Облечен е в джинси и бяла престилка с дълги ръкави. Материята на престилката е толкова тънка, че мога да видя контурите на татуировките му.

— Здрасти — казва с усмивка.

— Здрасти.

— Поръчах пица, трябва да дойде всеки момент — съобщава, сядаме на пейката и говорим кой какво е правил сутринта. Когато пицата пристига, Зед ме води в стая с растения. Оказва се парник. Цели редици различни растения, които никой никога не е виждал, изпълват малкото пространство. Зед идва при мен до една от малките масички и сядаме.

— Мирише толкова хубаво! — казвам и се настанявам срещу него.

— Кое, цветята ли?

— Не, пицата. Цветята също — смея се.

Истината е, че умирам от глад. Не успях да хапна нищо за закуска, а съм будна, откакто Хардин нахлу в апартамента на Зед, за да ме извлече оттам.

Зед взима едно огромно парче, подлага салфетката отдолу и ми го подава. После взима едно за себе си, сгъва го и преди да отхапе, пита:

— Как мина снощи… искам да кажа, тази сутрин?

Започвам да се чувствам доста некомфортно, докато го гледам, а миризмата на цветята ми напомня за часовете, които прекарвах в парника в дома на родителите ми, докато пияният ми баща крещеше на майка ми. Отмествам поглед встрани и бавно дъвча.

— В началото беше пълна катастрофа. Както винаги, разбира се.

— В началото? — Зед навежда глава настрани и облизва устни.

— Да, карахме се. Както винаги, но сега като че е по-добре. — Нямам намерение да казвам на Зед как Хардин падна на колене пред мен, защото това са прекалено лични неща. Това е само между мен и Хардин.

— Какво искаш да кажеш?

— Той се извини.

Зед ме поглежда по начин, който никак не ми харесва.

— И ти се хвана?

— Не, казах му, че все още не съм готова за нищо. Казах му, че ще си помисля.

— Но няма да го направиш наистина, нали?

Усещам разочарованието в гласа му.

— Не, няма да се впускам в нищо веднага. Не мисля, че ще се преместя обратно в апартамента му.

Зед оставя парчето си пица върху салфетката.

— Не трябва да му отделяш и минута от времето си, Теса. Какво още искаш да ти причини, за да се убедиш, че трябва да стоиш настрана от него? — пита и ме гледа, сякаш наистина му дължа някакъв отговор.

— Не е толкова елементарно. Не мога просто да го изхвърля от живота си. Не съм казала, че ще започна да излизам пак с него, но двамата минахме през безброй трудности, а и той наистина е преживял много тежки дни без мен.

Зед върти очи.

— О, да се напива и да се напушва с Джейс. Това ли е неговата версия за трудни дни? — казва и стомахът ми пада в петите.

— Не, не е седял при Джейс, той беше в Англия.

Нали наистина е бил в Англия? Или?

— Бил е в апартамента на Джейс снощи. Точно преди да се появи при нас.

— Така ли? — Никога не съм предполагала, че Хардин би потърсил отново Джейс. Точно Джейс!

— Изглежда доста подозрително да отидеш при някого, който имаше такова активно участие във всичко, и то, при положение че мрази мен заради това, че съм около теб.

— Да… но ти също имаше голямо участие в това, което се случи — напомням му.

— Не и когато искаха да ти кажат, не и когато те унизиха пред всички. Това беше план на Моли и Джейс. Именно затова Хардин го преби от бой. И ти знаеш, че исках да ти кажа от самото начало. За мен винаги е било повече от облог, Теса. Но не и за него. Той ни показа чаршафите, за бога.

Не искам да ям повече. Повдига ми се.

— Не искам да говоря за това.

Зед кима и вдига ръка.

— Да, права си. Съжалявам, че изобщо го споменах. Просто ми се иска да ми беше дала половината от шансовете, които даваш на него. Ако бях на мястото на Хардин, никога не бих отишъл при Джейс и да вися там с часове. Освен това там винаги има случайни момичета…

— Добре, стига. — Не искам да слушам повече за Джейс, нито за момичетата му и за апартамента му.

— Да говорим за нещо друго. Съжалявам, ако съм наранил чувствата ти, наистина съжалявам. Няма никога да го спомена, освен ако ти самата не искаш да говориш по темата. Но просто не разбирам. Ти си прекалено добра за него и си му прощавала толкова много пъти. Но край на това.

Той протяга ръка и я слага върху моята.

— Няма проблем — казвам, но все още не мога да повярвам, че Хардин е отишъл при Джейс, след като се сби със Зед пред къщата на Ванс. Това е последното място, където съм очаквала да отиде.

Зед става и тръгва към вратата.

— Ела да ти покажа нещо — казва и аз тръгвам след него към средата на парника. — Изчакай тук.

Светлините изгасват. Настройвам се да стане много тъмно, но вместо очаквания мрак пред очите ми грейват редици цветя в различни цветове: неоновозелено, розово, оранжево и червено. Всяка редица грее в различен цвят. Някои са по-ярки, други са по-приглушени.

— О! — прошепвам с възхищение и изумление.

— Хубаво е, нали? — пита.

— Да, много.

Бавно тръгвам между редиците и се наслаждавам на красотата.

— Ние ги създадохме и после променихме малко семената, за да светят така.

Изведнъж Зед се оказва зад мен.

— Виж това — казва и насочва дланта ми към едно розово цвете, което не грее много ярко.

Когато го докосвам, то пламва в яркорозово, сякаш се събужда за живот. Подскачам от изненада и отдръпвам ръката си назад. Зед се смее зад гърба ми.

— Как е възможно? — питам изумено.

Обичам цветя, особено лилии, но тези, създадени от човек цветя, веднага ми стават любимите.

— Науката прави възможно и невъзможното — говори с огряно от неоновата светлина лице и с искряща усмивка.

— Ученолюбив си ти, винаги съм подозирала — смея се тихо.

— Точно ти ли ми го казваш? — шегува се той и аз се смея.

— Вярно е.

Докосвам листенцето на цветето и то пак грейва.

— Това е невероятно. Изумително.

— Знаех си, че ще ти хареса. Сега се опитваме да направим същото, но с дърво. Проблемът е, че дърветата растат много по-бавно, но пък живеят по-дълго. Цветята са прекалено крехки. Ако не им обръщаш внимание, те просто умират.

Гласът му е толкова нежен. Не мога да не сравня себе си с някое от тези цветя. И защо ли имам чувството, че той прави същото: сравнява ме с цвете.

— Ако можеше и дърветата да са така красиви като цветята — мечтая.

Зед застава пред мен.

— Могат да бъдат… ако някой ги накара да се чувстват красиви. Точно както можеш да превърнеш едно обикновено цвете в искрящо, същото може да се получи с дърветата. Ако на едно дърво му се отделят нужната грижа и внимание, то може да грее по същия начин, но с много по-силна светлина.

Не казвам нищо, когато палецът му започва да гали бузата ми.

— Ти заслужаваш точно такова внимание. Заслужаваш да бъдеш с човек, който да те накара да светиш, да сияеш, а не с такъв, който убива живота в теб.

И тогава се навежда да ме целуне, но аз правя крачка назад и почти стъпквам едно от цветята.

— Съжалявам, не мога.

— Не можеш какво? — Гласът му е малко по-висок от нужното. — Позволи ми да бъда този, който ще ти покаже колко щастлива можеш да бъдеш.

— Не… не мога да те целуна сега. Не мога да се мятам между двама ви. Снощи бях в твоето легло, сутринта целунах Хардин. И сега…

— Целунала си го? — гледа ме с отворена от изумление уста. Добре че стаята е осветена само от сиянието на цветята.

— Ами… той ме целуна, но аз му позволих… след което се отдръпнах. Объркана съм и докато не реша какво ще правя, не мога да ходя и да се целувам с всеки. Просто не е редно.

Зед не казва нищо.

— Съжалявам, ако съм те подвела или съм те накарала да си помислиш, че…

— Няма нищо.

— Не, не е така. Не биваше да те забърквам във всичко това, докато не започна да мисля разумно и не взема правилното решение.

— Не си виновна ти. Аз съм този, който се натрапва. Нямам нищо против дори да ме заблуждаваш, стига да мога да бъда край теб. Знам, че можем да бъдем щастливи. Имам толкова много време да чакам… докато го разбереш и ти — казва и отива да включи осветлението.

Как е възможно винаги да се държи толкова мило с мен? Винаги да ме разбира.

— Бих те разбрала, ако ме намразиш — казвам и мятам чантата си през рамо.

— Никога не бих те намразил.

— Благодаря ти, че ми показа цветята. Изумителни са.

— Благодаря, че дойде. Мога ли да те изпратя до лекцията ти поне? — предлага с усмивка.

 

 

Пристигам за часа по йога само пет минути по-рано. Една висока брюнетка е заела мястото ми пред инструкторката и съм принудена да седна отзад, на последната редица до вратата.

Бях планирала да кажа на Зед, че никога няма да мога да изпитам към него същите чувства, каквито изпитвам към Хардин; че съжалявам, че го целунах тогава на паркинга; че можем да бъдем само приятели. Но всеки път, когато исках да призная, той просто казваше възможно най-милите и сладки неща, правилните неща.

Когато ми каза, че Хардин е бил в Джейс предната вечер, бях стъписана. Винаги си мисля, че знам какво да кажа, докато Зед не започне да говори. Тогава вече не знам нищо. Мекият му, галещ глас и добротата в очите му винаги са успявали напълно да ме объркат и дори да ме смутят. Трябва да се обадя на Хардин, когато се прибера в къщата на Ландън, и да му кажа за обяда си със Зед, да го питам какво е правил при Джейс… Какво ли прави Хардин? Дали изобщо е отишъл на лекции днес?

Часът по йога ми дойде много добре. Точно каквото ми трябваше, за да започна да мисля по-разумно. Сега се чувствам значително по-добре. Навивам постелката си и излизам от залата, когато…

— Теса?

Обръщам се и виждам Хардин, който бяга към мен, прокарвайки ръце през косата си.

— Исках… исках да говоря с теб за нещо… — звучи ми необичайно. Сякаш е… притеснен.

— Сега ли точно? Не мисля, че това е мястото за такива разговори. — Нямам никакво намерение да го оставя да прави скандали тука и всички да слушат за проблемите ни.

— Не, не… не е такъв разговор. — Гласът му е направо писклив, нервен е. Не, това не е на добре. Той никога не е нервен, никога не е притеснен. — Чудех се… Не знам… Не… Няма значение… — Изчервява се и се обръща да си ходи.

Въздъхвам и се каня да вляза в съблекалнята.

— Ще излезеш ли с мен? — провиква се изведнъж. Не, не се провиква, направо крещи истерично. Не мога да прикрия изненадата си.

— Моля?

— Като на среща… като… да излезем… като на среща. Само ако искаш, разбира се. Но пък може и да е забавно? Не знам, не съм сигурен дали ще ти е забавно, но бих…

Решавам да сложа край на унижението му, защото бузите му са много червени.

— Разбира се — отговарям.

— Наистина ли? — Устните му се извиват в усмивка. В притеснена, нервна усмивка.

— Да.

Не знам дали идеята е добра, но той никога не ме е канил на среща. Най-близкото до среща преживяване беше, когато ме заведе на онзи поток и когато ходихме да ядем след това. Но този ден беше пълна лъжа, така че не се брои за среща. Това беше планът му да бръкне в гащите ми.

— Добре… Кога искаш да излезем… Искам да кажа… може да излезем сега, веднага. Или утре? Или някой друг ден през седмицата?

Не си спомням някога да съм го виждала толкова притеснен и толкова чаровен. Едва успявам да сдържа смеха си.

— Утре? — предлагам.

— Да, утре — усмихва се и захапва долната си устна. Енергията между нас е доста странна, но не мога да кажа, че е отрицателна… просто е различна… и дори е хубаво.

— Добре…

За мое изумление, изчервявам се, както беше всеки път в началото, когато бях с него… около него.

— Добре — повтаря той, завърта се на пети и тръгва, като почти се препъва в един навит тепих за борба.

Влизам в съблекалнята и избухвам в луд смях.