Анна Тод
След сблъсъка (98)

Глава деветдесет и седем
Хардин

Притискам тялото си към нейното, усещам вкуса на сълзите си и колебанието в устните й. Слагам ръка на кръста й и я целувам по-настоятелно. Трескава, емоционална целувка. Мисля, че мога да припадна от силата на облекчението, когато най-сетне чувствам устата й върху моята. Знам, че съвсем скоро ще ме отблъсне, затова се опитвам да погълна всеки миг, всяко движение на езика й, всеки тих стон, който се отделя от устните й. Цялата болка от изминалите единадесет дни почти се изпарява, когато ръката й се увива около кръста ми. В този миг разбирам, че колкото и да се караме, каквото и да става, винаги ще намерим пътя един към друг. Винаги.

След като я видях как влиза в къщата, седнах в колата и най-сетне намерих ташаците си, събрах смелост и тръгнах след нея. Прекалено много пъти й позволявах да се измъкне, не мога да си позволя това да е последният ден, когато ще я видя. Когато Ландън затвори вратата под носа ми, заплаках. И после разбрах, че трябва да тръгна след нея, да се бия за нея, преди някой друг да ми я вземе завинаги.

Ще й покажа, че мога да бъда такъв, какъвто ме иска. Не съвсем, но поне мога да й покажа колко я обичам и че няма да й позволя да си тръгне така лесно. Никога повече.

— Хардин — казва нежно и слага ръце на гърдите ми, за да ме отблъсне, но не грубо, а деликатно, и да прекъсне целувката ни.

— Не го прави, Теса. Не съм готов да видя края ни — умолявам я.

— Хардин, не може да очакваш, че ще ме целунеш и всичко ще е наред. Не и този път — прошепва тя. И тогава падам на колене пред нея.

— Наясно съм. Не знам защо ти позволих да си тръгнеш от мен, съжалявам. Толкова съжалявам, бебо.

Надявам се това обръщение да не я подразни, а да ми помогне. Увивам ръка около краката й, ръцете й се вплитат в косата ми, гали ме.

— Знам, че винаги прецаквам всичко. Знам, че не бива да се отнасям с теб така, както съм го правил досега. Просто те обичам толкова много и това е по-силно от мен. Не знам какво друго да правя, освен да те обичам, затова казвам нещата ей така, съвсем импулсивно и не мисля, че думите ми могат да те засегнат. Знам, че постоянно разбивам сърцето ти, но моля те, моля те, моля те… нека го излекувам. Ще събера всички парченца и никога няма да посмея да го счупя пак. Съжалявам. Да, знам, че винаги съжалявам. Ще тръгна на психотерапевт, ако искаш… или нещо такова. Не ми пука само… — плача в нозете й.

Заканвам ръце на ластика на боксерките и ги плъзвам надолу.

— Какво пра… — веднага спира ръката ми.

— Моля те, само ги махни. Не мога да издържам да те гледам в тези дрехи. Моля те…

Тя пуска ръката ми и пак заравя пръсти в косата ми. Плъзгам боксерките по краката й и те падат на пода. Тя ги прескача. Ръката й се премества под брадичката ми, вдига главата ми нагоре. Малките й пръсти галят бузата ми и бършат сълзите по лицето ми. Изглежда объркана. Наблюдава ме внимателно, изучава ме.

— Не те разбирам — казва и продължава да гали мокрите ми бузи.

— И аз не се разбирам — отвръщам и тя веднага се намръщва.

Оставам паднал на колене пред нея и я моля за един последен шанс, при положение че съм пропилял толкова много други. Повече, отколкото заслужавам. Банята се е изпълнила с пара, косата й е залепнала по лицето, влагата започва да се стича по кожата й. Господи, колко е красива!

— Не можем да продължаваме така напред-назад, Хардин. Не е добре и за двама ни.

— Няма да е така повече, можем да го преодолеем. Можем да се справим с това. Минавали сме и през по-лошо, а и сега вече знам колко бързо мога да те загубя. Мислех, че си даденост, че си нещо, което винаги ще е там, но сега вече знам всичко. Просто искам един последен шанс — казвам и взимам ръцете й в дланите си.

— Не е толкова просто — отвръща тя и долната й устна започва да трепери, а аз все още се опитвам да преглътна сълзите си.

— Не би следвало да е толкова просто.

— Не би следвало да е и толкова трудно — плаче с мен.

— Да, да, така е с нас. Никога няма да е лесно при нас. Ние просто сме такива, но и никога няма да е чак толкова трудно. Просто трябва да се научим да разговаряме един с друг, без да се караме повече. Ако изобщо знаехме как да говорим, можеше да проведем този разговор за бъдещето и нямаше да се окаже такъв огромен и непреодолим проблем.

— Опитах се, но ти не искаше да чуеш — напомня ми тя.

— Знам — въздъхвам. — И това е нещо, което трябва да науча. Без теб е истински ужас, Теса. Аз съм едно пълно нищо. Не мога да се храня, не мога да спя, не мога дори да дишам. Просто… имам нужда от теб. — Гласът ми се прекършва, звуча като малоумен идиот.

— Стани — слага ръка под лакътя ми и се опитва да ме вдигне.

Изправям се, тялото ми е до нейното. Дишам накъсано. Трудно е, защото парата е запълнила всеки кубически милиметър. Ако не плачех, знам, че не би ми повярвала. Виждам, че се бори със себе си, виждам го в очите й. Виждал съм го и преди.

— Не знам дали ще мога. Това се повтаря и пак, и пак. Не знам дали мога да се настроя да започна отначало. — Свежда поглед в земята. — Съжалявам.

— Хей, погледни ме — умолявам я и вдигам главата й, за да ме погледне в очите. Тя вдига глава, но не иска да срещне погледа ми.

— Не, Хардин, трябва да се изкъпя. Ще закъснея.

Виждам една-единствена сълза в ъгълчето на окото й и кимам бавно с глава. Знам, че я подложих на истински ад. Никоя нормална жена не би ме приела обратно след облога, след лъжите и след вечната ми болна потребност да прецаквам всичко. Но тя не е като другите. Тя обича безусловно и влага всичко, което има, в любовта си към мен. Дори когато ми казва да си ида, тя пак ме обича, знам го.

— Просто си помисли. Става ли? — питам. Ще й дам време и въздух да си помисли, но няма да се откажа от нея. Прекалено много се нуждая от нея. — Моля те? — казвам пак, когато не ми отговаря.

— Добре — прошепва накрая и сърцето ми подскача от радост.

— Ще ти покажа. Ще ти покажа колко много те обичам и че тази връзка може да работи. Обичам те. Просто не се отказвай още от мен — настоявам и слагам ръце на дръжката на банята. Тя захапва долната си устна, аз пускам дръжката и пак правя крачка към нея. Когато заставам пред Тес, тя вдига очи и ме поглежда предпазливо. Искам да усетя устните й, ръката й около тялото ми, но се навеждам и леко целувам бузата й, след което правя крачка назад.

— Добре — повтаря тя и аз тръгвам към вратата.

Нужен ми е всеки грам самодисциплина и воля, за да изляза.

Особено когато се обръщам и виждам как издърпва тениската над главата си. Имам чувството, че не съм виждал меката й, бяла като крем, кожа от години. Затварям вратата след себе си и се облягам на рамката, затварям очи и се боря със себе си, за да не се разплача. Пак. Мамка му. Поне каза, че ще си помисли, но имам чувството, че я болеше при самата мисъл да бъде отново с мен.

Налага се да се съвзема, защото вратата на Ландън се отваря и той се появява в коридора: в бяло поло и спортни панталони.

— Здрасти — казва и мята чантата си през рамо.

— Здрасти.

— Добре ли е?

— Не, но се надявам, че ще бъде добре.

— И аз. Тя изобщо не осъзнава колко е силна.

— Знам. — Избърсвам очи в ризата си. — Обичам я.

— Знам, че я обичаш — казва, което силно ме изненадва.

— Как да й покажа? Какво се прави? — питам.

За секунди в погледа му виждам остра болка, но тя бързо изчезва.

— Просто трябва да й покажеш, че ще се промениш заради нея, да се отнасяш с нея така, както заслужава. Но трябва да й дадеш нужното пространство и време.

— Не е много лесно да й дам пространство — казвам. Не мога да повярвам, че пак говоря с Ландън за тези неща.

— Налага се. Тя ще се бори с теб, но ти трябва да й покажеш с присъствието си и вниманието си, че си готов да воюваш за нея, но без да я задушаваш и притискаш. Това е всичко, от което има нужда. Тя иска да направиш усилие.

— Да направя усилие, което да не я задушава? — Не, аз не я задушавам. Добре, може би е така. Няма средно положение за мен. Или я отвращавам, така че да избяга от мен, или я стискам до себе си. Не знам как да балансирам.

— Да — казва, сякаш бе уловил сарказма във въпроса ми, но понеже се нуждая от съвета му, не го правя на проблем.

— Би ли ми обяснил какво означава това, по дяволите? Дай ми простичък пример.

— Ами… можеш да я поканиш на среща. Всъщност вие някога излизали ли сте на истинска среща?

— Да, разбира се — отговарям бързо.

Не сме ли излизали на среща?

— Кога? — пита Ландън недоверчиво.

— Ами… ходихме… на… и един път имаше… — И не знам какво да кажа. — Добре, значи може да не сме излизали точно на среща.

Тревър би я извеждал на срещи. Дали Зед я е водил? Кълна се, ако само е посмял…

— Добре. Покани я. Не днес. Днес е прекалено рано дори за теб.

— Какво означава това? — отвръщам рязко.

— Нищо, просто казвам, че ти също имаш нужда от време да се успокоиш. На нея й е необходимо повече време, защото ти ще започнеш да я притискаш още повече, защото предполагам, че вече си я притиснал.

— Колко време да чакам?

— Поне няколко дни. Постарай се да се държиш, сякаш сега сте започнали да излизате, като че се опитваш сега да я накараш да излезе с теб за първи път. Като цяло, накарай я да се влюби в теб отново.

— Искаш да кажеш, че не ме обича вече? — питам рязко.

— Не. За бога! Ще спреш ли с този песимизъм. Не ти ли писва?

— Не съм песимист — излайвам и се опитвам да се защитя. — Ако някога съм бил оптимист, сега съм в пика си.

— Добре…

— Ти си пълен задник — заявявам на доведения си брат.

— Да, аз съм задникът, когото постоянно питаш за съвет — хвали се с дразнещата си усмивка.

— Само защото си единственият ми приятел, който има истинска връзка с Теса и я познава по-добре от всеки друг. Освен мен, разбира се.

Усмивката му става още по-голяма.

— Току-що каза, че съм ти приятел.

— Какво? Не, не съм.

— Напротив, точно това каза — заявява Ландън, очевидно крайно доволен.

— Нямах предвид приятел в смисъл на… приятел.

За бога, не знам какво съм имал предвид, но със сигурност не съм искал да кажа „приятел“.

— Разбира се — смее се той и чувам как водата на душа в банята спира.

Ландън… не е чак толкова зле, но никога не бих казал, че ми е приятел.

— Дали да я помоля да я закарам до колежа днес? — питам, докато слизаме на долния етаж. Той клати глава:

— Коя част от „не я задушавай“ не разбра?

— Повече те харесвах, когато си държеше устата затворена.

— А аз те харесвах повече… е, аз май никога не съм те харесвал — отговаря той, но знам, че се шегува. Всъщност никога не съм смятал, че ме харесва. Мислех, че ме мрази заради ужасните неща, които причиних на Теса. Но сега той се оказва единственият път, който може да ме изведе от безизходицата, в която се оказах заради собствените си грешки.

Подбутвам го леко с ръка, а той се смее. За малко и аз да се засмея с него, когато забелязвам баща си до стълбите на първия етаж. Гледа ни, сякаш сме редки зоологически експонати.

— Какво правиш тук? — пита и отпива от кафето си.

— Само я докарах у дома…

Това всъщност неин дом ли е, или…? Надявам се, че не.

— О, така ли? — пита баща ми и поглежда Ландън доста изпитателно. Може би прекалено изпитателно, сякаш да се увери дали не лъжа.

— Няма проблем, татко. Мога да я докарам, когато си искам. А ти можеш да спреш да се правиш на великия защитник и да вземеш да се сетиш кой всъщност е твое дете.

Ландън ме гледа с неодобрение. Тримата влизаме в кухнята и аз си сипвам малко кафе. Знам, че Ландън не откъсва очи от мен. Баща ми взима една ябълка от фруктиерата и подхваща дълга бащинска лекция.

— Хардин, Теса е част от това семейство. Това е единственото място, където може да отиде, когато ти… — Карен влиза в кухнята и той веднага млъква.

— Когато аз какво? — питам.

— Когато направиш грешка.

— Ти дори не знаеш какво се е случило.

— Не е нужно да знам всички подробности. Знам само, че тя е най-хубавото, което ти се е случило, и наблюдавам грешките ти, същите грешки, които аз допуснах с майка ти.

Тоя сериозно ли ми говори?

— Не съм като теб! Обичам я и не бих й причинил нищо лошо. Бих направил всичко за нея. Тя е всичко за мен и изобщо не е като при теб и мама. — Блъскам чашата на плота и разливам кафе около нея.

— Хардин… — чувам гласа на Теса зад гърба си.

Мамка му. Но за моя огромна изненада, Карен скача в моя защита:

— Кен, остави момчето на мира. Не виждаш ли, че прави всичко по силите си!

Очите на баща ми автоматично омекват, когато чува думите на жена си. Поглежда я, после пак се обръща към мен.

— Извинявай, Хардин. Просто се тревожа за теб — казва той, а Карен потърква гърба му с длан.

— Няма проблем — отвръщам и поглеждам Теса, която е облечена в суитшърт с емблемата на колежа и джинси. Изглежда толкова невинна, толкова красива с мократа коса, падаща около лицето й, което, слава богу, не е гримирано… все още. Ако Теса не се бе появила в кухнята, бих му казал какъв задник е и как трябва да започне да се учи да си гледа своята собствена работа. Взимам една кърпа и избърсвам кафето от супер скъпия им, гъзарски гранитен плот.

— Готова ли си? — пита Ландън и Теса кима, но все така не откъсва очи от мен.

Наистина искам да я закарам, но трябва да се прибера, да се изкъпя, да спя или да гледам тавана, да почистя… мамка му, всичко бих направил само да не се налага да стоя тук и да си говоря с баща ми. Очите й се откъсват от моите, излиза от кухнята и чувам как входната врата се затваря. Въздъхвам и моментално излитам от кухнята. В мига, в който остават сами, баща ми и Карен започват ожесточен разговор. Разбира се, отнасящ се за мен.