Анна Тод
След сблъсъка (97)

Глава деветдесет и шест
Теса

Сърцето ми се свива от болка, когато думите излизат от устата му. Прекалено е добър в това разиграване.

— Винаги правиш така. Казваш едни и същи неща, повтаряш едни и същи обещания и въпреки това нищо не се променя — казвам.

— Права си — признава и ме гледа в очите. — Точно така е. Признавам, че в началото бях прекалено ядосан, защото ти определено преигра. Но тогава… тогава започнах да осъзнавам, че може би това е краят. И изпаднах в ужасна паника. Знам, че не се отнесох с теб така, както заслужаваше, не знам как да обичам другиго, освен себе си, Тес. Опитвам се, наистина се опитвам. Полагам усилия. Но очевидно не е било достатъчно. Но отсега натам ще направя и невъзможното. Кълна се.

Гледам го и се питам колко пъти съм чувала тези думи.

— Нали осъзнаваш, че това вече си го казвал?

— Знам, но сега е чистата истина. След като видях Натали, аз…

Натали? Той наистина е съсипал живота на това момиче. Стомахът ми пада в петите. Дали все още го обича? Или го мрази? Дали наистина е съсипал живота й?

— Видял си я?

— Да, видях я и говорих с нея. Бременна е.

О, не, не и това!

— Не от мен, Теса, не съм я виждал от години — отвръща саркастично, очевидно прочел мисълта ми. — Сгодена е и е много щастлива. Каза ми също, че ми прощава и че много се радва за сватбата, защото това било голяма чест… такива неща. Както и да е, тази среща ми отвори очите. — Той прави още една крачка към мен. Ръцете и краката ми са безчувствени от студа и започвам да побеснявам, истински да побеснявам. Обезумявам от гняв и сърцето ми е разбито на милион парчета. Той непрестанно сменя посоката, а това е ужасно изтощително. Сега стои пред мен и говори за брак, а аз не знам какво да мисля. Изобщо не трябваше да тръгвам с него. Вече бях взела решение: ще го забравя дори ако това е последното нещо, което ще направя в живота си.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — питам.

— Че сега разбрах колко съм щастлив да те имам до себе си след всичко, на което те подложих.

— Това е така. И трябваше да го разбереш много преди това. Винаги съм те обичала повече, отколкото си ме обичал ти, и…

— Това не е истина. Обичам те повече, отколкото някой човек някога е обичал друг човек в цялата история на човечеството. И аз минах през ада. Бях болен. Не съм се хранил. Знам, че приличам на лайно. Но го направих за теб, Теса. За да можеш да продължиш напред и да бъдеш щастлива без мен.

— В това няма никаква логика. — Прибирам мократа коса от лицето си.

— Напротив. Има логика. Помислих си, че ако стоя далеч от теб, ще можеш да намериш своя Илайджа.

— Кой е Илайджа?

За какво изобщо говори?

— Моля? За кое питаш? О, това е годеникът на Натали. Виждаш ли, тя е намерила мъж, който да я уважава и да се държи с нея, както заслужава. Можеш да го направиш и ти.

— Но този някой… не си ти, нали? — питам.

Минават няколко секунди и той не ми отговаря. Гледа ме объркано, като луд, за десети път скубе косата си. Няколко плахи жълти и оранжеви светлинки се появяват тук-там из къщите на улицата. Трябва да вляза, преди всички да са се събудили и да се наложи да се срамувам пред тях, облечена по този начин: по токчета и мъжки боксерки.

— Така си и помислих — казвам с въздишка. Не, няма да позволя нито една моя сълза да се отрони заради него. Не и докато не остана сама.

Хардин стои пред мен с празни очи, все така объркан. Вадя телефона и се обаждам на Ландън. Моля го да ми отвори вратата. Знаех си, че ще се бори колкото да ме накара да изляза от апартамента на Зед. А сега, когато има идеалната възможност да ми каже всичко, което искам да чуя, той мълчи.

 

 

— Хайде, влизай. Ужасен студ е навън — казва Ландън и затваря входната врата след мен.

Не искам да го товаря с проблемите си точно сега. Едва е кацнал от Ню Йорк. Не желая да бъда пълен егоист.

Той грабва одеялото, което виси на облегалката на дивана, и го увива около раменете ми.

— Да се качваме горе, преди да станат — предлага той.

Цялото ми тяло е сковано. От студа и от Хардин. Поглеждам часовника на стълбището. Шест без десет. След десет минути трябва да съм под душа. Ландън отваря вратата на стаята, в която спя, включва осветлението и аз влизам. Сядам на ръба на леглото.

— Добре ли си? Изглеждаш премръзнала — пита и аз кимам, благодарна съм му, че не любопитства какво е това, което съм облякла, най-вече защо съм го облякла.

— Как беше в Ню Йорк? — питам, но знам, че гласът ми звучи монотонен и незаинтересован. Проблемът е, че наистина се вълнувам от живота на най-добрия си приятел, но не са ми останали емоции, нямам и как да ги покажа. Той ме оглежда и пита:

— Сигурна ли си, че не искаш да говориш за това сега? Мога да остана, докато дойде време за кафе.

— Сигурна съм — казвам и се усмихвам насила.

Свикнала съм с тези постоянни промени с Хардин. И винаги боли. Знаех, че се задава нещо такова. Винаги е така. Не мога да повярвам, че е отишъл в Англия, за да се махне от мен. Каза, че искал да си помисли, но не той, а аз трябва да си помисля. Не трябваше да седя навън и да говоря толкова дълго с него. Трябваше да го накарам да ме доведе тук и да се прибера веднага в къщата, без да го слушам. Думите му ме карат да се чувствам още по-объркана. За минутка си помислих, че може би ще каже, че иска, че мисли за бъдеще с мен, но когато дойде време да изрече точно това, той ме остави да го напусна. Пак.

Когато призна, че е искал да ме заведе в Англия, за да не го напусна така лесно, трябваше да бягам презглава от него. Проблемът е, че го познавам прекалено добре. Знам, че счита, че не заслужава ничия любов. Знам, че в неговото съзнание звучи логично. Проблемът е, че това не е нормално. Не мога да се закопая в Англия с него за вечни времена и да се откажа от всичко. Не можем да заминем само защото се притеснява, че ако не сме там, ще ме загуби. Сам трябва да разреши проблемите си. Сам да се разбере със себе си. Обичам го много, но сега трябва да обичам повече себе си. Това е.

— Беше много хубаво. Апартаментът на Дакота е страхотен. Съквартирантката й е много мила — разказва Ландън, а аз си мисля колко би било хубаво да имаш простичка връзка, без усложнения. Спомням си как с Ноа гледахме филми. Безкрайни часове кино. Никога нищо не е било трудно или объркано. Може би затова и не продължи дълго. Може би точно затова обичам Хардин толкова много: защото между нас има страст. Толкова много страст, че едва не ни смазва. И двамата.

Ландън ми разказва за Ню Йорк и някак се захласвам, започвам да се вълнувам с него.

— Значи ще се преместиш? — питам.

— Да, така смятам. Не и преди да завърша семестъра, но наистина искам да съм близо до нея. Липсва ми. Много.

— Знам и съм безкрайно щастлива за теб. Наистина.

— Съжалявам, че ти и Хардин…

— Не, не съжалявай. Аз приключих. Трябва да съм приключила. Може би трябва да дойда с теб в Ню Йорк — усмихвам се и лицето му грейва с тази прелестна усмивка, която толкова много обичам.

— Можеш, защо не?

Винаги го казвам. Винаги казвам, че съм приключила с него. И после се връщам. Кошмарен кръг. Така че в този миг взимам решение.

— Във вторник ще говоря с Крисчън за Сиатъл.

— Сериозно ли?

— Трябва. Наложително е — казвам и той кима с разбиране.

— Ще отида да се облека и ще те чакам долу. Вземи си спокойно душ и се приготви.

— Толкова ми липсваше — ставам и го прегръщам силно. Сълзите потичат по лицето ми, а той ме притиска още по-силно.

— Съжалявам, всичко пак е голяма каша. Така е, откакто той дойде в живота ми — плача и го пускам.

Той се замисля, но не казва нищо. После тръгва към вратата, аз взимам нещата си за баня и поемаме заедно по коридора: аз към банята, а той към стаята си. Точно преди да отвори вратата си, спира, хваща дръжката и казва:

— Теса?

— Да?

Ландън ме поглежда съчувствено, затова не съм подготвена за думите, които казва:

— Само защото не те обича точно по начина, по който ти искаш, не означава, че не те обича с всичко… което има.

Какво означава това? Знам, че Хардин ме обича. Не, не мога да разбера какво се опитва да ми каже Ландън. Но дори и да ме обича, той прави грешка след грешка. А аз също продължавам да правя една и съща грешка: да търпя грешките му. Дали наистина ме обича с всичко, което има? Това дали е достатъчно? Точно когато събличам тениската на Зед, на вратата се чука.

— Изчакай, Ландън, секунда само — викам и обличам тениската.

Но когато отварям вратата, виждам, че това не е Ландън. Бузите на Хардин са на петна от сълзите, очите му са кървавочервени.

— Хардин?

Ръката му е на врата ми, придърпва ме в ръцете си. И преди да успея да протестирам, устните му са върху моите.