Анна Тод
След сблъсъка (96)

Глава деветдесет и пет
Хардин

Обувки с токчета и боксерки. Изглежда смешно, но предполагам, че няма други обувки, което значи, че не е планирала да остава при Зед за нощта, а това е добър знак. Но все пак е останала. Повръща ми се само като се сетя как я намерих в леглото му. Не мога да я гледам в неговите дрехи. За първи път не мога да я гледам, не мога да понеса да я погледна. Не искам да я погледна.

Червената й рокля е в ръцете й. Знам, че й е студено. Опитах се да й дам якето си, но тя само излая да я закарам в къщата на баща ми. Нямам нищо против да е с мен. Тъкмо обратното, дори го приветствам. Все още изпитвам облекчение, щастлив съм, че тръгна с мен. Може да ме псува колкото си иска — бих се наслаждавал на всяка дума, която излиза от сочните й устни. Но съм й бесен. Не мога да се побера в кожата си, задето е отишла право при Зед. И на себе си съм бесен, че се опитах да я отдалеча от самия мен.

— Имам да ти казвам много неща — обаждам се, когато спираме пред къщата на баща ми.

Тя ме поглежда с ледени очи и като инатливо дете продължава да се опъва:

— Не искам да чуя. Имаше перфектния шанс да ми ги кажеш през изминалите единадесет дни.

— Просто ме изслушай, моля те.

— Защо сега? — пита и обръща глава настрани, гледайки през прозореца.

— Защото ми липсваш — признавам.

— Липсвам ти? Искаш да кажеш, че ревнуваш от Зед. Не ти липсвах, докато той не дойде да ме вземе тази вечер. Това е ревност и завист, не е любов.

— Не е вярно, няма нищо общо със събитията тази вечер.

Добре, има, но ми липсва, това е истината.

— Не ми каза една дума цяла вечер и после излезе да ми обясняваш как си бил прекалено зает, за да говориш с мен. Когато някой ти липсва, не правиш така.

— Излъгах — казвам и вдигам ръце във въздуха.

— Ти да лъжеш? О, нима е възможно? — Очите й се затварят и бавно клати глава.

Господи, колко е агресивна тази вечер! Поемам си дълбоко дъх и се моля да не кажа нещо, което да усложни положението.

— Първо, нямах телефон. И второ, бях в Англия, при мама.

— Моля?

— Заминах си за Англия, за да помисля. Не знаех какво друго да правя — обяснявам.

Теса изключва радиото, скръства ръце пред гърдите си и се обръща към мен.

— Не ми вдигна, когато звънях.

— Знам, единия път ти затворих, за което веднага съжалих. Исках да ти се обадя, но не събрах смелост. И после се напих и счупих телефона си.

— И сега трябва веднага да се почувствам по-добре ли?

— Не… просто искам да си щастлива, Теса.

Тя не казва нищо, обръща глава и гледа през прозореца. Опитвам се да я хвана за ръката, но тя веднага се дърпа.

— Недей!

— Тес…

— Не, Хардин. Не можеш да се появиш единадесет дена по-късно и да искаш да ми държиш ръката. Писна ми да се въртя в един и същи кръг с теб. Най-сетне успявам да спра да плача за един час, а ти се появяваш и пак ме дърпаш надолу. Това правиш с мен от самото начало. Но вече не искам да плача заради теб. Писна ми. Ако ти пукаше за мен, щеше да ми обясниш.

Знам, че полага огромни усилия да не заплаче.

— Това правя в момента — напомням й и усещам как раздразнението ми се засилва. Тя се опитва да отвори вратата си, но аз заключвам вратите.

— Нали не си мислиш сериозно, че можеш да ме заключиш в колата? Вече ме принуди да напусна апартамента на Зед! Какъв ти е проблемът? — започва да крещи.

— Не се опитвам да те заключа в колата.

Да, опитвам се, но в своя защита мога да кажа, че е толкова инатлива. Мъча се да й обясня, но не иска да ме слуша! Не иска да чуе нищо. Тя натиска копчето и отключва вратата. Излиза.

— По дяволите, Теса. Просто ме изслушай — крещя и вятърът разнася гласа ми в тишината.

— Само това повтаряш — да те изслушам, но не си казал нищо досега.

— Защото не млъкваш и не ми даваш възможност да говоря! Как да кажа нещо, като постоянно повтаряш, че не искаш да чуеш.

Винаги стигаме до крясъци. Трябва да й позволя да се накрещи, да ми вика колкото си иска. Да изтърпя всичко това, ако не искам да направя някоя фатална грешка, за която после да съжалявам. Искам да й кажа, че няма право да ми крещи така, при положение че е с дрехите на Зед, но се налага да преглътна и това и да контролирам гнева си.

— Съжалявам. Моля те, дай ми две минути и не ме прекъсвай, моля те. Моля те.

Тя ме изненадва — кима, скръства ръце и чака. Снегът пада гъст и обилен. Знам, че замръзва от студ, но трябва да говоря сега, преди да е променила решението си.

— След като не се прибра онази вечер, заминах за Англия. Толкова ти бях ядосан, че ми падна пердето, не се побирах в кожата си. Изобщо не можех да те накарам да проумееш, защото пак отказа да ме изслушаш. И аз просто…

Тя отвръща поглед и тръгва към вратата. Мамка му, не умея да се извинявам, не ме бива.

— Знам, че вината не е твоя. Излъгах те и съжалявам — крещя и се надявам да се обърне. Но тя не се обръща.

— Не става дума само за това, че ме излъга, Хардин. Има толкова други неща — казва тя.

— Кажи ми кои са тези неща.

— Става дума за това, че не се отнасяш с мен така, както би трябвало да се отнасяш. Никога не мислиш първо за мен, а за себе си. За твоите приятели, за твоите партита, за твоето бъдеще. Не можеш да вземеш едно решение, за каквото и да е. Накара ме да изглеждам като пълен идиот, когато ми каза, че съм едва ли не луда, за да мисля за брак. И дори не ме слушаше. Не ставаше дума за брак, а за това какво искам аз за себе си, как си представям бъдещето си. Да, искам да се омъжа някой ден, не казвам, че трябва да е сега. Но един ден искам, със сигурност. Така че престани да се държиш, сякаш аз съм тази, която не прави достатъчно за тази връзка, защото ти беше човекът, който се напи и отиде да прекара цяла нощ с друга жена.

Когато свършва да говори, не й е останал дъх. Правя няколко крачки към нея. Права е, осъзнавам, че е права. Просто не знам какво да направя, за да върна времето назад.

— Знам, просто си мислех, че ако сме само двамата, ти… — не знам какво да кажа.

— Аз какво, Хардин?

Зъбите й тракат, носът й е червен от студ. Започвам да дърпам изсъхналите кожички по разранените си кокалчета. Не знам какво да кажа, без да прозвуча като най-големия егоист на света.

— Мислех, че ако сме само двамата, няма да искаш да ме напуснеш… Че не би го направила — признавам… и очаквам с ужас отговора й.

Но тя не отговаря. Започва да плаче.

— Не знам какво друго можех да направя, за да ти покажа любовта си, Хардин. Връщах се при теб всеки път, винаги, след като ме нараняваше, аз се връщах. Преместих се да живея с теб, простих ти за онова чудовищно нещо, което ми причини. Отказах се от връзката си с майка ми заради теб, а ти продължаваш да изпитваш несигурност в чувствата ми.

Тя трескаво бърше сълзите си.

— Не се чувствам несигурен.

— Виждаш ли? Ето защо нещата между нас никога няма да се получат. Защото огромното ти его пречи на всичко.

— Не позволявам на егото ми да пречи на нищо — казвам доста рязко. — Дори бих казал, че в момента е доста смазано, след като разбрах за теб и Зед. След като ви заварих в едно легло.

— Сега за това ли ще почнеш?

— По дяволите, да, ще започна, защото се държиш като… — спирам, когато виждам изражението й. Предполагам, че много добре се е досетила каква дума щеше да последва. Не е виновна, че й се е намърдал под кожата. Много е добър в тези неща, но все пак трябва ли да не ме боли, че я заварих там?

Тя мята предизвикателно ръце във въздуха и крещи.

— Давай, наричай ме, с каквито искаш обидни имена.

Няма жена, която да може да те вбеси по-бързо от Теса, тя е най-дразнещото женско същество в света, но я обичам дори когато е толкова непоносима. Не отговарям веднага и се опитвам да потисна гнева си, а тя започва да цъка с език.

— Не е ли подобрение, че се спря навреме. Е, прибирам се. Студено ми е, а и трябва да ставам рано за лекции.

Тя тръгва към къщата, а аз вървя след нея и чакам да си спомни, че чантата й е в колата на баща ми, но тя е заключена. Оглежда вратата и казва… предполагам на себе си, защото едва ли ще си направи труда да ми проговори…

— Трябва да се обадя на Ландън. Нямам ключ.

— Можеш да се прибереш с мен, у дома.

— Знаеш, че идеята не е добра.

— Защо не? Просто трябва да помислим как да оправим нещата. Заедно — пояснявам и пъхам ръка в косата си.

— Заедно? — повтаря и се смее.

— Да, заедно. Толкова ми липсваш. Минах през истински ад без теб… и се надявам и аз да съм ти липсвал поне мъничко.

— Трябваше да намериш начин да подадеш ръка. Изморена съм от всичко това. Прекалено често сядаме да мислим как да оправим нещата.

— Но можем да го направим. Знам, че си прекалено добра за мен, знам го, мамка му, но бих сторил всичко… Не мога да издържа още един ден в този ад.