Анна Тод
След сблъсъка (95)

Глава деветдесет и четири
Хардин

Ландън се държи като пълен идиот след онази вечер, когато се опита да ме бие. Когато ме видя на летището и разбра, че аз съм отишъл да го взема, а не майка му, направо изпадна в нервна криза. Карен ми позволи да отида вместо нея, защото вероятно не й се излизаше след партито във Ванс. Или просто ме съжали. Не знам каква е истината, но се радвам, че го направи.

Ландън е адски раздразнен от решението на майка си. През цялото време ми обяснява какъв съм задник, че съм най-големият изрод, който някога е срещал, дори не искаше да влезе в колата. Отне ми около двадесет минути да убедя доведения си брат, че е по-добре да се качи в колата с мен, отколкото да върви тридесет мили пеша, и то посред нощ. Карахме в пълна тишина няколко минути и после подхващам разговор.

— Е, Ландън, тук съм и искам да ми кажеш какво да направя. Разкъсвам се. Точно по средата се разкъсвам.

— Между какво и какво? — пита.

— Между това да напусна Америка, да се прибера в Англия и да оставя Теса да живее живота, който заслужава, или да отида и да убия шибания Зед.

— Къде е тя обаче в тая схема?

Поглеждам го и казвам:

— Ще я накарам да дойде с мен, след като го убия.

— Точно това е проблемът. Мислиш си, че можеш да я накараш да направи това, което ти искаш? Ето докъде те доведе логиката ти.

— Не исках да прозвучи така. Исках да кажа…

Знам, че е прав, затова дори не мога да довърша изречението си.

— Но тя е със Зед. Как стана това, по дяволите? Само като си помисля, ми причернява — ръмжа и разтривам слепоочията си.

— Да карам аз тогава?

Ландън започва сериозно да ми лази по нервите.

— Хардин, тя остана при него в петък през нощта и целия ден в събота.

Сега вече наистина виждам само черно.

— Моля? Значи тя… какво… ходи с него?

Ландън рисува кръгчета по прозореца.

— Не знам дали… ходи с него, но когато говорих с нея в събота, тя каза, че се е смяла за първи път, откакто ти я изостави.

— Но тя дори не го познава!

Не, не мога да повярвам, че това се случва.

— Не искам да звуча като черна станция, но не можеш да пренебрегнеш иронията, която се съдържа в следния факт: ти толкова беше обсебен от мисълта, че тя иска да бъде с някого като нея, а се оказа, че сега е с някого, който е точно като теб.

— Той изобщо не е като мен — казвам и се опитвам да се фокусирам върху пътя, преди да се разрева като говедо пред Ландън. През целия път до къщата на баща ми не обелвам и дума. Когато завивам към гаража, го питам:

— Тя… беше ли разстроена?

Ландън ме поглежда изумен.

— Да, цяла седмица плака. Непрестанно. — После поклаща глава. — Човече, нямаш представа какво й причини. И дори не се обади. Мислиш само за себе си. Все още.

— Как можеш да кажеш такова нещо, след като направих това за нея? Стоях настрани, за да може да продължи напред. Не я заслужавам. Ти ми го каза също, помниш ли?

— Да, помня. И все още мисля така, но също така мисля, че тя сама трябва да направи избора си — казва тежко и излиза от колата ми.

 

 

Джейс дърпа от джойнта си и го гледа с особено напрежение.

— Не съм правил такива работи напоследък, не пафкам. Само се размотавам с някой от групата. Тристан почти не идва. Нали е наврян в задника на Стеф.

— Мм — отпивам от бирата си и се оглеждам из мизерния му, мръсен апартамент. Не знам дори защо дойдох тук, но не знаех къде другаде да отида. Няма да се върна в нашия апартамент сам тази вечер, това е сто процента сигурно. Не мога да повярвам, че Теса е със Зед.

Какво, за бога? Какво, по дяволите?

Ландън не искаше да й се обади и да я помоли да се прибере в къщата на баща ми, а едва не го набих, за да й позвъни. Гъз. Трябва да призная, че се възхищавам на лоялността му, но не и когато стои на пътя ми. Ландън каза да оставя Теса сама да вземе решение дали да бъде с мен, или не, но знам какво ще реши. Не, не знам, вече не съм сигурен, фактът, че е прекарала с него целия уикенд… и че идва да я взима от парти, буквално ме срази.

— Какво става с теб? — пита Джейс и издишва в лицето ми.

— Нищо.

— Трябва да кажа, че бях крайно изненадан да те видя на вратата, като се има предвид какво се случи последния път, когато се видяхме — напомня ми той.

— Знаеш защо съм тук.

— Така ли?

— Теса и Зед? Знам, че знаеш.

— Теса? Теса Янг и Зед Еванс! — усмихва се той. — Разкажи ми.

Няма да е зле да разкара тая усмивка от лицето си. Не му казвам нищо, само го гледам.

— Не знам нищо за това — казва той и дръпва пак от цигарата си. — Честно.

Парче изгоряла хартия от джойнта пада на тениската му. Не че изобщо забелязва.

— Точно ти не можеш да ме убедиш с едно „честно“, защото никога не си честен — отвръщам и пак отпивам.

— Сега съм. И какво? Чукат ли се?

Въпросът му едва не ме задушава.

— Дори не започвай по темата. Виждал ли си ги заедно? — питам и чувам как дъхът ми излиза бавно и заканително.

— Не, не знам нищо за тях — казва Джейс и оставя цигарата си в пепелника. — Мислех, че Зед ходи с някакво момиче от гимназията.

Гледам купчината мръсни дрехи в ъгъла.

— И аз така мислех.

— И Теса те е зарязала заради Зед?

— Казах ти да не започваш, не съм в настроение. И не се подигравай.

— Ти сам дойде да задаваш въпроси. Не започвам с нищо и не се подигравам — казва Джейс през зъби.

— Чух, че били заедно в петък, и исках да разбера кой е бил там.

— Не знам. Не съм бил там. Не живеете ли заедно, или нещо такова? — пита той и сваля очилата си в стил „искам да приличам на хипстър“, после ги слага на масата.

— Да. Защо мислиш, че съм побеснял заради това лайно Зед?

— Е, знаеш, че преследва това, което ти вече…

— Знам.

Мразя Джейс. Сериозно, много го мразя. И Зед мразя. Защо Теса не избра онзи задник Тревър? Господи, докъде съм изпаднал! Да си мисля, че би било хубаво Теса и Тревър да са заедно? Никога не ми бе минавало през ума, че бих приел такава перспектива като нещо позитивно. Въртя очи и се боря с импулса да му смачкам фасона върху масата. Не, това няма да доведе до нищо добро… пиенето, гневът… нищо хубаво няма да излезе.

— Сигурен ли си, че не знаеш нищо? Защото ако разбера, че си скрил нещо от мен, кълна се, тоя път ще те убия. Знаеш, нали? — заплашвам го, но той е наясно, че изобщо не се шегувам.

— Да бе, копеле. Всички знаем колко си психясал покрай тая мацка. Престани да се държиш като идиот.

— Просто те предупреждавам.

Защо изобщо започнах да се занимавам с тая компания, и най-вече с Джейс? От самото начало не се разбирам. Той е такъв мазник и трябваше да приключа това, така наречено приятелство, след като го потроших от бой.

Джейс става и бавно се протяга.

— Е, аз си лягам, вече е четири сутринта. Ако искаш, спи на дивана.

— Не, нямай грижа — отвръщам и тръгвам към вратата.

Четири сутринта е и е студено. Никога няма да мога да заспя. Особено пък сега, когато знам, че е със Зед. В апартамента му. А ако я докосне? А ако цял уикенд е правил това — да я докосва? Дали би го чукала, за да ми направи напук? Не, не би го направила, познавам я много добре. Та това момиче все още се изчервява, когато й събувам бикините. Но Зед може да бъде много убедителен. Може да я накара и да пие. А тя не носи на пиене. Две напитки й стигат, за да започне да псува като каруцар и да ми разкопчава колана.

Мамка му, ако я напие и я докосне… И тука вече правя обратен завой на магистралата и се моля да няма полиция, защото като капак съм пил бира.

Майната му на тоя план да стоя настрани от нея. Може да съм се отнасял с нея зле, но Зед е в пъти по-зле от мен. Обичам я много повече, отколкото я обича той, ако изобщо я обича. Обичам я повече от всеки един мъж на тая земя. Сега знам какво имах. Сега знам какво е трябвало да изгубя, за да го оценя. И наистина го изгубих. Но Зед не може да я има. Никой не може да я има. Никой, освен мен.

Мамка му, защо не й се извиних на партито? Това трябваше да направя. Трябваше да падна на колене пред всички и да моля за прошка. И сега можеше да сме си у нас, в леглото. А аз какво направих? Спорих с нея и дори я съборих, без да искам, когато не знаех кой къде е и когато Зед ме влуди. За какъв се мисли? Да я взима от партито? Тоя сериозно ли си ги представя тези неща?

Гневът отново ме залива. Трябва да се успокоя, преди да стигна. Ако съм спокоен, тя ще иска да говори с мен, сигурен съм. Не, не съм сигурен, но се надявам.

Пристигам пред вратата на Зед в четири и половина. Стоя неподвижно и се опитвам да се успокоя. Накрая се решавам и чукам на вратата, чакам нетърпеливо. Точно когато се каня да започна да блъскам по вратата, Тайлър — съквартирантът на Зед, отваря. Говорил съм едва няколко пъти с него, и то само когато е имало партита тук.

— Скот? Какво става, човече? — пита сънливо.

— Къде е Зед? — питам и директно нахлувам покрай него.

Той търка очи и казва:

— Копеле, знаеш, че е пет сутринта, нали?

— Не е. Едва четири и половина е. Къде…

И тогава забелязвам сгънатото одеяло на дивана. Искам да кажа, прилежно сгънатото одеяло. Кой друг, освен Теса би го сгънал така? Минава доста време, докато съзнанието ми възприеме факта, че няма никого на дивана.

Къде е, ако не е на дивана?

Всеки миг ще повърна на пода. Усещам го в гърлото си за хиляден път тази вечер. И за милионен път изгубвам способността си да дишам. Втурвам се в апартамента и оставям объркания Тайлър със зяпнала уста, застанал някъде до отворената все още врата. Отварям вратата на стаята на Зед. Тъмно е, не се вижда абсолютно нищо. Вадя телефона от джоба си и включвам екрана. Русата коса на Теса е разпръсната по възглавницата… и до нея Зед. Гол.

О, Господи!

Включвам осветлението. Теса се размърдва и се обръща на нейната страна. Ритам крака на бюрото, лицето й се гърчи недоволно от ужасния шум. После бавно отваря очи, за да види какво става и кой смее да я буди. Опитвам се да измисля какво да кажа, докато съзнанието ми се мъчи да проумее какво се случва пред очите ми, по дяволите.

Тес и Зед в едно легло!

— Хардин? — проскимтява и когато лицето й помръква, разбирам, че вече е будна. И тотално шокирана. Поглежда към Зед, после към мен.

— Какво… Какво правиш тук? — пита като обезумяла.

— Не, не. Интересното е какво ти правиш тук? Спиш с него? Или не спиш? — Полагам огромни усилия да не крещя. Ноктите ми се забиват в дланите. Ако го е чукала, приключвам с нея, напълно и завинаги. Край. Приключвам.

— Как влезе тук? — пита. Лицето й е тъжно.

— Тайлър ме пусна. Ти си в леглото му? Как може да спиш в неговото легло?

Зед се обръща по гръб и търка очи, след което сяда в готовност. Оглежда ме.

— Какво правиш в стаята ми, по дяволите? — пита нагло.

Не, Хардин, не мърдай. Стой мирно. Не бива да правя дори едно движение, иначе някой ще се окаже в болница тази вечер. И този някой е Зед. Но ако искам да я махна оттук, трябва да не мърдам и да не правя глупости.

— Дойдох да те взема, Теса. Да си ходим — казвам и протягам ръка, макар че съм чак в другия край на стаята.

— Моля? — пита ядно тя.

Ето я Теса и нейното печално известно отношение…

— Не можеш да влезеш в апартамента ми и да й кажеш да си тръгва — реагира Зед и става от леглото. Само по къси гащи, паднали под ластика на боксерките му. Не, не мисля, че мога да остана спокоен.

— Мога. Току-що го направих. Теса… — Чакам да стане, но тя не мърда.

— Никъде не тръгвам с теб, Хардин — казва.

— Нали я чу? Няма да дойде с теб.

— На твое място не бих се обаждал. С всяка клетка на тялото си се опитвам да остана спокоен и да не направя нещо, за което бих съжалявал после, затова те съветвам да си затваряш устата — изревавам.

— Това е моят апартамент, моята спалня и тя не иска да тръгне с теб, следователно няма да тръгне. Ако искаш да се бием, давай. Но няма да я карам да си тръгва, ако не желае — заявява и я поглежда с фалшиво съчувствие. Не мисля, че някога съм виждал нещо чак толкова зле изиграно. Изсмивам се злокобно.

— Това е планът, нали? Караш ме да откача, за да ти счупя главата, после тя изпитва вина и ти съчувства, а аз се превръщам в чудовището, от което я караш да се страхува, нали? Не става, не се хващам на играта. Теса, не му вярвай — крещя. Не мога да понеса факта, че все още е в леглото му, а най-тежко понасям факта, че нямам право да го потроша от бой. Не мога да го направя, защото той иска точно това.

— Просто си иди — въздъхва Теса.

— Теса, чуй ме. Той не е това, за което се представя. Никак не е безобиден и невинен.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото… Е, не знам точно защо… все още не знам, но те използва. Иска само да те изчука. За това поне трябва да си се сетила — казвам и едва се боря с гнева си.

— Не, не иска нищо такова — отрича тя с равен, празен глас, но усещам, че започва да се ядосва.

— Тръгвай си, човече. Теса не иска да дойде с теб. Изглеждаш като пълен глупак.

Когато думите излизат от нацепената му уста, тялото ми започва да трепери. Прекалено много ярост, която иска да избие нанякъде.

— Предупредих те. Затваряй си устата. Теса, престани да създаваш допълнителни трудности. Да си ходим. Трябва да говорим.

— Нощ е и ти… — започва тя, но веднага я прекъсвам.

— Моля те, Теса.

Изведнъж изражението й се променя, когато чува думите ми. Нямам представа защо.

— Не, Хардин. Не може просто да влезеш тук и да ми заповядаш да тръгна с теб.

— Не ме карай да викам ченгетата, Хардин — казва предизвикателно Зед. И това беше последната капка в чашата, но Теса скача от леглото и застава между нас.

— Не, не го прави пак — моли и ме гледа в очите.

— Тогава ела с мен. Не бива да му вярваш.

— А на теб ли да вярва? — пита пренебрежително Зед. — Ти се издъни, проигра си шанса. Приеми го. Тя заслужава нещо далеч по-добро от теб. Просто я остави да бъде щастлива…

— Да я оставя да бъде щастлива? С теб? Не се прави, че изобщо искаш да имаш някаква връзка с нея. Опитваш се само да й бръкнеш в гащите.

— Това не е вярно. На мен ми пука за това момиче и мога да се отнасям с нея много по-добре, отколкото ти си се отнасял дори в добрите си дни — крещи в лицето ми, а Теса притиска длани към гърдите ми. Знам, че е глупаво, но започвам да се разтапям под допира й. Не съм я докосвал от толкова време.

— Спрете и двамата! Хардин, моля те, трябва да си идеш.

— Няма да си тръгна, Теса. Прекалено си наивна. На него изобщо не му пука за теб — крещя в лицето й.

Тя дори на мига.

— А ти? Беше зает? Толкова зает, че не ми се обади единадесет дни. А той беше до мен, когато теб те нямаше. И ако… — продължава да крещи, но точно тогава забелязвам облеклото й.

Не, сънувам… Нали сънувам?

Правя крачка назад, за да я огледам, за да се уверя, че сънувам, но, уви, истина е.

— Това неговите… какво си облякла, по дяволите? — заеквам и започвам да крача напред-назад. Тя се поглежда и сякаш едва сега се сеща, че е в неговите дрехи. — Това неговите шибани дрехи ли са? — почти врещя. Гласът ми се скършва и скубя косата си.

— Хардин… — опитва се да каже нещо.

— Да, моите са.

Ако е облякла неговите дрехи…

— Чука ли го? — питам задавено. Сълзите ми ще тръгнат всеки миг, знам. Очите й ме гледат изумено.

— Не! Разбира се, че не!

— Кажи ми истината, Теса. Кажи ми я сега. Чука ли го?

— Вече ти казах — крещи срещу мен.

Зед става и гледа с разтревожено изражение. Лицето му е доста зле. О, защо не го потроших още малко, когато ми беше в ръцете?

— Докосна ли го? Господи! Той докосна ли те? — Знам, че съм обезумял, но не ми пука.

Ако я е докосвал, няма да мога да го понеса. Няма да мога. За нищо на света. Обръщам се към Зед, преди някой от двамата да ми е отговорил.

— Ако си я докоснал, не ми пука дали Теса е тук, или не, ще…

Тя застава между нас. В очите й виждам страх.

— Махай се от апартамента ми веднага или викам полиция — заплашва Зед.

— Полиция? Мислиш ли, че ми пука…

— Ще тръгна — казва Теса и гласът й звучи прекалено меко на фона целия хаос.

— Какво? — питаме и двамата в един глас.

— Хардин, идвам с теб само защото знам, че няма да си тръгнеш, ако не го направя.

Облекчението се излива в тялото ми. Не ми пука защо идва, интересува ме само, че идва с мен. Зед се обръща към нея и буквално я умолява:

— Теса, не е нужно да тръгваш. Мога да извикам полицията. Не бива да тръгваш с него. Точно това прави — контролира те, като ти насажда страх. Така прави и с всички около теб.

— Не казвам, че не си прав — въздъхва тя. — Но съм уморена. Пет сутринта е и имаме да говорим, така че това е най-лесният начин.

— Не е нужно да…

— Идва с мен — казвам му, а Теса ми мята такъв поглед, че ако не бях мъртъв отдавна, можеше да ме убие.

— Зед, ще ти се обадя утре. Съжалявам, че Хардин дойде и тук — казва му нежно, накрая той кима и разбира, че е загубил.

Сега се прави на сърдит. В неин интерес е да не му се връзва.

Всъщност съм доста изненадан, че се съгласи да дойде с мен така лесно, но мисля, че ме познава достатъчно добре, така че беше права, когато каза, че няма да си тръгна без нея.

— Не се извинявай. Внимавай и ако имаш нужда от помощ, не се колебай, обади ми се веднага — казва й той. Вероятно е много гадно да се правиш на голям мъж и в един момент да се почувстваш като истинско лайно, когато някой влезе в апартамента ти посред нощ и ти вземе обекта на желанията.

Теса не казва повече и дума. Излиза от стаята и отива в банята.

— Не се доближавай до нея. Веднъж те предупредих, но не разбираш от намек — казвам на вратата на стаята му. Той ме гледа мръсно и се кълна, че ако Теса не беше тук, щях да му строша врата.

— Ти я нарани. Кълна се, ако го направиш пак, ще ти е за последно — изрича достатъчно високо, за да го чуе и тя, докато излизаме през вратата, а после и навън в снега.