Анна Тод
След сблъсъка (93)

Глава деветдесет и две
Хардин

Стоварвам юмрук върху капака на колата, за да изпусна напрежението.

Как стана всичко това? Как успях да я бутна на земята?

Зед знаеше какво ще се случи още в секундата, в която излезе от колата. И пак го набих. Познавам Теса — ще го съжалява и ще се чувства виновна, че съм го набил, а после той ще си помисли, че тя му дължи нещо.

— Мамка му! — крещя до небесата.

— Защо крещиш? — чувам гласа на Ванс зад гърба си.

— Няма нищо.

Само дето единственият човек, когото обичам, си тръгна с човека, когото мразя най-много на света.

Ванс ме поглежда с изумление, отпива голяма глътка от питието си и казва:

— Очевидно не е съвсем нищо.

— Не ми се водят задушевни разговори точно в този момент — казвам рязко.

— Какво съвпадение. Нито пък на мен. Просто се опитвам да разбера защо един задник крещи пред къщата ми — отвръща с усмивка и почти успява да ме разсмее.

— Да ти го начукам.

— Да разбирам ли, че не е приела извинението ти?

— Кой е казал, че съм се извинявал? Или че има причина да й се извинявам?

— Защото това си ти. И на всичкото отгоре си мъж… — Изпива остатъка от напитката си. — Ние сме длъжни да се извиним първи. Така е в този живот.

— Да, ама тя не ми иска извинението — въздъхвам.

— Всяка жена иска да й се поднесат извинения. Дори когато няма защо.

Не мога да се отърва от образа в съзнанието ми: как Теса гледа Зед за успокоение и търси защита от мен.

— Не и моята… не и тя.

— Добре, добре, добре. Ще влизаш ли?

— Не… не знам… — отвръщам и си тръскам главата, за да падне снегът, после прибирам косата си назад.

— Кен… баща ти и Карен се канят да тръгват.

— И трябва да ми дреме на оная работа, защото…?

— Езикът ти никога няма да спре да ме учудва.

— Моля? Ти псуваш повече и от мен — усмихвам се.

— Именно.

Крисчън слага ръка около раменете ми и се изненадвам колко бързо се съгласявам да се върна в къщата.