Анна Тод
След сблъсъка (92)

Глава деветдесет и едно
Теса

— Съжалявам, че те бутна така — казва Зед, докато се опитвам да попия кръвта от бузата му, но кожата е разцепена и не спира да кърви.

— Не, не си виновен ти. Аз съжалявам, че постоянно те въвличам в това — отвръщам и потапям кърпата в топлата вода в мивката. Беше предложил да ме закара в къщата на Ландън, вместо да ходим на кино, както бяхме решили, но не желаех да се прибирам. Не искам Хардин да се появи и там и да вдигне някой скандал. Вероятно в момента унищожава цялата къща на Кен и Карен. Господи, надявам се да не е така.

— Няма проблем, знам, че той е виновен за всичко това. Просто съм благодарен, че не те нарани… повече, отколкото вече те е наранил — въздъхва той.

— Ще натисна малко, така че може да те заболи — предупреждавам го. Той затваря очи и аз натискам кърпата към бузата му. Кожата е сцепена доста дълбоко, може би ще остане белег, а аз определено не искам да съм причината за това.

— Готово — казвам и той се усмихва, въпреки че устата му е подута.

Защо постоянно трябва да почиствам рани?

— Благодаря — усмихва се пак и аз изплаквам пропитата с кръв кърпа.

— Ще ти изпратя сметката — шегувам се.

— Сигурна ли си, че си добре? Май доста силно падна на земята.

— Да, малко ме понаболяват дланите, но не е нищо сериозно.

Събитията от тази вечер се развиха в неочаквано кофти посока, след като Хардин ме последва навън. Останах с чувството, че не е бог знае колко засегнат от факта, че го напуснах. Очаквах да съм го съкрушила. Каза, че е бил зает и затова не ми се е обадил. Макар че очаквах да не ме обича така, както го обичах аз, все пак се надявах да му пука поне малко, поне да прояви някакъв интерес. Вместо това той се държа, сякаш нищо не се е случило, сякаш сме двама познати, които случайно са се видели и си приказват за някакви несъществени неща. Но това беше, докато не видя Зед. Тогава вече откачи. А аз си мислех, че като ме види с Тревър, ще се вбеси и ще направи скандал пред всички. Но той изобщо не реагира, все едно не бях там, което е много странно.

Въпреки че сърцето ми е отново разбито, знам, че Хардин никога не би ме наранил умишлено. Но пък сега се случва за втори път. Много бързо простих грубото му поведение спрямо баща му на Коледа. Тогава аз бях тази, която го накара да отиде там, а той просто не можа да понесе ситуацията. Тази вечер обаче вината беше изцяло негова — не трябваше да бъде там.

— Гладна ли си? — пита Зед, докато излизаме от малката баня и отиваме в хола.

— Не, вечерях на партито. — Прегракнала съм от рев. Плаках с глас през целия път до апартамента на Зед.

— Добре. Нямаме кой знае какво, но ако огладнееш, мога да ти поръчам нещо.

— Благодаря.

Зед е винаги толкова мил и сладък.

— Съквартирантът ми ще се върне след малко, но няма да ни притеснява. Предполагам, че веднага ще си легне.

— Съжалявам за всичко, което се случи и не престава да се случва, Зед.

— Не се извинявай. Както вече казах, щастлив съм, че бях там, че бях до теб. Хардин май полудя съвсем, като ме видя.

— Няма значение, вече се бяхме скарали — въртя очи и сядам на дивана. Коленете ме болят. Иди разбери защо, нали?

Раните и синините от автомобилната катастрофа точно изчезнаха, но сега ще имам нови от Хардин. Роклята ми отзад е мръсна и е напълно съсипана. Обувките ми са надрани. Хардин наистина унищожава всичко, до което се докосне.

— Искаш ли да ти дам някакви дрехи за през нощта? — пита Зед и ми подава старото одеяло, с което се завивах преди няколко нощи. Не ми се иска да взимам дрехи на Зед за спане. Това е нещо, което правя само с тези на Хардин. Никога не съм обличала чужди дрехи. Освен неговите.

— Мисля, че Моли има някакви дрехи в стаята на съквартиранта ми. Знам, че е малко странно… — замисля се и се усмихва някак криво. — Но съм сигурен, че е по-добре да вземеш нещо нейно, отколкото да спиш с тази рокля.

Моли е много по-слаба от мен. Почти се изсмивам.

— Не, никоя от дрехите й няма да ми стане, но все пак благодаря за комплимента. Много е мило някой да ти каже, че си толкова елегантна.

Зед изглежда объркан от отговора ми. Просто е толкова мил, когато е така сконфузен.

— Мога да ти дам и някои мои дрехи — предлага и аз веднага кимам, твърдо решена да не премислям повече. Мога да нося, чиито си искам дрехи. Хардин не ме притежава. Ако му пукаше за мен, щеше да си направи труда да ми обясни.

Зед изчезва в стаята си и се появява с един куп дрехи.

— Взех някои неща. Не знам как спиш, така че сама си избери.

В тона му има нещо, което ми подсказва, че наистина иска да стигнем до този етап, в който да разбере как спя… когато знаеш какво харесва или не харесва другият. Този етап, на който съм с Хардин. Бях с Хардин.

Както и да е. Грабвам една синя тениска и едно долнище.

— Нямам претенции — усмихвам му се с благодарност и отивам в банята да се преоблека.

За мой ужас, въпросното долнище на райета се оказва чифт боксерки. На Зед.

О, боже.

Разкопчавам ципа на роклята си и обличам тениската. Не знам какво да правя с боксерките. Тениската е доста по-малка от тези на Хардин. Не мирише на него и едва покрива дупето ми. Разбира се, че няма да мирише на него. Мирише на прах за пране и има лек дъх на цигари. Ароматът ми харесва, но не така, както ароматът на момчето, което толкова ми липсва. Обувам боксерките. Добре че поне те не са прекалено тесни, но все пак са доста по-тесни от тези на Хардин. Просто ще отида до дивана и веднага ще се покрия с одеялото. Чувствам се ужасно неловко да обличам бельото му, но би ми било още по-неудобно да правя голям проблем от това. Особено след всичко, което се случи тази вечер, и след това, което Зед преживя заради мен.

Подутото му, разкървавено лице за кой ли път е доказателство за необуздания гняв на Хардин. Голямо, кърваво доказателство, че Хардин и аз никога няма да можем да накараме каквото и да е между нас да проработи. Хардин се интересува само от себе си и единствената причина да се нахвърли върху Зед беше наранената му гордост. Не ме иска, но и не иска да съм с някого другиго. Сгъвам роклята си и я оставям на пода. И без това вече не става за нищо. Ще опитам да я дам на химическо чистене, но не съм сигурна, че ще могат да я спасят. Толкова ми харесваше. И беше скъпа, доста скъпа. Това са пари, които ще са ми ужасно необходими, когато си намеря жилище. Излизам от банята и вървя много бързо към дивана, за да се скрия, но Зед стои пред телевизора. Очите му се спускат по тялото ми, разширяват се.

— Аз… аз се опитвах да намеря… да пусна нещо… за гледане. Или нещо, което на теб ти се гледа… искам да кажа… — започва да се препъва, а аз сядам на дивана и се покривам с одеялото.

Несвързаните му думи и погледът в очите му го правят много по-млад и уязвим. После се засмива нервно.

— Извинявай, просто се опитвах да кажа, че пускам телевизора да гледаш нещо.

— Благодаря — отвръщам и се усмихвам, когато той сяда на другия край на дивана. Обляга лакти на коленете си и гледа право напред.

— Ако не желаеш да продължаваме така… да се виждаме… бих те разбрала — казвам колкото да наруша тишината.

— Моля? Не, не искам да си мислиш такива неща — обръща се към мен и очите му се изливат в моите. — Не се тревожи за мен. Няколко сбивания няма да ме накарат да стоя далеч от теб. Ще го направя само ако ми кажеш, че не желаеш да бъда край теб. Ако ме искаш, ако съм ти необходим, ще съм тук. Докато ми кажеш, че е време да си ида, ще бъда тук.

— Не искам. Искам да кажа, че не искам да си отиваш. Просто не знам какво да правя с Хардин. Не искам да те нарани пак.

— Този човек е жесток. Знам какво мога да очаквам от него, но не желая да се тревожиш за мен. Просто се надявам, че след като видя какъв всъщност е този човек, ще стоиш настрана от него.

Тъгата пролазва под кожата ми, но отвръщам:

— Да, определено. Точно така и ще направя. На него и бездруго не му пука. Тогава защо на мен трябва да ми пука?

— Не, не трябва. Прекалено си добра за него. Винаги си била прекалено добра — уверява ме той. Аз се намествам по-близо до него на дивана, а той повдига одеялото и се намества под него, после включва телевизора. Харесва ми колко е лесно със Зед. Никога не казва неща, които знае, че могат да ме вбесят, не наранява чувствата ми с някаква конкретна цел.

— Изморен ли си?

— Не, а ти?

— Малко.

— Заспивай тогава. Мога да си легна в стаята си.

— Не… всъщност можеш да останеш тук, докато заспя? — почти питам. На лицето му грейват нечовешко облекчение и щастие.

— Да, разбира се. Ще остана.