Анна Тод
След сблъсъка (91)

Глава деветдесет
Хардин

Тя започва да плаче и вече ми става много трудно да запазя неутралното си изражение. Какво ли би станало, ако й кажа, че и аз съм бил в ада, че и аз съм умирал и все още умирам от болка, която със сигурност може да ме убие. Дали би се втурнала в ръцете ми и би ми казала, че всичко е наред? Знам, че подслушваше, докато говорех със Смит, сигурен съм. Тя е тъжна, малкият нахалник беше прав. Но знам как ще свърши всичко. Тя ще ми прости, а аз ще й причиня нещо лошо. Пак. Винаги е било така и не знам как да го спра. Единствената ми възможност е да й дам шанс да бъде с някой по-добър от мен, някой, който я заслужава. Дълбоко в себе си вярвам, че тя иска някого като нея. Някой без татуировки и пиърсинг. Някой с нормално детство, някой, който няма проблеми с овладяването на гнева си. Сега си мисли, че ме обича, но след време… един ден… когато й причиня нещо още по-лошо от това, което вече съм сътворил, ще съжалява, че изобщо ми е проговорила.

Колкото повече я гледам как плаче и как снегът се върти около нея, падайки в нозете й, толкова повече се убеждавам, че съм прав, че не съм човекът за нея. Аз съм Том, а тя е Дейзи. Прекрасната Дейзи, опетнена от Том. И никога няма да бъде същата. Ако сега падна на колене и я моля за прошка, тя ще се превърне в ужасната Дейзи. Завинаги. И накрая ще ме намрази, защото няма да е останало нищо от невинността й. И ще намрази и себе си. Ако Том беше оставил Дейзи още в първия миг на колебание, тя можеше да живее добре с човека, когото съдбата й е отредила, с мъжа, който би се отнесъл с нея така, както заслужава.

— Всъщност не мисля, че е твоя грижа? — казвам и наблюдавам как думите ми я разтърсват из основи. Да, трябва да е вътре с Тревър или в родния си град с Ноа. Не и с мен. Аз не съм Дарси, а тя заслужава своя Дарси. Не мога да се променя. Ще намеря начин да живея без нея, както съм сигурен, че и тя ще намери начин да живее без мен.

— Как е възможно да кажеш такова нещо? След всичко, което преживяхме, да ме захвърлиш и дори да не ми дадеш обяснение — плаче и вика едновременно.

В края на улицата забелязвам фаровете на кола. Огряват я, превръщат я в силует. Правя го за теб!, искам да изкрещя, но не мога. Просто свивам рамене. Устата й се отваря и затваря няколко пъти, когато до нас спира джип. Този джип… Този… Чакай…

— Какво прави тоя тук? — почти изграквам.

— Дойде да ме вземе — казва тя така грубо, сякаш това е краят. Едва не падам на колене да я моля.

— Защо да те… Защо той е… Какво, по дяволите?

Крача напред-назад. Опитвам се да я отблъсна, за да бъде с някого като нея, някого, с когото да живее добър живот, а не за да се събере… със Зед? От всички възможни мъже на света!

— Била ли си… излизаш ли с това лайно? — питам и я гледам като обезумял. Знам, че приличам на безумец, но вече е късно. Минавам покрай нея и съм вече пред вратата на джипа. — Излизай от шибаната кола — крещя.

Зед ме изненадва: наистина излиза от колата, но не гаси двигателя. Какъв идиот.

— Добре ли си? — Има и наглостта да я пита?

Веднага навирам лице в неговото.

— Знаех си. Знаех си, че само чакаш момента да й се пуснеш. Мислеше ли, че няма да разбера?

Той я гледа, тя го гледа.

Мили боже, това наистина се случва.

— Остави го на мира — казва настоятелно тя.

И тук вече ми пада пердето.

Едната ми ръка е около яката му, а другата се стоварва в челюстта му. Теса пищи, но почти не чувам вика й от гнева, който пищи в ушите ми. Зед се препъва назад и държи бузата си, но прави крачка към мен. Направо си го проси, нали?

— Мислеше, че няма да разбера ли? Казах ти, предупредих те да стоиш далеч от нея! — правя крачка напред и се опитвам да го ударя, но той ме блокира и ме удря в челюстта. За първи път адреналинът от боя и гневът ми се смесват. Очевидно това усещане ми е липсвало, липсвало ми е да се чувствам като надрусан от течащата в кръвта ми експлозивна смес. Удрям го в ребрата. Този път пада на земята и аз веднага се нахвърлям върху него. Удрям го и пак, и пак. Трябва да му се признае, че успя да ме удари няколко пъти, но няма начин да ме победи.

— Аз бях тук, а ти не беше — плюе думите в лицето ми.

— Престани! Престани, Хардин!

Теса започва да ме дърпа за ръката и без да искам, я бутам, съвсем по рефлекс вероятно, но тя пада на тротоара. Гневът се изпарява от тялото ми и веднага се връщам на земята. Тя е паднала на колене, изправя се и инстинктивно слага ръце пред себе си, за да се предпази от мен. Какво направих, за бога?

— Да не си посмял да я приближиш — крещи Зед зад гърба ми. Бяга и застава до нея, а тя го гледа в очите, не иска дори да ме погледне.

— Тес… не исках… не беше нарочно. Не знаех, че си ти, кълна се. Знаеш какъв ставам, когато се ядосам… Съжалявам.

Аз…

Тя гледа през мен, сякаш ме няма.

— Може ли да тръгваме, моля те — казва спокойно и сърцето ми подскача от щастие… докато не разбирам, че говори на Зед, а не на мен.

Как се случи това, по дяволите?

— Да, разбира се. — Зед намята якето си около раменете й и й отваря вратата, даже й помага да се качи.

— Теса… — крещя, но тя не иска да признае, че съществувам. Просто заравя ръце в дланите си и плачът разтърсва тялото й. Насочвам пръст към Зед и казвам:

— Това не е приключило.

Той кима, минава от другата страна и преди да се качи, казва:

— Всъщност мисля, че е приключило. Окончателно — смее се злорадо и се качва в колата си.