Анна Тод
След сблъсъка (9)

Глава осем
Теса

— Не мога да повярвам, че си отседнала в мотел — казва Хардин и прокарва нервно пръсти през косата си.

— Да, аз също не мога да повярвам, Хардин.

— Можеш да останеш в апартамента. Аз ще отида в къщата, ще намеря къде.

— Не. — Няма шанс това да се случи.

— Моля те, не бъди такава. Не създавай допълнителни трудности. — Търка челото си с пръсти.

— Трудности? Аз да не създавам трудности? Не говориш сериозно, нали? Дори не трябва да разговарям с теб в момента.

— Моля те, успокой се. Какво й има на колата? И защо онзи е отседнал в мотел?

— Не знам какво й има на колата. — Няма да му казвам нищо за Тревър, не му влиза в работата.

— Ще я погледна.

— Не, ще се обадя в сервиз. Просто си иди.

— Ще карам след вас до мотела.

— Просто престани, Хардин — изръмжавам, а той върти очи. — Това някаква нова игра ли е? Да видиш до каква степен можеш да ме подлудиш?

Той прави крачка назад, сякаш съм го ударила през лицето. Колата на Тревър е все още там и ме чака.

— Не, не играя никакви игри. Как можеш да си помислиш такова нещо след всичко, което направих?

— Именно. След всичко, което направи! — почти се изсмивам на странния му подбор на думи.

— Просто искам да говориш с мен. Знам, че можем да оправим нещата — казва, но толкова много игри си е играл с мен от самото начало, че сега не знам кое е истина и кое е лъжа. — Знам, че и аз ти липсвам. — Обляга се на колата си. Как може да е толкова арогантен.

— Това ли искаш да чуеш? Че ми липсваш? Разбира се, че ми липсваш. Всъщност не ми липсваш ти, а човекът, който си мислех, че си. А ти самият… не искам да имам нищо общо с теб — крещя пак като луда.

— Винаги си знаела кой съм. Знаеш, че с теб съм бил себе си — крещи и той. Как не можем никога да проведем един разговор, без да си викаме?

Защото ме подлудява. Затова. Побърква ме.

— Не, не знам кой си бил. Ако знаех… щях… — спирам се, преди да му кажа, че ако знаех дали това, което казва, е истина, щях да му простя. Това, което искам да направя, и това, което би трябвало да направя, са две напълно различни неща.

— Ти какво? — пита, защото иска да продължа, иска да ме принуди да продължа.

— Нищо. Върви си.

— Тес, не знаеш какво е животът ми без теб. Не мога да спя, не мога да… функционирам без теб. Искам да знам дали има поне някакъв малък шанс…

Прекъсвам го, преди да е свършил.

— Какъв бил твоят живот? Как може да си такъв егоист? А как си представяш моя живот, Хардин? Представи си само как някой за няколко часа размазва целия ти живот, пръска го на парчета. Представи си да си влюбен в човек, на когото даваш абсолютно всичко, което имаш, и в един прекрасен миг разбираш, че за него това е било само една игра. Облог! Как според теб се чувствам аз! — Правя крачка напред и ръцете ми се движат бясно между двама ни. — Как според теб се чувствам, след като загърбих майка си, и то заради някой, който не би дал пукната пара за мен. Как според теб се чувствам в шибания мотел? Как според теб мога да продължа напред, след като ти изскачаш отвсякъде. Просто не знаеш кога да спреш. — Той мълчи, така че аз продължавам да го засипвам. Знам, че не съм напълно справедлива спрямо него, но той ме предаде. И го заслужава. — Затова не ми обяснявай колко ти е било трудно, защото ти направи това. Ти си виновен. Ти провали всичко. Проваляш всичко, както винаги. Затова изобщо не ми е жал за теб. Всъщност не, жал ми е и ти съчувствам, защото ти никога няма да бъдеш щастлив. Ще останеш сам до края на живота си. Ето защо ми е жал. Аз ще намеря истински мъж, който ще се държи с мен така, както ти трябваше да се държиш, ще се омъжа и ще имам деца. И ще бъда щастлива.

Когато свършвам дългата си реч, съм останала без дъх. Очите му са червени. Устата му е отворена.

— И знаеш ли кое е най-лошото? Ти ме предупреди, зарече се, че ще ме съсипеш, но аз отказах да чуя. — Отчаяно се опитвам да спра сълзите си, но те текат безмилостно по лицето ми. Гримът ми е напълно размазан и съсипан. Очите ми горят.

— Съжалявам… Много съжалявам… Тръгвам си — казва тихо.

Изглежда напълно смазан, унищожен, сгазен. И макар че исках да го видя точно такъв, не съм щастлива, не изпитвам никакво задоволство от жестокостта, с която го прекърших. И вероятно, ако ми беше казал в началото, щях да му простя. Може би щях да му простя дори и ако ми беше казал, след като спахме за първи път. Но той скри и е предлагал пари на хората да не ми казват. И се опита да ме вкара в капан с договора за наема. Първата ми вечер с момче трябваше да бъде нещо, което никога да не забравя, но той провали и това. Сега със сигурност няма да я забравя, но няма да я помня с добро.

Хуквам към колата на Тревър и скачам в нея. Топлината ме удря в лицето и нагорещява сълзите ми. Тревър не казва нищо и отново съм му благодарна за деликатното мълчание, което продължава чак до мотела. Слънцето се скрива. Със сетни сили влизам в банята за душ. Прекалено горещ душ. Лицето на Хардин, когато направи крачка назад и се качи в колата си, е запечатано в съзнанието ми. Затварям очи и виждам само това.

Телефонът ми не е звъннал нито веднъж. Не знам защо си мислех, че може да се разберем. Глупаво. Мислех, че независимо от разликите и неговия нрав… е, да, и моя нрав… някак щяхме да успеем да накараме тази връзка да проработи.

Минава много, много време, преди да заспя.

 

 

На следващата сутрин изпитвам леко притеснение от първата си командировка, което постепенно прераства в паника. Освен това забравих да се обадя в сервиза да минат да видят колата ми. Намирам телефона на най-близкия сервиз. Оказва се, че може да се наложи да платя допълнително, ако трябва да задържат колата ми през уикенда, но в момента това е най-малкият ми проблем.

По време на разговора ми с милия човек от сервиза не отварям дума за престоя на колата през уикенда, защото е напълно възможно и да не ми вземат допълнително пари.

Приготвям се, навивам косата си, слагам малко повече грим. Обличам морскосинята си рокля, която не съм слагала досега и която купих само защото знаех, че Хардин ще я хареса. Особено начина, по който очертава формите ми. Самата рокля не е разголена. Стига малко под коляното, ръкавите са малко под лакътя, но наистина ми стои добре. Всичко ми напомня за него и това адски ме изнервя и дразни. Стоя пред огледалото, гледам се и си представям как би ме гледал той, какво би ми казал, как зениците му щяха да се разширят, как щеше да захапе металното кръгче между зъбите си и да гледа, докато оправям косата си за последен път.

На вратата се чука и аз се връщам в реалността.

— Госпожице Янг? — Мъжът е в син работен екип.

— Аз съм — казвам и отварям чантата си, за да извадя ключовете от колата.

— Заповядайте. Бялата корола — казвам и му подавам ключовете. Той се оглежда и пита:

— Бяла корола? — Изглежда объркан, дори смутен. Излизам и оглеждам паркинга. Колата ми… я няма.

— Какво по… Добре, сега ще се обадя на рецепцията и ще попитам дали са местили колата ми.

Какво страхотно начало на деня!

— Здравейте, Тереза Янг от тридесет и шеста. Местили ли сте колата ми? — Опитвам се да звуча любезно, поне да не крещя, но истината е, че съм изнервена до краен предел.

— Не, не сме — отговаря ми вежливо мъжът.

Завива ми се свят.

— В такъв случай колата ми е открадната…

Ако са ми задигнали колата, това е върхът на нещастието ми. Време е да тръгвам, а нямам с какво.

— Не, не е открадната. Приятелят ви дойде да я вземе тази сутрин.

— Приятелят ми?

— Да, онзи с татуировките и… другите неща… — Почти шепне, като че Хардин може да го чуе.

— Моля? — Знам какво ми казва, но не се сещам какво друго да отвърна.

— Да, дойде преди около два часа с камион влекач и я закара на ремонт. Извинявайте. Мислех, че знаете.

— Благодаря — въздъхвам и затварям телефона. После се обръщам към техника и казвам: — Ужасно съжалявам.

Той се усмихва и ме уверява, че всичко е наред.

След скандала с Хардин вчера съвсем забравих, че няма как да отида на работа днес. Обаждам се на Тревър да му обясня, че няма как да стигна, но той вече е казал на Ванс и Кимбърли, така че ще минат да ме вземат. Благодаря му, затварям и заставам зад пердето на прозореца. След малко една черна кола спира пред вратата на стаята ми, прозорецът се плъзга надолу и виждам русата коса на Кимбърли.

— Добро утро. Спасителната служба идва! — съобщава тя със смях. Както винаги, Тревър се оказва едно много мило и съобразително момче.

Шофьорът излиза, поздравява ме, като докосва козирката на шапката си, взима сака ми и го слага в багажника. После ми отваря вратата. Четирите седалки са една срещу друга. Кимбърли вече потупва седалката до нея и ме подканва да седна. Ванс и Тревър ме гледат весело.

— Готова ли си за бягство за уикенда? — пита Тревър с широка усмивка.

— Повече, отколкото можеш да си представиш — отговарям и влизам в колата.