Анна Тод
След сблъсъка (85)

Глава осемдесет и четири
Теса

Ръката на Зед веднага е на бузата ми, кожата на врата ми настръхва. Дърпа ръката ми, за да ме притисне. Удрям коляното си във волана, докато се катеря върху него, и веднага си тегля една псувня, че развалям мига, но той не забелязва и ръцете му се заключват зад гърба ми. Гърдите ми са опрени в неговите. Ръцете ми се увиват около врата му, устните ни се движат в синхрон. Устата му ми е чужда. Езикът му ми е непознат. Не е като на Хардин. Не се движи по същия начин. Не следва движенията на моя, не гали моя така, както го прави Хардин. Не захапва долната ми устна между зъбите си.

Престани, Теса. Имаш нужда точно от това, трябва да спреш да мислиш за Хардин.

Вероятно е в леглото с някоя непозната. Или позната. Може би дори Моли. Вероятно точно с нея. Господи, ако е с Моли… Щеше да си щастлива през цялото време, не само от време на време, каза Зед.

Знам, че е прав, точно това заслужавам. Заслужавам да бъда щастлива. Достатъчно страдах и търпях просташкото поведение на Хардин. А той дори не се опита да говори с мен и да се извини. Само един слабохарактерен човек би се върнал при онзи, който постоянно го е мачкал. Не, не мога да бъда слаба. Трябва да съм силна и да продължа напред. Сега се чувствам толкова по-добре. Много по-добре от предишните девет дни. Девет дни не са кой знае колко много, ако не си прекарал цялото това време, броейки секундите нещастие, които ти предстоят. Ако не си чакал нещо, което никога няма да се случи. В ръцете на Зед най-сетне мога да си поема дъх, мога да дишам. Мога да видя светлината в края на тунела. Зед винаги е бил така мил с мен, винаги е бил до мен, когато съм имала нужда от него. Иска ми се да се бях влюбила в него, а не в Хардин.

— За бога, Теса… — стене той, а аз се хващам за косата му и го целувам по-силно и настойчиво. — Чакай — казва в устните ми и аз леко се отдръпвам. — Какво е това? — пита и ме гледа в очите.

— Аз… аз… не знам — отвръщам, гласът ми трепери и не ми достига въздух.

— И аз не знам.

— Съжалявам… Просто съм… емоционална… и много ми се събра. И това, което ми каза сега, ме накара… Не знам. Не трябваше да го правя.

Отмествам поглед и сядам обратно на седалката си.

— Няма за какво да съжаляваш. Просто не искам да придобивам грешна представа. Искам да знам какво означава това за теб — казва Зед.

Какво всъщност означава това за мен?

— Не мисля, че мога да отговоря на този въпрос сега. Още не… Аз…

— Така си и помислих — тонът му е леко раздразнен.

— Просто не знам.

— Няма проблем. Разбирам. Все още го обичаш.

— Минали са само девет дни, Зед. Не мога да направя нищо — продължавам да създавам нови и нови каши, всяка една по-голяма от предишната.

— Знам. Не казвам, че можеш или че трябва да спреш да го обичаш. Просто не искам да бъда средството ти да избягаш от реалността. Съвсем отскоро започнах да излизам с едно момиче. Не съм излизал с никоя, откакто те видях. И най-сетне се запознах с Ребека. И после, когато те карах към вас и видях начина, по който реагира на новината, че излизам с Ребека, си помислих… знам, че звучи идиотски… но си помислих, че не искаш да се отказвам от теб или нещо такова.

Откъсвам очи от красивото му лице и гледам през прозореца.

— Не си средство… просто ми се прииска да те целуна. Предполагам, че не знам какво върша. Нищо смислено не правя през последните дни. Нищо не разбирам. И най-сетне успях да спра да мисля за него и те целунах. И беше невероятно хубаво. Имах чувството, че мога да го направя. Че мога да го преодолея, да се излекувам от него. Но не е честно да те използвам за такова нещо. Просто съм объркана и ирационална. Съжалявам, че те накарах да изневериш на приятелката си. Не исках да стане така… Просто…

— Не очаквам да го преодолееш толкова лесно и бързо. Знам колко дълбоко е впил ноктите си в теб.

Не, не знае. Няма никаква представа.

— Просто ми кажи… Просто ми обещай — казва и аз кимам бързо. — Обещай ми, че поне ще се опиташ да си дадеш шанс да бъдеш щастлива. Та той дори не ти се е обадил. Нито веднъж. Причинил ти е такива нечувани неща, а дори не си е помръднал пръста да се бори за теб. Ако аз бях на негово място, бих се борил. Но пък аз никога нямаше да допусна да си отидеш от мен. — После се пресяга и слага едно кичурче зад ухото ми. — Теса, не искам отговор веднага. Искам само да знам, че си готова да опиташ да си щастлива. Разбирам, че не си готова за никаква връзка с мен, но може би някой ден и това ще стане.

Съзнанието ми препуска като лудо. Имам чувството, че в колата няма въздух. Искам да му кажа, че мога да опитам, че ще опитам, но думите не излизат от устата ми. Онази усмивчица на лицето на Хардин, когато най-сетне успея да го вдигна от леглото, след като е мърморил за алармата половин час; начинът, по който дрезгавият му глас произнася името ми; и когато се опитва да ме придърпа в леглото и да ме накара да остана там с него; и как накрая с писъци бягам от стаята; и как пие кафето си без захар и мляко — точно като мен; и как го обичам повече от всичко на света и искам да се промени. Не, искам да си е същият, но различен. Няма никаква логика — дори за мен, какво остава за другите, — но това е положението. Така стоят нещата.

— Иска ми се да не го обичах толкова силно. Иска ми се да не ме бе карал да се влюбвам в него.

— Разбирам — казва Зед и се опитва да се усмихне, но не успява.

— Съжалявам… — Толкова съм искрена. Убедена съм, че Зед никога няма да разбере колко съм искрена, изричайки тази единствена дума.

Той излиза от колата и затваря вратата зад себе си. Оставам сама. Отново.

— Мамка му! Мамка му! — пищя и удрям волана, което иронично ми напомня за Хардин.