Анна Тод
След сблъсъка (81)

Глава осемдесет
Хардин

Девет дни. Девет дни без Теса. Не мислех, че е възможно да издържа и един ден, без да я видя или да я чуя, какво остава за цели девет. Струва ми се, че са минали хиляда и с всеки час болката става по-непоносима.

Когато напусна апартамента, чаках, и чаках, и чаках да се върне. Да чуя стъпките й по коридора и да се втурна към нея.

Не си дойде.

Изпих останалата в хладилника бира и изпотроших шишетата.

Когато се събудих на другата сутрин, нея все още я нямаше. Напъхах си багажа в един сак и се качих на самолета. Трябваше да се махна от шибания Вашингтон. Ако е имала намерение да се върне, щеше да го е направила вече. Исках да се махна оттам. Имах нужда от пространство. Пристигнах на летището, вонящ на алкохол и с петна по тениската. Не се обадих на майка си — така или иначе си е там и няма какво да прави. Ако Теса ми се обади, преди да се кача на самолета, ще се върна. Ако не — много зле за нея.

Имаше възможност да се върне при мен. Винаги преди се е връщала, каквото и да направя, се е връщала. Защо сега да е различно? И не съм направил нищо лошо. Излъгах я, но беше бяла лъжа, а тя определено преигра. Ако някой трябва да се ядосва в случая, това съм аз. Тя доведе Зед в шибаната ми къща! И на всичкото отгоре Ландън идва и се опитва да се бие с мен. Какво става тука, за бога?

Цялата ситуация е толкова преебана и аз нямам вина за това. Е, може и да имам, но сега тя трябва да дойде да ми лази за прошка, а не аз да ходя при нея. Обичам я, но няма да направя първата стъпка.

Прекарах първия ден в самолета. Спах и лекувах махмурлука си. Онези снобари в костюмите и надутите стюардеси ме гледаха кофти, но изобщо не ми пукаше. Тези хора не са в живота ми, никога няма да бъдат. От летището взех такси до къщата на майка ми и едва не удуших таксиджията. Кой взима толкова пари за десет мили, за бога?

Майка ми беше едновременно щастлива и шокирана да ме види. Плака малко, но, слава богу, спря, когато Майк се появи. Изглежда бяха започнали да местят нещата на майка ми в неговата къща и тя каза, че планира да продаде нашата. Не ми пука за тая къща, да прави каквото си иска. Това място е пълно с лайната от детството ми и със спомените за пияния ми баща. Радвам се, че мога да мисля свободно за тези неща, без Теса да ми влияе. Ако беше тук, щях постоянно да се чувствам виновен, че се държа грубо с мама и приятеля й. Така че, слава богу, че я няма.

Вторият ден бе ужасно изтощителен. Цял следобед слушах майка ми да говори за плановете си за лятото и отбивах въпросите й защо съм си у дома. Обяснявах й, че ако искам да кажа, ще кажа и без да ме пита. Дойдох за глътка спокойствие и тишина, а те продължават да ме дразнят. В осем вечерта вече бях в кръчмата на нашата улица. Една красива брюнетка, чиито очи бяха същият цвят като тези на Теса, ми предложи да ме черпи едно. Отказах някак вежливо, може би заради цвета на очите й, но колкото повече ги гледах, толкова повече разбирах, че не са като очите на Теса. Никой човек на света няма като нейните очи. Очите на това момиче бяха скучни, празни и без живот. Очите на Теса са най-интересното сиво. В началото изглеждат сини, но като се загледаш по-дълго, виждаш гълъбовосивото.

И защо седя в тая кръчма и мисля за ириси? Мамка му.

Видях горчивината и разочарованието на мама, когато се запрепъвах в коридора около два след полунощ, но се постарах да не й обърна никакво внимание. Измърморих някакво извинение и се качих в стаята си.

Третият ден беше денят, в който всичко започна. Малки, случайни мисли за Теса се промъкваха в съзнанието ми и не искаха да си идат. Докато гледах как майка ми мие съдовете на ръка, си спомних как Теса зарежда съдомиялната и как през пет минути проверява дали има нещо мръсно в мивката.

— Ще ходим на панаира. Искаш ли да дойдеш? — попита мама.

— Не.

— Моля те, Хардин. Дошъл си ми на гости, а не си ми обелил и дума.

— Не, мамо, няма да дойда.

— Знам защо си тук — каза меко тя.

Блъснах чашата с кафето върху масата и избягах от кухнята.

Знаех, че ще разбере от какво бягам… от какво се крия… че се крия от реалността. Не знам каква реалност има извън живота ми с Теса, но не съм готов да се изправя и да се боря с нея, затова не е нужно майка ми да ме преследва и да ме пита. Ако Теса не иска да бъде с мен, майната й. Не ми е нужна. По-добре съм си сам. Точно както си го бях планирал от самото начало. Сам. След няколко секунди телефонът ми звънна. Видях името й. Защо ми се обаждаше? Да ми каже, че ме мрази или че иска да махна името й от договора за наем. Това е, сигурен бях, че заради това се обажда. Прехвърлих я на гласова поща.

По дяволите, Хардин, защо направи такава глупост?

Колкото и да се питах, нямах отговор на въпроса.

Четвъртият ден започна по възможно най-ужасния начин.

— Хардин, качи се горе — моли ме тя.

Не, не това, не пак. Мъжът я удря през лицето и тя вика, очите й срещат моите и виждам, че това е Теса. Пищя.

— Хардин, събуди се. Хардин, моля те, събуди се! — вика мама и ме разтърсва за раменете.

— Къде е? Къде е Теса? — Потта се стича по тялото ми, гласът ми е задавен.

— Не е тук, Хардин.

— Но те…

Отне ми време да проумея, че е било само кошмар. Същият кошмар, който не ме оставя цял живот, но сега беше много по-зле, защото на мястото на мама лежеше Теса.

— Тихо, всичко е наред. Беше само сън — проплака мама и се опита да ме прегърне, но аз внимателно я отблъснах.

— Добре съм — уверих я и я помолих да ме остави сам.

През останалата част от нощта се опитвах да изтрия образа от съзнанието си, но не успях. И не посмях да заспя.

Четвъртият ден продължи точно така, както започна. Майка ми не ми обърна никакво внимание целия ден. Мислех, че точно това искам, но после се оказа, че е доста… самотно без и нея. И тогава Теса започна да ми липсва. През цялото време се обръщах настрани в очакване да я видя как седи до мен, чаках да ми каже нещо, да се усмихне. Исках да й се обадя. Пръстът ми опипа копчето на телефона поне хиляда пъти, но не намерих сили. Не можех да й дам това, което иска, а това, което можех да й дам, нямаше да й стигне. Така е по-добре. Целият следобед правих сметки колко ще ми струва да си прекарам багажа обратно в Англия. И без това щях да се върна тук, защо да губя време? Никога няма да проработи това между мен и нея. Винаги съм знаел. Тя е прекалено добра за мен. Тя го знае, аз го знам, всички го знаят. Нали съм виждал как ни гледат хората по улиците и се питат какво прави това мило момиче с изрод като мен.

С часове гледах телефона си и през това време обърнах половин бутилка уиски. После изключих лампата и заспах. По някое време ми се стори, че телефонът ми звъни, но бях прекалено пиян да стана и да вдигна. Кошмарът пак дойде; този път нощницата на Теса беше цялата в кръв, крещеше ми да се махна и да се кача горе, за да не я гледам как лежи на дивана.

На петия ден се събудих и видях, че съм пропуснал още едно нейно обаждане. Този път не беше нарочно. Това беше денят, в който гледах името й на екрана и после започнах да разглеждам снимките й. Кога бях направил толкова много? Винаги я снимах, когато не знаеше, че съм там или не обръщаше внимание. Опитвах се да си спомня гласа й. Никога не съм харесвал американския акцент — скучен, монотонен и дразнещ. Но не и акцентът на Теса. Мога да я слушам цял ден, всеки божи ден.

Дали някога ще чуя гласа й?

Ето, тази ми е любимата, помислих си поне десет пъти, докато преглеждах снимките. Най-накрая избрах най-любимата — легнала е по корем на леглото, краката й са вдигнати нагоре, кръстосани при глезените, косата й е прибрана зад ушите, брадичката й е опряна на ръката, устните й са леко отворени. Направих снимката в мига, в който ме хвана, че искам да я снимам, и ми се усмихна с онази божествена, сияйна усмивка. Изглежда толкова щастлива… да ме види. Дали винаги ме е гледала така?

Петият ден беше и денят, в който върху гърдите ми се стовари огромна тежест — едно постоянно напомняне за това, което бях направил, за това, което най-вероятно вече бях загубил. Този ден трябваше да й се обадя. Дали и тя гледаше снимките ми? Имаше само една и колкото и смешно да звучи, сега ми се искаше да й бях позволил да ми направи повече.

Петият ден беше денят, в който запратих телефона в стената, но успях само да пукна екрана. Това беше денят, в който отчаяно исках да ми се обади. Ако ми се обади, всичко ще е наред, казвах си. Щяхме да се извиним един на друг и да се прибера у дома. Ако ми се обади, нямаше да се чувствам виновен да се върна обратно в живота й. Питах се дали изпитва същото, дали страда като мен. Дали и за нея всеки ден е все по-труден и по-труден. Дали всяка секунда без мен прави дишането й невъзможно. Това беше денят, в който напълно загубих апетита си. Не бях гладен. Липсваха ми нещата, които тя готвеше. Дори най-обикновените ястия, които правеше за мен. Мамка му, как ми липсваше да я гледам да се храни. Липсваше ми всичко в това момиче, което иначе спокойно може да вкара и психически стабилен човек в лудница.

Петият ден беше денят, в който най-накрая се пречупих. Плаках като пичка и дори не ме беше срам. И не можех да спра. Опитвах се, отчаяно се опитвах, но тя не искаше да излезе от съзнанието ми. Не ме оставяше на мира. Появяваше се всяка секунда, казваше ми, че ме обича, прегръщаше ме и после осъзнавах, че това се случва само в съзнанието ми, и пак плачех.

На шестия ден се събудих с подути и кървясали очи. Не можех да повярвам, че съм в състояние да се срина така. Болката в гърдите ми се бе увеличила с тонове — едва ходех, едва виждах. Защо бях такъв идиот? Защо продължих да се държа с нея по този гнусен начин? Тя беше единственият човек, който успя да види в мен, да види истинския Хардин, а аз се отнесох с нея като с лайно на улицата. Обвинявах я за всичко, но истината е, че вината беше само моя. Винаги е била моя. Дори когато не правех нищо лошо, пак съм бил виновен. Бях груб с нея, когато се опитваше да говори с мен. Крещях й, когато ми се караше за глупостите ми. И я лъгах толкова много. Тя ми прости всичко. Винаги ми прощаваше. И аз винаги разчитах на прошката й. Може би точно затова се държах с нея така. Защото знаех, че мога да си го позволя.

На шестия ден размазах телефона си под ботуша. Не ядох половин ден. Майка ми направи овесени ядки, но когато се опитах да хапна, всичко започна да се връща нагоре. Не се бях къпал от третия ден. Бях пълна развалина. Майка ми ме помоли да отида до магазина за две-три неща и аз наистина се опитах да я слушам, но не я чувах — там беше проблемът. Мислех за Теса, за Теса, за Теса. И после се сетих, когато ходи да си купува тампони, и после как веднъж ми каза, че съм успял да я съсипя. Но е грешала.

Тя ме унищожи, тя ме съсипа. Тя се настани в мен и ме уби. Години наред градих тези стени, градих ги цял живот, а тя идва и събаря всичко. И ме напуска, оставя след себе си само купчина камънаци.

— Чу ли ме, Хардин? Ако не си ме разбрал, съм ти направила списък — каза майка ми и ми подаде списъка.

— Да — едва чух гласа си.

— Сигурен ли си, че можеш да отидеш?

— Да, всичко е наред — станах и сложих списъка в мръсните си джинси.

— Чух те снощи. Хардин, ако искаш да…

— Мамо, недей. Моля те, недей — давя се в думите си. Устата ми беше толкова суха. Гърлото ме болеше.

— Добре.

Очите й бяха пълни с тъга. Обърнах се, излязох от къщата и тръгнах по улицата. В списъка имаше само няколко неща, но не успях да се сетя за нито едно от тях, затова се наложи да извадя листа. Успях да кажа няколко думи: хляб, конфитюр, кафе на зърна, плод.

Докато гледах храната в магазина, стомахът ми започна да се обръща. Взех си една ябълка и започнах насила да я пъхам в устата си. Имаше вкус на картон. Усещах как малките парченца се удрят в дъното на празния ми стомах. Платих на възрастната жена на касата и излязох.

Започваше да вали сняг. Снегът ми напомни за нея. Всичко ми напомняше за нея. Главоболието отказваше да си иде или поне да понамали темпото, с което блъскаше главата ми. Потърках слепоочията си със свободната си ръка и прекосих улицата. И тогава чух някой да ме вика.

— Хардин? Хардин Скот?

Не, не е възможно!

— Ти ли си наистина? — попита пак.

Натали.

Не, това не е истина.

Но, уви, тя вече вървеше към мен с пазарските торби.

— Ами… да… здрасти — успях да кажа. Вътрешно се гърчех, търсех къде да побягна, дланите ми се потяха.

— Мислех, че не живееш вече в града? — попита тя. Очите й бяха светли, искрящи, не бяха онези безжизнени очи, с които ме молеше и плачеше, когато нямаше къде да отиде и искаше да остане за малко при нас.

— Така е… на гости съм само — казах и тя остави чантите на тротоара.

— Това е хубаво — усмихна се тя.

Как е възможно да ми се усмихва след всичко, което й причиних?

— Ами… да. Как си? — насилих се да попитам момичето, чийто живот бях съсипал.

— Добре съм, даже много добре — изчурулика тя и прокара ръце по подутия си корем.

Подут корем? Не, чакай… дали не е напълняла. Почти се изплаших.

— Бременна си — казах предпазливо, надявайки се да не съм я обидил, ако просто е понапълняла.

— Да, вече шести месец. И сгодена! — усмихна се пак и протегна ръка да ми покаже малкия златен годежен пръстен.

— О!

— Да, странно как се развиват нещата в живота, нали? — Тя прибра кестенявата си коса зад ушите и ме погледна в очите. Знам, че имах огромни тъмни кръгове от недоспиване. Гласът й беше толкова сладък, че ме накара да се почувствам хиляда пъти по-зле. Не можех да спра да си представям лицето й, когато ни хвана… всички, наредени край един малък екран, да я гледаме как аз я чукам. Тогава изпищя и избяга от стаята. А аз й се смях. Смях се на унижението и болката й.

— Много съжалявам — казах като в мъгла. Беше странно, неловко и крайно наложително.

Бях очаквал да ме обижда, да ми каже колко съм смахнат, да ме удари дори. Но това, което не очаквах, беше да ме прегърне през врата и да ми каже, че ми прощава.

— Как можеш да ми простиш? Бях такъв идиот, съсипах живота ти — казах. Очите ми горяха.

— Не, не си провалил нищо. Е, да, може би съвсем малко в началото, но всичко се разви по най-добрия възможен начин — рече и аз едва не повърнах върху зеления й пуловер.

— Моля?

— След като ти… знаеш… Нямаше къде да отида, но намерих една църква, друга църква… след като нашите ме изгониха. И там се запознах с Илайджа. — Само при споменаването на името на този човек лицето й грейна. — И ето, три години минаха и вече сме сгодени и чакаме бебе. Нищо не се случва без причина… предполагам. Знам, че е клише — засмя се тя. Смехът й ми напомни какво сладко и добро момиче беше. А аз не обърнах внимание, не ми пукаше. Нейното добро сърце просто я направи по-лесна жертва за мен.

— Сигурно си права, но наистина се радвам, че си намерила този човек. Наскоро се сетих за теб, мислех за теб… за това… знаеш… което направих… и се почувствах като истинско лайно. Знам, че сега си щастлива, но това не променя нищо, не заличава нищо от онова, което направих тогава. Когато се запознах с Теса… — и тук се спрях. На устните й заигра малка усмивка.

— Теса?

Едва не припаднах от болката.

— Тя е… ами… тя е… аз…

— Тя е какво? Съпругата ти? — пита и въпросът й изплющява директно там, където най-много боли, а очите й оглеждат пръстите ми за халка.

— Тя, тя беше… тя беше… приятелката ми.

— О, виждате ли се все още? — Знаех, че усеща болката ми. Сигурен бях.

— Не… тя е единственото момиче, с което съм ходил.

— Разбирам. И сега не ти е приятелка?

— Не — започнах да играя с халката на устната си.

— Съжалявам. Надявам се нещата да се наредят. Така както се наредиха при мен.

— Благодаря. Поздравления за годежа и за… бебето — рекох сконфузено.

— Благодаря. Сватбата е това лято.

— Толкова скоро?

— Е, сгодени сме от две години — засмя се тя.

— Уау!

— Беше много скоро, след като се запознахме.

И точно тук започнах да се чувствам като пълен задник, защото взех, че попитах:

— Не си ли прекалено млада?

Тя се усмихна и каза:

— Почти на двадесет и една съм и няма смисъл да чакаме. Имах щастието да намеря човека, с когото искам да прекарам остатъка от живота си. Защо да губя повече време, при положение че той е тук, пред мен. За мен е чест, че иска да бъда негова съпруга. Няма по-голямо доказателство за това, че един човек те обича.

Докато говореше, можех буквално да чуя как Теса казва абсолютно същите думи.

— Май си права — отвърнах и тя се усмихна.

— О, ето го. Трябва да тръгвам. Бременна съм и замръзвам. Май не е добра комбинация — засмя се, вдигна торбите и тръгна към един мъж по пуловер без ръкави и спортни панталони.

Усмивката му, когато видя бременното си момиче, беше толкова ослепителна, че… кълна се, огря кошмарния ми петък.

Седмият ден беше дълъг. Всеки ден без нея беше дълъг. През цялото време мислих за Натали и за прошката й. Не би могло да се случи в по-подходящ момент. Да, изглеждах като звяр, като недоспал и препил звяр, но тя беше щастлива и влюбена. И бременна. Не бях съсипал живота й, както се бях опасявал. И слава богу. Прекарах целия ден в леглото. Нямах сили дори да вдигна проклетите щори. Майка ми и Майк нямаше да се прибират целия ден, така че ме бяха оставили да се въргалям в нещастието си. С всеки изминал ден ставаше по-зле. През цялото, буквално през цялото време мислех какво прави и с кого е. Дали плаче? Дали е самотна? Дали се бе връщала в апартамента да ме търси? Защо не ми се беше обаждала повече? Не, това не беше болката, за която бях чел в романите. Тази болка не е само вътрешна, не е само физическа, това е болка, която те обръща с вътрешностите навън, пори те и те разкъсва. Не, не мисля, че съм в състояние да оживея. Никой не е в състояние да преживее такова нещо. Може би Теса се е чувствала точно така, когато съм я наранявал. Не можех да си представя как крехкото й тяло е понесло такава болка, но очевидно тя е много по-силна от мен. Налагало й се е, за да ме търпи. Веднъж майка й ми каза, че ако наистина я обичам, ще я оставя да си иде, че каквото и да правя, в крайна сметка ще я нараня. Така каза. И е била права. Трябва да я оставя. Трябваше да я оставя още онзи първи ден, когато влезе в общежитието. Обещах си, че по-скоро бих умрял, отколкото да я нараня пак. И ето… това е смъртта, по-лошо е дори от смъртта. Боли повече от смъртоносна рана. И така трябва да е.

Целия осми ден прекарах в пиене. Не можех да се спра. С всяка глътка се молех лицето й да изчезне от съзнанието ми, но не — тя седеше там. Не можех да я накарам да се махне.

Трябва да си събереш акъла, Хардин. Трябва. Трябва. Трябва. Наистина трябва.

 

 

— Хардин — гласът й буквално парализира гръбнака ми. — Бебо…

Когато вдигам поглед, тя седи на дивана на мама и ми се усмихва, държейки книга в ръка.

— Ела тук, моля те — изрича и тогава вратата се отваря и няколко мъже нахлуват.

— Не!

— Ето я — казва ниският мъж, който не иска да се махне от кошмарите ми.

— Хардин — плаче Теса.

— Махайте се от нея — предупреждавам ги, но те започват да я заграждат и не ме чуват. Нощницата й е на пода. Разкъсана. Намачкана. Мръсните им ръце докосват тялото й, а тя скимти, плаче и ме вика.

— Моля те, Хардин… Помогни ми!

Поглежда ме, но аз съм замръзнал на мястото си. Не мога да направя и крачка, за да й помогна. Принуден съм да стоя и да гледам как издевателстват над нея, докато накрая пада на пода мълчалива. В кръв.

Мама не ме събуди. Никой не ме събуди. Трябваше да го преживея сам. И когато се събудих, реалността беше по-ужасна от кошмара.

 

 

Деветият ден е днес.

— Знаеш ли си, че Крисчън Ванс се мести в Сиатъл? — пита майка ми, докато подбутвам корнфлейкса в купата пред мен.

— Да.

— Не е ли вълнуващо? Нов клон в Сиатъл?

— Предполагам.

— В неделя организира официална вечеря. Очаква те.

— Откъде знаеш? — питам.

— Той ми каза. Говорим си от дъжд на вятър — отвръща и става да си досипе кафе.

— Защо?

— Защото можем. Хайде, храни се — кара ми се като на малко момче, а аз нямам енергията да й се нахвърля и да я скастря.

— Не искам да ходя — отсичам и бутам лъжицата насила в устата си.

— Може и да не го видиш скоро.

— Какво от това? И сега не го виждам често.

Майка ми ме гледа, сякаш има да ми казва още нещо, но мълчи.

— Имаш ли аспирин? — питам и тя мълчаливо става да ми даде.

Не искам да ходя на тъпото парти, на което всички ще празнуват заминаването на Крисчън и Кимбърли в Сиатъл. Писна ми всички да говорят за Сиатъл. Освен това знам, че Теса ще е там. Мисълта, че мога да я видя пак, ми причинява такава болка, че едва не падам от стола. Трябва да стоя далеч от нея, дължа й го. Ако остана тук още няколко дни, дори седмици, може би и двамата ще успеем да продължим с живота си. Тя ще си намери някого като годеника на Натали, някой много по-добър за нея, някой съвсем различен от мен.

— Мисля, че трябва да отидеш — казва пак мама.

Поглъщам няколко аспирина, но знам, че няма да ми помогнат.

— Не мога да отида, мамо… дори и да искам. Трябва да тръгна рано сутринта, а не съм готов да тръгна, все още не.

— Искаш да кажеш, че не си готов да се изправиш лице в лице с това, което си оставил?

И не мога да го държа в себе си повече. Заравям лице в ръцете си и се оставям на болката да ме удави. Чакам я, копнея за нея и се моля да ме убие.

— Хардин… — Гласът на мама е тих и успокояващ. Прегръща ме и аз треперя в ръцете й.