Анна Тод
След сблъсъка (80)

Глава седемдесет и девет
Теса

Девет дни и нито дума от Хардин. Не мислех, че е възможно да преживея и ден, без да го чуя или видя, да не говорим за цели девет. Имам чувството, че са минали сто, макар че с всеки изминал час болката намалява само с милиардна от грама. Не беше лесно, не беше и на милиони години от лесно. Кен се обади на Ванс и го помоли да ми даде отпуска до края на седмицата, но и без това щях да изпусна само един ден от стажа. Знам, че аз си тръгнах, аз го оставих, но мисълта, че дори не се опита да се свърже с мен, ме убива.

Винаги съм давала повече от него в тази връзка и сега беше шансът му да ми покаже какво наистина изпитва към мен. И той ми го показва. Проблемът е, че това, което ми показа, е точно обратното на това, което отчаяно исках.

Знам, че Хардин ме обича, наистина знам, но ако ме обичаше така, както аз съм си въобразявала, досега щеше да го покаже по някакъв начин. Той заяви, че няма да остави нещата така, но направи точно обратното — остави ги. Остави мен. Това, което ме плаши, е, че първата седмица бях напълно изгубена. Бях изгубена без него. Изгубена без закачливите му коментари. Изгубена без увереността му, без подкрепата му. Изгубена без онези мигове, когато рисуваше кръгчета по дланта ми, когато държеше ръцете ми в своите, когато ме целуваше без причина, когато ми се усмихваше, без да знае, че усещам как ме гледа. Не искам да съм изгубена без него. Искам да съм силна. Искам дните и нощите ми да са същите — независимо дали съм сама, или с него. Започвам да подозирам, че винаги ще бъда сама. Колкото и жалка да звуча, така беше с Ноа, но с него не бях щастлива. От друга страна, с Хардин нещата не тръгнаха. Може би ще приключа като майка си. Може би е по-добре да съм сама.

Не исках да свърши така сухо и рязко. Исках да поговорим за всичко. Исках да ми вдигне телефона и да се споразумеем, да се разберем. Имах нужда само от леко отдалечаване, от малко пространство, исках да му покажа, че няма да позволя да си бърше краката в мен, но решението ми се обърна срещу мен, защото очевидно на него не му пука така, както аз се бях надявала. Може би това е бил планът му през цялото време — да ме накара да скъсам с него. Познавам момичета, които правят така — предизвикват приятелите си да скъсат с тях, за да се отърват.

През първия ден очаквах да се обади. Бях сигурна, че ще се обади или че поне ще пусне съобщение; или че ще нахлуе през вратата и ще се разкрещи, ще вдигне скандал, ще ме псува, докато се храня със семейството му. Когато това не се случи, превъртях. Не, не седнах да плача в ъгъла. Просто превъртях и се изгубих, изгубих себе си. Всяка секунда беше очакване, че Хардин ще дойде и ще лази на колене да му простя. В този ден почти се предадох и за малко да отида в апартамента. Бях готова да му кажа, че бракът няма значение, че не ми пука дали ме лъже всеки ден, или не, че не ми пука дали ме уважава, или не, само да не ме оставя.

Слава богу, запазих малкото си останало достойнство и не го направих.

Третият ден беше най-зле. Това беше денят, в който истината ме удари. Това беше денят, когато най-накрая проговорих след почти тридневно мълчание, като не броим няколко пъти да и няколко пъти не в отговор на странните опити на Ландън и Карен да ме заговорят. Единствените звуци, които излизаха от устата ми, бяха накъсан плач, хлипания и обяснения как животът ми би бил по-добър без него — нещо, в което изобщо не вярвах. Останалите също. Това беше денят, когато се погледнах в огледалото и видях мръсното си, охлузено лице и подпухналите си очи, които почти не можех да отворя. Ден трети беше денят, в който паднах на пода до вратата и се молих на бог да накара тази болка да спре. Никой не може да понесе такава болка, говорех на Бог. Дори и аз. Това беше денят, в който му се обадих. Казах си, че ако се обадя, можем да поговорим и да стигнем до някакъв компромис, той ще ми се извинява дълго, аз ще се правя, че ще си помисля и накрая ще си обещаем никога повече да не се напускаме. Но той не вдигна. След второто позвъняване той ме прехвърли на гласова поща. Затвори ми!

На четвъртия ден се подхлъзнах и пак му се обадих. Този път имаше добрината да остави телефона да звъни, но не ми вдигна. Не ми и затвори. Тогава разбрах, че аз го обичам много повече, отколкото той обича мен. Прекарах целия ден в леглото и си спомнях няколкото пъти, когато ми бе казвал, че ме обича. Започнах да стигам до заключението, че тази връзка е била само в съзнанието ми, че нищо не е било така, както съм си го представяла. Започнах да осъзнавам, че докато аз обмислям начини да накараме тази връзка да проработи, той изобщо не мисли и никога не е мислил за мен.

Това беше денят, в който реших да се присъединя към редиците на обикновените млади хора. Накарах Ландън да ми покаже как да си свалям музика на телефона. След като веднъж почнах, вече не можех да се спра. Свалих над сто песни, слушалките бяха постоянно в ушите ми, почти не ги махах по двадесет и четири часа. Музиката помага. Много е хубаво да чуеш, че и други хора страдат като теб, че не си сам в болката си. Не само аз съм обичала човек, който не ме е обичал достатъчно, за да се бори за мен.

На петия ден се опитах да отида на лекции. Отидох и на йога с надеждата да мога да понеса болезнените спомени от онзи път, когато Хардин дойде с мен. Беше много странно да вървя сред всички онези весели и смеещи се студенти. Използвах цялата си останала енергия да се надявам да не го видя в колежа. Вече не исках да се обажда, това премина. Успях да изпия половината си кафе на закуска и Ландън ми каза, че цветът на лицето ми започва да се връща. Никой в колежа не ме забеляза и това беше единственото хубаво нещо. Професор Сото ни накара да пишем за най-големите си страхове, за страха от смъртта и как свързваме това с вярата си в Бог. Когато ни зададе въпроса дали се страхуваме да умрем, аз се попитах: нима не съм мъртва вече?

На шестия ден започнах да оформям изречения. Накъсани и несвързани изречения, които обикновено нямаха нищо общо с темата, по която си говореха другите, но никой не ми каза нищо. Върнах се на стаж. Кимбърли не успя да ме види през първата половина от деня, но когато се опита да започне разговор, не успях дори да участвам. Спомена за някаква вечеря и аз си помислих, че трябва да й напомня да ми каже пак, когато мога да мисля. Прекарах целия ден в четене на първата страница на един текст, от който не разбирах нищо.

Този ден ядох малко повече. Предните дни изяждах по един банан или малко ориз. Карен приготви сандвичи с шунка. Направи ми впечатление, защото си спомних как веднъж направи същите сандвичи за мен и Хардин, когато още в самото начало идвахме тук заедно. Спомените от онази вечер не ми даваха мира. Представях си как седеше до мен на масата и държеше ръката ми, а след това се върнах в трагичното състояние, от което се опитвах да изляза, и повърнах всичко.

През седмия ден започнах да си мисля какво би се случило, ако не се налагаше да изпитвам тази болка повече? Ако изчезна? Мисълта ме ужаси. Не заради смъртта, а заради това, че съзнанието ми е в състояние да се озове на такова черно, мрачно място. Тази мисъл ме извади от спиралата, по която се бях спуснала, и аз се върнах в реалността… не точно, но в нещо, което е близко до понятието реалност. Смених си тениската и дадох обет никога да не приближавам до спалнята на Хардин, каквото и да става. Започнах да търся апартаменти в близост до „Ванс“, също и лекции по интернет, но после се отказах от второто — прекалено много обичам да ходя на лекции, за да се отказвам и от това заради него. Намерих апартамент, който трябва да отида да видя съвсем скоро.

На осмия ден се усмихнах за секунда, но всички забелязаха. Това беше денят, в който си взех донат и кафе във „Ванс“. Не повърнах и дори отидох да си взема още. Видях Тревър, който ми каза, че изглеждам красива, независимо че не беше вярно. Дрехите ми бяха намачкани, а очите — хлътнали. Това беше денят на промяната: едва половината ми мисли бяха посветени на него и на нещата, които доведоха до раздялата. Чух Кен и Карен да говорят за рождения му ден, който беше само след няколко дни, и се изненадах, че при споменаването на името му усетих само леко парене.

Днес е деветият ден.

— Ще те чакам долу — извиква Ландън пред вратата на спалнята „ми“.

Никой никога не спомена нищо, никой не попита кога и къде възнамерявам да живея, но знам, че присъствието ми тук ще започне да тежи. Ландън винаги казва, че обича компанията ми и че мога да остана колкото си искам. Карен не пропуска да го потвърди по няколко пъти на ден, но в крайна сметка това е неговото семейство. Трябва да направя крачка напред и да реша какво искам в бъдеще и къде смятам да живея. И не ме е страх.

Не мога, категорично отказвам да прекарам още един ден, облята в сълзи заради едно нечестно, непочтено, грубо момче, което не ме обича повече.

Слизам долу и заварвам Ландън да закусва тост със сирене.

— Добро утро — усмихва се с пълна уста и с весели, изумени очи.

— Добро утро — отговарям и си сипвам чаша вода. Той не откъсва очи от мен. — Какво има? Защо ме гледаш така? — питам.

— Ти… просто… изглеждаш великолепно — казва той.

— Благодаря. Реших да се изкъпя и да се завърна от света на мъртвите — шегувам се и той бавно се усмихва, сякаш не е сигурен, че не съм превъртяла напълно. — Всичко е наред. Наистина — уверявам го и решавам да закуся. Слагам си тост и се опитвам да не обръщам внимание на начина, по който Ландън ме гледа — сякаш съм рядък експонат в зоологическата градина.

— Можем да тръгнем, когато си готов — казвам, след като приключвам със закуската.

— Теса, днес изглеждаш прелестна — възкликва Карен още с влизането си в кухнята.

— Благодаря — усмихвам й се.

Днес за първи път отделих време да се приготвя и да изглеждам прилично. През последните осем дни бях занемарила навиците си и приличния си вид. Днес съм себе си. Моето ново аз. СЛЕД ХАРДИН. Деветият ден е моят ден.

— Тази рокля е страхотна — продължава да се диви Карен.

Жълтата рокля, която ми купи Триш за Коледа, ми стои доста добре, освен това е обикновена, всекидневна. Няма да правя същата грешка като първия ден и да отида на лекции с високи обувки. Обувам си мокасините. Половината ми коса е прибрана назад, гримът ми е съвсем лек, но ми стои добре.

— Благодаря ти — усмихвам се отново.

— Пожелавам ти прекрасен ден — казва весело Карен, очевидно приятно изненадана от завръщането ми сред живите.

Може би това означава да имаш любяща майка, която те изпраща на училище с мили и окуражителни думи. Майка… различна от моята.

Майка ми… Не съм вдигнала на нито едно нейно обаждане. Тя беше последният човек, с когото исках да говоря, но сега, когато мога да дишам, без да имам усещането, че някой се опитва да изтръгне сърцето ми от гърдите, всъщност няма да е зле да й се обадя.

— О, Теса, ще дойдеш ли с нас на партито в къщата на Крисчън в неделя? — пита Карен, когато съм почти до вратата.

— Неделя?

— За вечерята по повод откриването на офиса в Сиатъл? — уточнява, сякаш е трябвало да знам за това. — Кимбърли каза, че те е поканила. Ако не ти се ходи, ще те разберат.

— О, искам да отида. Ще пътувам с вас — усмихвам се. Готова съм за това. Мога да бъда сред хора, на официално събитие, без да се прекършвам и да плача. За първи път подсъзнанието ми не казва нищо. Тръгвам след Ландън към колата.

Времето напълно отговаря на настроението ми — слънчево и някак топло за края на януари.

— Ще идваш ли в неделя? — питам Ландън.

— Не, тази вечер заминавам, забрави ли?

— Моля?

Той ме гледа учудено.

— Заминавам за Ню Йорк за уикенда. Дакота се нанася в апартамента си. Казах ти преди няколко дни.

— Ужасно съжалявам. Трябваше да ти обърна повече внимание, а не само да рева за себе си.

Не мога да повярвам какъв съм егоист. Как е възможно да не му обърна внимание, когато ми е разказвал за Дакота и за местенето в Ню Йорк.

— Няма проблем, споменах го между другото. Не исках да те занимавам с това, когато беше…

— Зомби? — довършвам вместо него.

— Да, много страшно зомби — шегува се той и аз се усмихвам широко за първи път от девет дни. Хубаво е да се усмихваш.

— Кога се връщаш?

— Понеделник, рано сутринта. Няма да дойда само за първата лекция по религия. После съм там.

— Предполагам, че си много развълнуван. Ню Йорк е удивителен град.

Така ми се иска да избягам, да се махна за малко.

— Тревожа се да замина и да те оставя тук сама — казва Ландън и чувството за вина ме дави.

— Няма защо да се тревожиш. Вече си направил прекалено много за мен. Време е да започна да се справям сама. Не искам дори да мислиш за такъв вариант, който предполага да не направиш нещо за себе си заради мен. Ужасно съжалявам, ако съм те накарала да се чувстваш по този начин.

— Вината не е твоя, а негова — напомня ми той.

Аз кимам и пъхам слушалките в ушите си, а Ландън се усмихва.

 

 

По религия професор Сото ни дава тема за болката. В първия момент мога да се закълна, че го прави нарочно, заради мен, за да ме тормози, но когато започвам да пиша как болката може да накара хората да се обърнат към Бог или пък да се отвърнат от него, аз мисля само за собствената си болка. Пиша за това как болката може да те промени, как може да те направи по-силен и накрая се оказва, че не ти е нужна вярата в Бог. Имаш нужда само от себе си. Трябва да си силен и да не позволяваш на болката да те бута или дърпа, да те разиграва и да те кара да правиш неща, които съзнанието ти не желае.

След това отивам да си взема кафе, после тръгвам за часа си по йога. Минавам край една голяма сграда, която се оказва факултетът по опазване на околната среда. Сещам се за Зед. Дали е там? Може и да е вътре, но нямам представа каква му е програмата.

Преди да си позволя да премисля, влизам в сградата. Имам време до часа по йога, а и е само на пет минути оттук.

Оглеждам се в голямото лоби. Както и очаквах, навсякъде има растения и дървета. Таванът е като небе. Създава илюзията, че няма таван.

— Теса?

Обръщам се и виждам Зед по лабораторна бяла престилка и с големи лабораторни очила, вдигнати над челото му.

— Здрасти — казвам.

Той се усмихва и пита:

— Какво правиш тук? Да не си си сменила специалността?

Обожавам начина, по който езикът му се скрива зад зъбите, когато се смее. Винаги съм обожавала усмивката му.

— Всъщност търсех теб.

— Наистина ли? — пита изумено.