Анна Тод
След сблъсъка (8)

Глава седем
Теса

— Теса, бебо, събуди се — прошепва Хардин и устните му докосват нежно кожата под ухото ми. — Толкова си красива, когато се събудиш.

Усмихвам се и го дърпам за косата, за да приближа лицето му към своето и да го погледна в очите. Потърквам нос в неговия и той се усмихва.

— Обичам те — казва и притиска устни към моите… но не ги усещам.

Хардин? Хардин?

Но ликът му избледнява, отварям очи и някой ме хвърля безмилостно в реалността. В непознатата стая е като в рог. Не мога да се сетя къде съм. И после изведнъж… това е стаята в мотела. И съм сама. Намирам телефона на нощното шкафче. Едва четири сутринта е. Избърсвам сълзите от ъгълчетата на очите си, затварям ги и се опитвам да се върна при Хардин, макар че е само сън.

 

 

Когато се събуждам по-късно, вече е седем часът. Влизам под душа и се опитвам да се успокоя под врялата вода. Изсушавам косата си със сешоара, слагам грим. Днес за първи път ми се струва, че изглеждам добре.

Остава само да се отърва от това ужасно чувство в мен. Не знам какво да правя. Решавам да изпробвам метода на майка ми — да нарисувам едно перфектно лице, зад което да скрия всичко, което е в мен. Когато свършвам, изглеждам добре и някак отпочинала. Навивам косата си и изваждам бялата рокля. Намачкана е. Слава богу, че в тази стая има ютия. Прекалено е студено за тази рокля, която не стига дори до коленете ми, но така или иначе няма да седя навън. Изваждам обикновени черни, ниски обувки и ги подреждам на леглото до роклята. Преди да се облека, пренареждам багажа си, за да е по-прилично подреден. Надявам се майка ми да звънне с новини за общежитието. Ако не, ще се наложи да остана тук, докато се обади, при което малкото ми пари ще се стопят. Може би не е зле да се огледам за някое малко местенце само за мен. Нещо, което мога да си позволя. И да е близо до „Ванс“.

Отварям вратата и с изненада откривам, че снегът е започнал да се топи под слънчевите лъчи. Слава богу. Точно когато отключвам колата, Тревър излиза от неговата стая, която е през две врати от моята. Черно сако, зелена вратовръзка. Съвсем различен и готов за работа.

— Добро утро. Щях да ти помогна да пренесеш този багаж — казва и посочва чантите ми.

След като изядохме пицата снощи, гледахме телевизия и си разказвахме истории от колежа. Той имаше много повече за разказване, понеже вече е завършил. И докато слушах какъв би следвало да е моят живот в колежа, неговите разкази ме натъжиха. Не трябваше да ходя на партита с хора като Хардин. Трябваше да си намеря малка група верни приятели. Щеше да е толкова по-различно, толкова по-добре.

— Наспа ли се добре? — пита и вади ключовете от колата си. Оказва се, че BMW-то е негово. Запалва с първото завъртане.

— Колата ти сама пали? — засмивам се.

Той вдига ключа и казва:

— Не, с това устройство, което се нарича ключ.

— Много хубаво — отбелязвам леко саркастично. — И удобно добавям.

— Днес изглеждаш прелестна. Както всеки ден.

Слагам чантите на задната седалка.

— Благодаря — отговарям и сядам зад волана.

— Ще се видим на работа, Теса — казва Тревър и се качва в колата си.

Въпреки слънцето утрото е много студено. Пъхам ключа в захранването, врътвам и… нищо. Опитвам пак, но пак нищо.

— Няма ли край този лош късмет? — викам и удрям с длани по волана.

Опитвам трети път, но, разбира се, нищо не се случва. Оглеждам се и с благодарност установявам, че Тревър е все още тук. Сваля прозореца на колата си и не мога да не се изсмея на цялото струпало се върху главата ми нещастие.

— Дали ще ти е възможно да ме закараш? — питам.

— Разбира се. Мисля, че знам къде отиваш — смее се той и аз изоставям повредената кола.

Опитвам се да преборя импулса си, но в крайна сметка включвам телефона. Удивително! Нямам нито едно ново съобщение от Хардин. Имам четири съобщения на гласовата поща, но не знам дали са от майка ми, или от него. Решавам да не ги слушам, в случай че са от него, и пускам съобщение на майка си да я питам за общежитията. Тревър ме оставя до вратата, така че не се налага да вървя из снега, което е много мило от негова страна.

— Изглеждаш по-свежа — казва Кимбърли с усмивка, когато влизам и си взимам един донат.

— Чувствам се малко по-добре… Може би. — Сипвам си голямо кафе.

— Готова ли си за утре? Нямам търпение да се махна от града за уикенда. Сиатъл е страхотно място за пазаруване. Докато Тревър и Ванс ходят по срещи, ще намерим начин да се забавляваме. Хм… успя ли… да говориш с Хардин? — пита тя и веднага съжалява за въпроса си.

Замислям се за секунда, но решавам да й кажа. Така или иначе ще разбере.

— Не. Вчера се изнесох оттам.

— Съжалявам, момичето ми. С времето всичко ще стане по-лесно.

Господи, така се надявам да е права.

 

 

Денят минава доста бързо. Доста по-бързо, отколкото очаквах, но успях да завърша текста, който ми бяха дали за тази седмица. Вълнувам се от предстоящото ходене в Сиатъл и се надявам да успея поне за малко да мисля за нещо друго, освен за Хардин. Поне за малко. В понеделник е рожденият ми ден, събитие, което не очаквам с желание. Ако нещата не се бяха сринали по този начин, и то толкова бързо, в четвъртък щях да пътувам с Хардин за Англия. Освен това не искам да прекарам Коледа с майка ми. Надявам се да успея да се върна в общежитията дотогава, макар че всички ще са се изнесли. Наистина се чудя каква причина да измисля, за да не отида при майка. Знам, че е Коледа, и знам, че е ужасно да мисля така, но не съм точно в коледно настроение.

По някое време майка ми праща съобщение, че няма отговор за общежитието. Страхотно! Поне имам само една нощ до пътуването до Сиатъл. Никак не е приятно да се местя от едно място на друго. Приготвям се да си тръгвам и се сещам, че нямам кола. Надявам се Тревър да не си е тръгнал вече.

— Ще се видим утре тук. Шофьорът на Крисчън ще ни закара — казва Кимбърли.

Ванс има шофьор?

Разбира се, че има.

Излизам от асансьора и виждам, че Тревър седи на един от черните дивани в лобито. Харесва ми контрастът между черното му сако и сините му очи.

— Не бях сигурен дали искаш да те закарам обратно, а не исках да те притеснявам в офиса — казва.

— Благодаря ти. Много мило наистина. Веднага щом се прибера в мотела, ще се обадя в някой сервиз да видят колата ми.

Макар и малко по-топло, навън е все още ужасно студено.

— Мога да остана и да изчакам с теб, докато оправят колата. Тръбите в къщата ми са ремонтирани, но мога да остана да изчакам…

И тук спира да говори. Очите му се разширяват.

— Какво има? — питам и проследявам погледа му. Хардин стои до колата си и гледа ядосано към мен и Тревър. Отново нямам въздух в гърдите. Как така, вместо да намалява, тази болка става все по-непоносима?

— Какво правиш тук, Хардин? — нахвърлям се върху него.

— Не вдигаш телефона си, така че нямах избор.

— Имам основателна причина да не вдигам. Не можеш просто така да се появяваш на работното ми място — врещя.

Тревър изглежда смутен от присъствието на Хардин и леко шокиран от сцената.

— Добре ли си? Кажи ми, когато си готова — казва Тревър.

— За какво да е готова? — Очите на Хардин са като на диво животно.

— Ще ме закара до мотела, понеже колата ми не работи.

— Мотел! — Гласът му бумти.

Преди да успея да го спра, Хардин вече е хванал Тревър и го е метнал до вратата на един червен джип.

— Хардин! Спри! Остави го! Не сме отседнали заедно!

Защо изобщо му обяснявам? Ето това не мога да разбера.

Но в никакъв случай не искам да нарани Тревър. Хардин го пуска, но лицето му е завряно в неговото.

— Сега се отдалечи от него — казвам и веднага го хващам за рамото. В секундата, в която усеща допира ми, тялото му се успокоява.

— Стой далеч от нея — буквално плюе думите.

Тревър ме поглежда. Пребледнял е. И така, без да искам, забърках в кашата ни още един невинен човек.

— Съжалявам — казвам на Тревър.

— Няма проблем. Все още ли искаш да те закарам?

— Не, не иска — отговаря Хардин вместо мен.

— Да, моля те. Дай ми минутка.

И понеже е джентълмен, Тревър кима и се отдалечава към колата си.