Анна Тод
След сблъсъка (74)

Глава седемдесет и три
Теса

На другия ден времето е хубаво, няма сняг, само на малки купчинки, превърнал се е вече в кален и черен лед по краищата на улиците и шосетата.

Когато пристигам във „Ванс“, Кимбърли вече е зад бюрото си и ми се усмихва. Взимам си поничката и чаша кафе.

— Дори не знам кога сте дошли снощи. Заспала съм — казвам извинително.

— Знам. И Смит беше заспал. Благодаря ти отново — отвръща и телефонът й звъни.

Офисът ми изглежда различно след деня в колежа. Понякога ми се струва, че водя двойствено съществувание: половината ми живот минава като колежанка, а другата — като работеща жена. Имам апартамент, в който живея с приятеля си, имам и платен стаж, който приемам повече като работа. Имам две различни половинки, но ако трябва да направя избор, бих избрала зрял живот, но с Хардин.

Потапям се в работа и времето за обяд идва много бързо. След няколко скучни книги попадам на една, която ми се струва наистина много интересна, така че ям бързо, за да мога да се върна да чета. Така се надявам да намерят лек за болестта на главния герой. Ако почине, сърцето ми ще се пръсне от мъка. Остатъкът от деня минава наистина бързо, защото съм потопена в книгата, която, уви, свършва ужасно тъжно.

Когато тръгвам от работа, сълзите ми все още капят по бузите. Не съм се чула с Хардин цял ден и най-лошото е, че не мога да спра да мисля за думите му снощи. Имам нужда от нещо, което да ми отвлече вниманието, да накара съзнанието ми да се затвори, за да не мисля постоянно за това. Как го правят другите хора? Не харесвам това си качество да премислям прекалено много всяко нещо, но не мога по друг начин. Такава съм. И сега не мога да мисля за нищо друго, освен за това, което Хардин каза пред Смит: че не иска бъдеще с мен.

Не, трябва да направя нещо, за да спра мозъка си да цикли само в тази посока. Той е такъв, какъвто е. Не иска да се жени, не иска да има деца.

Може би трябва да се обадя на Стеф, след като отида до „Конърс“ да напазарувам и след като изпера, понеже Хардин и Ландън ще ходят на хокей тази вечер. Господи, така се надявам да мине добре.

Намирам Хардин в спалнята.

— Хей, секси! Как мина денят ти? — пита веднага той.

— Добре… предполагам.

— Какво има? — Хардин винаги ме усеща.

— Книгата, която четох днес, беше толкова тъжна. Невероятно написано, но ужасно тъжно — казвам и се опитвам да не се разплача пак.

— Трябва да е била добра книга, за да те разстрои толкова силно — усмихва се той. — Много ми се иска да съм бил там, когато си чела „Сбогом на оръжията“ за първи път.

Отпускам се на леглото до него.

Не, това е по-лошо, много по-лошо.

Той ме хваща за тениската и ме дърпа надолу да сложа глава на рамото му.

— Моето чувствително момиче.

Пръстите му се движат по гръбнака ми, сърцето ми се стопля от изречените думи. Да те нарекат „моето момиче“. Точно това ме прави щастлива, а не би следвало да е така след това, което каза снощи.

— Ходи ли на училище днес? — питам.

— Не. Снощи се изтощих да бъда бавачка на миниатюрни човечета.

— Искаш да кажеш, че си се изтощил да гледаш телевизия с него?

— Все тая. Освен това направих повече, отколкото успя да направиш ти.

— Да разбирам ли, че хлапето ти харесва? — Дори не съм сигурна защо го питам това.

— Не… като се има предвид какви зверове могат да бъдат децата, той не е от най-гадната порода, но не планирам да си насрочвам дата за игра с децата на пясъчника — усмихва се той, а аз не казвам нищо повече за Смит.

— Готов ли си за мача тази вечер?

— Не, вече казах на Ландън, че няма да ходя.

— Хардин! Трябва да отидеш — изпищявам.

— Шегувам се. Ще бъде тук всеки миг. Дължиш ми услуга, Тес — казва нацупено Хардин.

— Ти харесваш хокей, а и Ландън е добра компания — отвръщам.

— Не толкова добра, колкото е твоята. — Целува ме по бузата.

— Струваш ми се в прекалено добро настроение за човек, който се държи, сякаш го водят на заколение.

— Ако не ми хареса, аз няма да бъда закланият, бъди сигурна.

— Внимавай как се държиш с Ландън тази вечер — предупреждавам го, а той веднага вдига невинно ръце, но съмнението продължава да ме човърка.

На вратата се чука, Хардин обаче не помръдва.

— Той е твой приятел, ти му отвори — казва.

Поглеждам го лошо, но отивам да отворя. Ландън е облечен в суитшърт на хокейния си отбор, сини джинси и маратонки.

— Здрасти, Теса — казва усмихнат, какъвто е винаги, и ме прегръща.

— Хайде да тръгваме, че да се свършва — предлага Хардин, преди да успея да си кажа няколко приказки с Ландън.

— Очертава се забавна вечер — шегува се Ландън и прокарва ръка през късата си коса.

— Това е нощта на живота ти, запомни го — подкача го Хардин.

— Късмет — казвам на Ландън и той се смее.

— О, Тес, той само приказва и се опитва да прикрие ентусиазма си, че ще прекара вечерта с мен — продължава да се смее Ландън, а Хардин го гледа намръщен.

— Тестостеронът ви ми идва в повечко. Отивам да се преоблека и да си свърша малко работа. Забавлявайте се.