Анна Тод
След сблъсъка (67)

Глава шестдесет и шест
Теса

— Хайде — казва, докато вървим по коридора.

— Какво хайде? — обръщам се и го поглеждам.

— Хайде, отвори очите на слепеца — изрича с въздишка. Усмихвам се и му казвам плана за деня за десети път през последните двадесет и четири часа. Докато той се преструва, че ме слуша, аз му обещавам, обещавам и на себе си, че утре ще бъда много по-спокойна.

Хардин иска да паркира колкото е възможно по-близо до кафенето, за да не ходя в студа, но навсякъде има коли, понеже всички са се върнали от коледната ваканция. През цялото време псува и се ядосва, обикаля няколко пъти паркинга, а аз се опитвам да не се смея на раздразнението му, защото, честно казано, толкова е сладък.

— Дай ми чантата си — казва, когато излизам от колата. Подавам му я с усмивка и му благодаря за милия жест, защото наистина е тежка. Не че не мога и сама да я нося.

Странно е да видя сградата на колежа. Толкова много неща се промениха, толкова неща се случиха след последния ми ден тук. Студеният вятър удря по кожата ми. Хардин нахлузва плетена шапка и закопчава якето си догоре. Хукваме през паркинга и надолу по улицата. Трябваше да си взема шапка и ръкавици. И по-дебело яке. Хардин беше прав, когато каза да не обличам рокля в този студ, но по-скоро ще умра, отколкото да призная, че е бил прав. Хардин изглежда божествено с тази шапка. Косата му е прибрана, а носът и бузите му са зачервени от студа. Само Хардин може да изглежда така пленителен дори в кучешки студ и свиреп вятър.

— Ето го — казва и сочи към Ландън, който ме чака на една малка маса в кафенето.

Познатото малко кафене изведнъж успокоява нервите ми и аз се усмихвам, когато виждам най-добрия си приятел. Ландън ни забелязва, усмихва се и когато приближаваме масата, става и поздравява:

— Добро утро.

— Добро утро — чуруликам аз.

— Ще се наредя за кафе — промърморва Хардин и тръгва към касата. Не очаквах да остане, не очаквах и да се нареди да ми купи кафе, но сега наистина се радвам, че е тук. Нямаме никакви общи лекции този семестър и ще ми липсва да не го виждам по цял ден. Особено сега, когато свикнах да сме заедно по цял ден.

— Готова ли си за този семестър? — пита Ландън, когато сядам срещу него.

Столът скърца и всички поглеждат към нас. Оглеждам се и се усмихвам извинително, след което оглеждам Ландън. Има изморен вид. Също и нова прическа, косата му е вдигната нагоре и много му отива. Оглеждам се в кафенето и осъзнавам, че наистина трябваше да си сложа джинси и пуловер. Аз съм единствената официално облечена, ако не броим Ландън, който е с официална риза и спортни панталони.

— И да, и не. Ти?

— И аз така. Как са нещата при теб? — навежда се през масата и прошепва: — Имам предвид, между вас двамата?

Обръщам се и забелязвам, че Хардин е с гръб към нас. Лицето на касиерката е намръщено, денят й е крив. Когато й подава дебитната си карта, тя го гледа буквално с отвращение. Не мога да не се запитам какво ли й е казал, за да се държи така с него, как ли е успял да я раздразни толкова рано сутринта.

— Добре. Всъщност много добре. Как е Дакота?

Имам чувството, че с Ландън не сме се виждали от много време, а се видяхме само преди седмица.

— Добре. Подготвя се за заминаването си в Ню Йорк.

— Това е приказно. Толкова ми се иска да отида в Ню Йорк. — Не мога да си представя какво представлява този огромен град.

— И на мен — усмихва се той и аз искам да му кажа, че трябва да замине, но не мога, знам, че не мога. — Но не съм решил все още — добавя, с което отговаря на въпроса ми. — Искам да отида и да съм близо до нея. Толкова време живеем далеч един от друг. От друга страна, тук ми харесва, обичам колежа си, не искам да оставям мама и Кен и да отида в някакъв огромен град, където не познавам никого. Освен нея, разбира се.

Кимам и се опитвам да го насърча против волята си.

— Двамата ще живеете прекрасно там. Можеш да се запишеш в Нюйоркския университет и да си наемете апартамент.

— Да… но не знам все още.

— Какво не знаеш? — пита Хардин, който оставя кафето ми пред мен, но не сяда. — Няма значение, трябва да тръгвам, защото първата ми лекция започва след пет минути в другия край. — Не ми се иска Хардин да закъснява за първата си лекция, затова казвам:

— Бягай, ще се видим след йога. Това ми е последният час — уточнявам и тогава той ме изненадва с целувка по устните и по челото.

— Обичам те и внимавай, като се навеждаш напред — казва и ако бузите ми не бяха червени от студа, сега щяха вече да бъдат. Тогава си спомням, че Ландън стои срещу мен, и забивам поглед в пода. Не, публичната проява на чувства определено не е от нещата, които лесно се удават на Хардин.

— Непременно. Обичам те.

Хардин кима сконфузено за довиждане и тръгва към вратата.

— Това беше… странно — казва учудено Ландън и отпива от кафето си.

— Да, нали? — смея се, облягам брадичка на дланта си и въздъхвам щастливо.

— Трябва да тръгваме за религия — обявява Ландън. Взимам чантата си от пода и го следвам навън.

За щастие, не се налага да вървим дълго за часа по световни религии. Много се вълнувам. Предполагам, че ще е супер интересно и че ще има над какво да се замисли човек. А и Ландън е с мен, което определено е голям бонус.

Не сме първи в залата, но предната редица е празна. С Ландън сядаме точно там, по средата, и изваждаме учебниците си. Много е хубаво да съм пак на лекции, сякаш съм в свои собствени води, и съм щастлива, че Ландън мисли като мен. Залата постепенно се пълни със студенти. Всички са кошмарно шумни. Помещението не е много голямо и шумът ме дразни още повече. Най-накрая преподавателят ни, който изглежда прекалено млад, за да е вече професор, влиза и най-безцеремонно започва лекцията. Без никакво разтакаване.

— Добро утро на всички. Както вече сте се досетили, аз съм професор Сото. Вие сте в час по дисциплината „Световни религии“. Може да ви стане скучно, но за сметка на това ще научите стотици факти. Това ви го обещавам. Обещавам ви също, че тези факти никога няма да са ви от полза в реалния свят, но в крайна сметка, нали именно затова е колежът? — усмихва се той и всички се смеят.

Това въведение е… различно.

— Да започваме. Няма да имате предварителна програма за този курс на обучение. Няма да следваме някаква стриктна схема. Не обичам да правя схеми и планове. Но до края на курса ще сте научили всичко, което трябва да знаете. Седемдесет и пет процента от оценката ви ще зависи от дневник, който трябва да водите. Сега знам какво си мислите: „Какво общо има един дневник с религията?“ Не, няма нищо общо… но в известен смисъл има. За да изучите и да разберете всяка наука, свързана с духовното, трябва да можете да се отворите, да приемете идеята за всичко, за всяко едно отделно нещо. Писането в този дневник ще ви помогне да постигнете това вътрешно откровение. Някои от нещата, които ще искам да пишете в дневниците си, ще бъдат на теми, за които хората обикновено не обичат да говорят или изпитват неудобство дори пред себе си, теми, които предизвикват спорове и хората се срамуват да ги обсъждат. Както и да е, надявам се в края на това обучение да излезете с отворено за света съзнание и с малко познания.

После се усмихва, разкопчава якето си, Ландън и аз се споглеждаме и се питаме само с устни.

— Няма програма? — пита Ландън.

— Дневник? — отговарям тихо.

Професор Сото сяда зад голямото си бюро и изважда бутилка минерална вода от чантата си.

— Може да си говорите до края на часа или да излезете навън. Истинската работа ще започне от утре. Само ви моля да подпишете присъствения лист, за да видя колко са кръшнали още на първия учебен ден — казва със закачлива усмивка.

Всички се радват и бързо се изнизват навън. Оставаме само аз и Ландън. Той свива рамене и ставаме. Вписваме имената си в присъствения лист и излизаме.

— Е, така е супер. Мога да се обадя на Дакота преди другата лекция — казва и опакова нещата си.

 

 

Остатъкът от деня минава бързо. Нямам търпение да се видя с Хардин. Пратих му няколко съобщения, но не ми е отговорил. Краката ме болят зверски. Едва стигам до сградата за спорт. Нямах представа колко е далеч и колко трябва да се върви.

Веднага щом отварям входната врата, миризмата на пот нахлува в ноздрите ми. Виждам стрелката за момичешката съблекалня и хуквам натам. Пред стената са наредени червени шкафчета, вече доста поолющени.

— Как да разбера кое шкафче да ползвам? — питам една ниска брюнетка по бански.

— Просто си избери едно и го заключи с катинара, който си носиш — отговаря тя.

О, разбира се, забравих да си донеса катинар. Тя вижда изражението ми, бърка в чантата си и ми подава малък катинар.

— Вземи, имам още един. Комбинацията е на гърба, не съм махнала стикера.

Благодаря й и тя излиза от стаята. Обувам нови панталони за йога, слагам бяла тениска и излизам навън. Докато вървя по коридора, срещу мен се задава група момчета, които очевидно тренират хокей на трева. Някои от тях правят вулгарни коментари, но не им обръщам внимание. Вървя право към залата по йога. Момчетата ме подминават, но едно остава.

— Ще се пробваш ли за мажоретка следващата година? — пита момчето и тъмните му, почти кафяви очи ме оглеждат от горе до долу.

— Аз ли? Не. Аз… съм за часа по… йога — запъвам се. Няма никой друг в коридора.

— О, много лошо. Би изглеждала феноменално в пола.

— Имам приятел — казвам и се опитвам да мина покрай него, но той блокира пътя ми.

— И аз имам приятелка. Какво от това? — отвръща и се опитва да ме притисне в ъгъла. Не ме е страх, но нещо в наглата му усмивка кара кожата ми да настръхне.

— Трябва да бързам за часа си — казвам.

— Мога да те изпратя… или можеш да го пропуснеш и да те разведа наоколо. — Слага ръката си на стената до главата ми, а аз правя крачка назад, защото няма накъде да бягам.

— Ей, лайно, махай се от нея!

Гласът на Хардин гърми зад мен и се носи тежко из целия коридор. Момчето се обръща и го поглежда. Хардин изглежда още по-страшен в тениската, която е с изрязани ръкави, с всички татуировки по ръцете му и по баскетболни къси гащи.

— Съ… съжалявам, пич. Не знаех, че има приятел — лъже веднага другият.

— Не ме ли чу? Махай се от нея.

Хардин върви към нас и момчето се отдръпва, но Хардин го хваща за тениската и го блъска с все сила в стената. Този път не го спирам.

— Ако я доближиш още веднъж, ще ти пръсна черепа в тая стена. Разбра ли ме — изревава Хардин.

— Д… да — опитва се да отговори момчето и бяга по коридора.

— Слава богу! — Хвърлям се на врата му. — Защо си тук? Мислех, че нямаш нужда от повече часове по спорт.

— Реших да се запиша. И не е лошо — въздъхва и ме хваща за ръката.

— Кой спорт си избрал? — питам. Не мога да си го представя да спортува.

— Твоя.

— Не!

— О, да, в часа ти по йога съм.

Гневът му изчезва, когато вижда ужасеното ми изражение.