Анна Тод
След сблъсъка (64)

Глава шестдесет и три
Теса

Хардин грабва лампата, изскубва я от контакта в стената и я удря в пода. Лампата се натрошава. Вазата полита към тухлената стена и се разхвърчава на парчета. Какъв е този първичен инстинкт да чупи всичко, което му попадне пред очите.

— Престани — пищя. — Хардин, ще изпочупиш всичко. Моля те, спри.

— Ти си виновна, Теса! Ти си виновна за това! — крещи и грабва втора ваза. Бягам към него и я изтръгвам от ръцете му, преди да я е счупил.

— Знам, че съм виновна. Моля те, говори с мен. — Не мога да сдържам сълзите си повече. — Моля те, Хардин.

— Издъни се, Теса. Много лошо. — Юмрукът му се забива в стената. Знаех, че и това ще последва. Честно казано, учудвам се, че му отне толкова много време, преди да го направи. Добре че не удари тухлената стена, защото тухлата би счупила ръката му. — Остави ме сам, по дяволите. Махни се! — Крачи напред_назад, после блъска стената с два юмрука.

— Обичам те — казвам ни в клин, ни в ръкав, но трябва да се опитам да го успокоя. Толкова е пиян.

— Не ти личи. Ти целуна някакъв шибаняк! И после водиш Зед в шибания ми апартамент.

Сърцето ми се свива от болка, като се сетя как Хардин унизи Зед.

Успявам да се преборя с импулса си да го нарека лицемер. Да, знам, че това, което направих, беше лошо, много лошо, но аз съм му прощавала за толкова много неща, а и колко много ме е наранявал той.

— Знаеш как откачам, как тотално полудявам, когато те видя с друг. А ти нарочно отиваш и правиш всички тези неща! — Вените на врата му са станали пурпурночервени. Прилича на чудовище.

— Казах, че съжалявам, Хардин — изричам много меко и бавно. — Какво повече да кажа? Не мислех с акъла си.

Той скубе косата си.

— Съжалявам не променя нещата. Не изтрива образа от съзнанието ми. Само това виждам.

Заставам точно пред него. Смърди на уиски.

— Тогава ме погледни. Погледни ме — слагам ръце на лицето му и се опитвам да го накарам да ме погледне.

— Ти го целуна, целуна друг. — Гласът му е много по-тих отпреди секунди.

— Знам. И съжалявам, Хардин. Не мислех. Знаеш колко нерационална мога да бъда.

— Това не е извинение.

— Знам, бебо, знам. — Надявам се думите да го умилостивят.

— Боли — казва. Очите му са омекнали. — Знаех си, че не трябва да имам приятелка. Не че съм искал, не зависеше от мен. Но точно това се случва, когато имаш приятелка. Един ден се жените… Ето защо трябва да бъда сам. Не искам да преживявам това.

Той се отдръпва от мен, а гърдите ми горят от болка, защото звучи като дете, като изгубено, самотно дете. И веднага си представям Хардин като дете, как се крие, докато родителите му се карат заради алкохолизма на баща му.

— Хардин, моля те, прости ми. Никога повече няма да се случи. Никога няма да направя такава глупост.

— Няма значение, Тес. Един от нас все ще извърши някоя глупост. Това правят хората, когато се обичат. Нараняват се. После се разделят. Или развеждат. Не искам да стане така с нас. Не искам това за теб.

Правя още една крачка към него.

— Това няма да се случи с нас. Ние сме различни.

— Случва се с всички — казва и клати глава. — Погледни родителите ни.

— Нашите родители просто са се събрали с грешния човек. Това е. Погледни Карен и баща ти.

Сега е много по-спокоен и ми олеква.

— И те ще се разведат.

— Не, Хардин, не мисля, че това ще се случи.

— Не, убеден съм. Бракът е някаква сбъркана концепция: „Ей, знаеш ли, май те харесвам. Искаш ли да живееш с мен и да подпишем едни документи тука, с които да си обещаем, че никога няма да се нараним и изоставим, макар и двамата да знаем, че това няма да се случи“. Защо му е на човек да се подлага на такова нещо доброволно? Защо изобщо човек иска да бъде вързан за друг човек до гроб?

Не съм психически подготвена да осмисля това, което ми казва. Но… нима иска да каже, че не вижда бъдеще с мен? Не, казва го само защото е пиян. Нали?

— Наистина ли искаш да си отида? Това ли искаш? Да приключим всичко още сега? — питам и го гледам в очите, но той не ми отговаря. — Хардин?

— Не… мамка му… не… Теса. Обичам те. Толкова много те обичам, мамка му. Но ти… това, което направи, беше лошо, много лошо. Ти намери всичките ми страхове, извади ги от душата ми и ги съживи, направи ги реалност с едно-единствено действие. — Очите му се навлажняват. Имам чувството, че в гърдите ми се отваря огромна дупка.

— Знам. И се чувствам ужасно, че те нараних.

Той се оглежда из стаята и това, което виждам в очите му, е болката, че съм унищожила всичко, което той е направил за мен, всичките му опити да ми докаже, че ме заслужава. Всичко, което сме изградили заедно.

— Трябва да си с някого като Ноа.

— Не искам друг. Искам само теб. — Бърша очите си.

— Страхувам се, че това ще се промени. Ще поискаш.

— Страхуваш се от какво? Че ще те напусна заради Ноа?

— Може да не е точно заради него, а заради някого като него.

— Няма да го направя, Хардин. Обичам те. Само теб. Никой друг. Обичам всичко в теб. Моля те, не изпитвай съмнения в себе си. — Толкова ме боли да чуя какво наистина мисли за себе си.

— Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че не започна да излизаш с мен само за да направиш напук на майка си.

— Моля?

Хардин не повтаря, знае, че съм чула, и сега си чака отговора.

— Не, разбира се, че не. Майка ми няма нищо общо с нас. Влюбих се в теб, защото… защото нямах избор. Не можах да се опазя. Опитах се да се предпазя, защото знаех какво ще си помисли майка ми, но нямах избор. Винаги съм те обичала, независимо дали съм искала, или не съм.

— О, да.

— Какво да направя, за да те накарам да видиш истината? — След всичко, което преживяхме, което аз преживях, за да съм с него, как може да си помисли, че съм тук, за да отмъстя на майка си?

— Да не целуваш други например.

— Знам, че се чувстваш несигурен, но трябва да проумееш, че те обичам. И съм се борила за теб, водила съм битки с майка си и с Ноа заради теб. От първия ден. И не само с тях, а с всекиго. — Но нещо в думите ми като че го шамаросва.

— Несигурен? Не, не съм несигурен. Но няма и да седя и да чакам да ме правиш на глупак.

При този му внезапен изблик на гняв усещам как и в мен започва да бълбука ярост.

— Ти? Ти се притесняваш, че те правят на глупак?

Знам, че това, което направих, е лошо, грешно, но той ми е причинявал далеч по-гадни неща. Той наистина се е отнасял с мен като с кръгла глупачка. И аз му простих.

— Просто не започвай темата — изръмжава.

— Минахме през толкова много трудности, извървяхме толкова дълъг път, Хардин. Не позволявай една грешка да ни отнеме всичко това.

Никога не ми е минавало през ума, че аз ще го моля за прошка.

— Ти допусна грешката, не аз.

— Престани да се държиш така студено с мен. Ти също си ми причинила много неща — казва ядно той. Гневът плъзва по лицето на Хардин. Рязко се отдръпва от мен, става и се отдалечава, крещейки през рамо: — Знаеш ли какво? Направил съм много неща, но ти беше тази, която се целуваше с някакъв пред очите ми.

— Искаш да кажеш… като онзи път, когато ти целуна Моли пред очите ми? Когато седеше в скута ти?

Той се завърта бързо на пети и ме гледа.

— Тогава не бяхме заедно.

— Може би за теб е било така, но не и за мен.

— Няма никакво значение вече, Теса.

— Искаш да кажеш, че няма да ми простиш?

— Не знам какво искам да кажа, но започваш да ми лазиш по нервите.

— Мисля, че трябва да си легнеш — предлагам, защото въпреки краткия, почти нормален разговор, който водехме досега, той е решил да се държи жестоко.

— Не мисля, че имаш думата по въпроса какво да правя.

— Знам, че си ядосан и наранен, но не можеш да ми говориш с такъв тон. Не е справедливо, нередно е и няма да търпя такова отношение. Независимо дали си пиян, или не.

— Не съм наранен — гледа ме гневно. Хардин и неговата гордост!

— Току-що каза, че си.

— Не, не съм казал такова нещо. И не ми казвай какво съм казал и какво не.

— Добре, добре — вдигам ръце във въздуха и се предавам.

Изтощена съм и не искам да стъпвам върху мината Хардин. Той тръгва към шкафа, взима ключовете от колата си и пъха крака в ботушите си, без да ги връзва.

— Къде отиваш? — бягам да го спра.

— Махам се. Какво мислиш, че правя?

— Никъде няма да ходиш. Пил си. Много.

Опитвам се да взема ключовете, но той ги пуска в джоба си.

— Не ми пука. Грам не ми дреме. Пие ми се.

— Не, не ти се пие. Пил си достатъчно. Освен това счупи бутилката.

Опитвам се да мушна ръка в джоба му, но той ме хваща за китката. Правил го е стотици пъти, но сега е различно, защото е ядосан. Започвам да се притеснявам.

— Пусни ме — предизвиквам го.

— Не се опитвай да ме спреш и ще те пусна — казва и стиска китката ми, а аз се мъча да запазя самообладание.

— Хардин… ще ми нараниш ръката.

Очите му се забиват в моите. Пуска ме, но когато вдига ръка, аз инстинктивно се отдръпвам назад. Всъщност… той само е искал да прокара пръсти през косата си. Когато вижда реакцията ми, в очите му се появява луда паника.

— Помисли си, че ще те ударя? — почти прошепва, а аз правя още една крачка назад.

— Аз… аз… не знам… толкова си ядосан… и ме плашиш.

Знам, че не би ме ударил, не би ми посегнал никога, но това е най-лесният начин да го върна в реалността.

— Нима не си наясно, че никога не бих те наранил? Колкото и да съм пиян, не бих те докоснал, по дяволите — гледа ме все така гневно.

— За човек, който толкова много мрази баща си, със сигурност нямаш никакъв проблем да се държиш като него — буквално плюя думите.

— Майната ти. Не съм като него! — крещи той.

— Напротив, точно такъв си. Ти си пиян, остави ме на партито, изпочупи всичко в къщи, в това число и любимата ми лампа. Действаш точно като него… като предишния Кен.

— А ти се държиш като майка си. Разглезена, малка снобарка… — изсъсква. Не мога да си поема дъх от обидата.

— Кой си ти? — питам и клатя глава.

Обръщам се и го оставям на вратата. Не искам да го слушам повече. Знам, че ако продължаваме да спорим, докато е пиян, нощта няма да завърши добре. Това вече не е само липса на уважение. Това е нов прилив на презрение и унижение.

— Теса… аз… — започва изречението, но го спирам веднага.

— Дори не се опитвай — излайвам и тръгвам към спалнята. Не мога да понеса грубите му думи. Не мога да понеса да ми крещи, защото… по дяволите… нима не му отвръщам със същото? Трябва ни дистанция, преди някой да е казал нещо още по-лошо.

— Не исках да кажа това, не го мисля — обяснява и тръгва след мен. Затварям вратата на спалнята и я заключвам. Облягам се на нея и плъзгам гръб, докато накрая сядам на земята, опирайки колене в гърдите си. Може би няма да съумеем да накараме тази връзка да проработи. Може би той все още има много ярост в себе си, а аз го притискам и предизвиквам прекалено много, след което той ми отговаря по същия начин.

Не, това не е вярно. Ние сме един за друг тъкмо защото се притискаме и предизвикваме взаимно. Въпреки всички битки, въпреки напрежението, между нас има страст. Толкова много страст, че чак ме дави, дърпа ме надолу като подводно течение.

Хардин почуква на вратата.

— Теса, отвори.

— Легни да спиш, моля те — плача.

— По дяволите, Теса! Отвори тази врата. Съжалявам — крещи и блъска по вратата.

Дано не разбие вратата. С тази надежда се надигам с последни сили и отивам до тоалетката. Отварям чекмеджето. Когато виждам писмото му, тялото ми се отпуска от облекчение. Отивам в дрешника и се затварям там. Докато чета, блъскането по вратата почти заглъхва, не го чувам. Болката в гърдите ми се разтваря. Главоболието ми изчезва. Светът изчезва. Единственото, което съществува, е това писмо, тези хубави думи, написани от моя съвсем несъвършен Хардин.

Прочитам го пак, после пак, докато сълзите ми пресъхват, а шумът от хола напълно заглъхва. Отчаяно се надявам да не е излязъл. Сърцето ми тежи. Очите също. Трябва да легна, но няма да изляза и да проверя дали е там. Взимам писмото със себе си и бавно повличам тялото си към леглото. Все още съм с роклята.

След много време сънят идва и сега вече свободно мога да си сънувам как Хардин седи в някоя хотелска стая и пише тези думи за мен.

 

 

По някое време се събуждам, все още е нощ. Сгъвам писмото и го слагам обратно в чекмеджето. Отварям вратата на хола и го виждам да спи на пода, свит на топка. Решавам да не го будя, а да го оставя да изтрезнее и да се наспи. Лягам си.