Анна Тод
След сблъсъка (62)

Глава шестдесет и едно
Хардин

Забелязвам как златната й рокля проблясва няколко метра пред мен. Поглеждам през рамото на Джейми и виждам Теса. Очите й са широко отворени, долната й устна трепери. От уплашена сърна, застинала пред фаровете на кола, изведнъж се преобразява в демон. Побеснява и лети като луда по стълбите.

Какво, за бога?

— Теса? Чакай! — крещя след нея. Като се има предвид колко е пияна, не мога да разбера как успява да лети по тези стълби. И защо винаги трябва да бяга от мен? — Тес! — крещя пак и разбутвам хората пред себе си.

Вече съм на сантиметри от нея до входа, а тя прави нещо, което буквално ме поваля. Докато се блъска из народа да излезе, оня русият, който я оглеждаше по-рано, спретнатият, тип Ноа, върви срещу нея и си подсвирква. Тя го вижда, спира и погледът й заковава и него, и мен на място. Усмихва се зловещо и го хваща за ризата.

Какво прави, по дяволите? Какво се кани…

Тя веднага отговаря на въпроса ми. Обръща се, поглежда ме и притиска устни в тези на момчето. Мигам бързо с надеждата, че е сън и че когато отворя очи, това няма да е истина. Не, това не се случва. Теса никога не би направила такова нещо. Момчето много бързо се съвзема от изблика й на сексуална активност и веднага я прегръща през кръста. И после тя отваря уста, плъзга ръка в косата му и леко я скубе. А аз не разбирам какво се случва.

Не разбирам. Нищо не разбирам.

— Хардин! Спри! — пищи Теса.

Кое да спра?

Когато премигвам пак, разбирам, че вече съм съборил момчето и съм му разбил устата. Кога съм го ударил? Вече?

— Моля те, Хардин — пищи Теса пак.

Пускам го и бързо ставам, преди всички да са се събрали да гледат.

— Какво ти става, по дяволите? — простенва момчето.

Искам да го изритам в главата, но знам, че трябва да се контролирам. И наистина успявах. А тя трябваше да отиде и да направи това, да забърка тези лайна, да провали всичко, върху което така упорито работех.

Тръгвам към вратата и дори не се обръщам да видя дали ме следва.

— Защо го удари? — крещи зад мен, когато стигам до колата си.

— Защо според теб, Теса? Сигурно защото току-що станах свидетел как едва не го изчука пред очите ми — крещя с цяло гърло. Почти бях забравил какво е да усещаш адреналина в кръвта си и раните по кокалчетата си. Мисля, че го ударих само веднъж… така че не е много зле. Но искам още.

Тя започва да плаче.

— Какво ти пука? Ти… Ти… си целунал онова момиче. И може би не само си я целувал. Как можа!

— Не, изобщо не ми плачи, Теса. Ти целуна някакъв пред очите ми.

Юмрукът ми се стоварва върху капака на колата.

— Ти си направил нещо много по-лошо. Чух те да молиш онова момиче да не казва на никого, че сте били в стаята на Логан!

— Изобщо нямаш представа за какво говориш! Не съм целувал никакво шибано момиче.

— Целунал си я. Тя каза, че когато целува, не казва на никого. — Крещи и размахва ръце като идиот. Мамка му, това момиче може да те побърка.

— Не си ли чувала за идиоматика? За „образно казано“? Тя имаше предвид, че няма да каже на никого за какво сме говорили и че сме пушили трева — крещя.

— Пушил си трева? — гледа ме с отворена уста.

— Не, всъщност не, но на кого му пука! Ти току-що ми изневери! — Скубя косата си.

— Защо тогава ме остави сама, за да си прекарваш с нея, а после я предупреждаваш да не казва на никого? Няма никаква логи…

— Защото това е сестрата на Дан. И я помолих да не казва на никого, защото й се извиних за това, което направих. Това са лични неща и не е нужно всички да знаят. И щях да ти кажа утре, когато не си фиркана. В стаята бяхме аз, тя, Логан и Нейт. Те пушеха, аз не. И когато те си тръгнаха, аз я накарах да остане, за да оправя нещата с нея, да се извиня. Заради теб.

— И целият ми гняв извира през очите ми. — Никога не бих ти изневерил. Вече трябваше да си го разбрала! — казвам и съм хиляда процента сигурен във всяка своя дума.

И тогава Тереза спада като пукнат балон. И се свива, и не знае какво да каже. Точно така, няма какво да каже. Защото, мамка му, този път грешката е нейна, само нейна, а аз съм бесен.

— Ами… — започва.

— Какво ами! Ти направи грешка, не аз. Дори не ми даде възможност да обясня. Вместо това действаш като дете. Малко, импулсивно дете — крещя и пак удрям капака на колата. Тя подскача уплашено, но този път не ми пука. Може би трябва да се върна и да довърша оня рус хубавец. Няма смисъл да троша колата, а и не ме успокоява.

— Не съм дете! Помислих, че си правил нещо с нея — крещи през сълзи.

— Е, не съм. След всичко, което преживях да те спечеля обратно, как изобщо можеш да си помислиш, че бих направил такова нещо? С някакво случайно момиче на парти? Или с която и да е друга, където и да е?

— Не знаех какво да си мисля — вдига ръце във въздуха.

Скубя косата си и се опитвам да се успокоя.

— Е, това си е за твоя сметка. Не знам какво още искаш да направя, за да те накарам да прогледнеш и да разбереш, че те обичам.

Тя целуна някакъв напълно непознат! Пред очите ми. И този момент е за мен много по-болезнен от мига, в който ме напусна. Тогава поне можех да обвинявам себе си. Виждам как дъхът й замръзва, излиза като цигарен дим от устата й.

— Е, ако не бях свикнала вечно да криеш някакви тайни от мен, може би нямаше да разбера ситуацията грешно — вряка насреща ми тя.

Гледам я и не вярвам на ушите си.

— Ти си невероятна, знаеш ли. Честно, не мога дори да те погледна в момента.

Не мога да спра и да си представям как целува онзи. Пак… и пак, и пак.

— Съжалявам, че го целунах. Не е кой знае какво — въздъхва тя.

— Шегуваш се, нали? Моля те, кажи ми, че се шегуваш, защото ако аз бях целунал някоя пред теб, сега дори нямаше да говориш с мен. И никога нямаше да ми проговориш. Но сега трябва да забравим за случилото се, защото става дума за принцеса Теса. Няма нищо, нищо не се е случило. Не е кой знае какво.

Тя скръства ръце с негодувание, което в случая изобщо не й отива.

— Принцеса Теса? Сериозно ли, Хардин?

— Да, наистина. Ти ми изневери. Пред очите ми. Доведох те тук, за да ти покажа колко те обичам, че не ми пука кой какво мисли за нас. Исках да изкараш най-хубавата вечер в живота си. И ти какво правиш? Отиваш и проваляш абсолютно всичко.

— Хардин… аз…

— Не, нямам повече работа тук. — Изваждам ключовете си. — Държиш се, сякаш не е нищо, нищо особено. Но за мен означава много. За мен това означава чужди устни върху твоите… и това е… Не мога дори да ти обясня как ми се гади от това.

— Казах само…

И тук вече нервите ми не издържат. Знам, че изглеждам ядосан и страшен, но не мога да направя нищо.

— Престани да ме прекъсваш поне веднъж в живота си — крещя. — Знаеш ли какво… няма проблем. Можеш да се върнеш и да помолиш новото си гадже да те закара у дома.

Обръщам се и отключвам колата.

— Прилича на Ноа. Предполагам, че ти липсва — добавям.

— Какво? Какво общо има Ноа? И аз нямам определен тип — ръмжи насреща ми и ръкомаха. — Макар че май вече трябва да се замисля по въпроса.

— Майната му — плюя на земята и се качвам в колата. Оставям я сама на студа.

Когато стигам до знака Стоп, започвам да блъскам по волана с всички сили. Ако не ми се обади до час, значи се е прибрала с някой друг.