Анна Тод
След сблъсъка (54)

Глава петдесет и три
Теса

На следващото утро се събуждам рано, къпя се. Все още увита в кърпата, отивам да си направя кана с еликсира на живота: кафе. Докато го чакам да стане, започвам леко да се притеснявам от срещата си с Кимбърли. Не знам как ще реагира на новината, че с Хардин пак сме заедно. Обикновено отбягва да съди другите за постъпките им, но на нейно място не знам как бих реагирала, ако същото се случеше с нея и Крисчън. Разбира се, тя не знае никакви подробности, но вероятно се е досетила, че са достатъчно неприятни, за да не й споделя нищо.

Взимам чашата с димящо кафе и заставам пред големия прозорец в хола. Снегът пада на едри парцали. Иска ми се да спре вече. Мразя да карам в снега, а почти целият път до работата ми е по магистралата.

— Добро утро. — Гласът на Хардин ме кара да подскоча.

— Добро утро — отвръщам, усмихвам се и отпивам от кафето си. — Защо не спиш? — питам, а той разтърква очи и се мъчи да отпъди съня.

— А ти защо не си облечена? — отвръща на въпроса ми с въпрос.

Усмихвам се и минавам покрай него към спалнята, за да се облека, но той дърпа кърпата от тялото ми и оставам съвсем гола. Хуквам към спалнята, но чувам стъпките му след мен и заключвам вратата. Един бог знае какво ще се случи, ако го пусна вътре. Кожата ми пламва само при мисълта, но сега няма време за такива неща.

— Браво, много зряло — казва зад вратата.

— Никога не съм претендирала, че съм зряла — извиквам и тръгвам към дрешника.

Вадя дълга черна пола и червена блуза. Не е от най-хубавите ми тоалети, но ми е първи ден на работа след почивката, а и вали сняг. Заставам пред голямото огледало, слагам си грим и ми остава само да си изсуша косата. Когато отварям вратата, Хардин не е там. Не се вижда из апартамента. Изсушавам набързо косата си и я прибирам на здраво кокче.

— Хардин? — Взимам портмонето си и търся телефона си, за да му се обадя. Никой не вдига. Къде е, по дяволите? Тръгвам да го търся из апартамента. Сърцето ми ще се пръсне. След минута входната врата се отваря и той влиза, посипан целият в сняг.

— Къде изчезна? Вече бях започнала да се притеснявам.

— Да се притесняваш? От какво?

— Честно казано, не знам. Да не си се наранил нещо… знам ли и аз? — Звуча смешно, знам.

— Слязох да ти почистя колата и да я затопля, за да не ти е студено и да не губиш време да я чистиш — казва, изтупва якето си и събува подгизналите си ботуши, които оставят мокра локва върху бетонния под.

Не мога да скрия изненадата си.

— Кой си ти? — смея се.

— Само не започвай с това, защото ще сляза и ще ти срежа гумите на колата — казва.

Въртя очи и се смея на нелепата му закана.

— Благодаря.

— Мога… мога аз да те закарам — предлага и ме поглежда в очите.

Сега вече наистина не знам кой е този мъж. Вчера беше вежлив почти през цялото време, днес ми е изчистил колата и я е затоплил, а сега ми предлага да ме закара на работа. И да не споменавам колко щастливо се смя снощи, че чак му капеха сълзи от очите. Честността наистина му отива.

— … или не искаш…? — пита, когато не отговарям веднага.

— С най-голямо удоволствие ще приема предложението — отвръщам и той пак обува обувките си.

Докато излизаме от паркинга, Хардин казва:

— Добре че колата ти е толкова стара и не става за нищо. Иначе някой можеше да я открадне, докато стоеше отворена и двигателят работеше.

— Не е вярно, че не става за нищо! — защитавам се и оглеждам малката пукнатина в страничния прозорец. — Мислех си, че когато започнат лекциите другата седмица, можем да ходим заедно, нали? Лекциите ти са по същото време като моите, а когато съм при Ванс, ще ходя с моята кола и ще се виждаме направо у дома.

— Добре… — отвръща и гледа напред.

— Какво има?

— Просто ми се иска да ми беше казала за какви лекции става дума.

— Защо?

— Не знам… Може би щях да взема от някого твоите, а не да си на всяка лекция с Ландън и да си бъдете другарчета по учение за цял живот.

— Ти вече си записал специалност „Английска и американска литература“, а не мисля, че би записал „Световна религия“.

— Не, няма начин — казва категорично и дори с отвращение.

Знам, че този разговор няма да стигне доникъде, затова изпитвам истинско облекчение, когато виждам големия знак V на сградата на „Ванс Пъблишинг“. Снегът понамалява, но Хардин спира до вратата, за да не мръзна навън и да не ходя в снега.

— Ще съм тук в четири да те взема — казва, а аз се навеждам да го целуна за довиждане.

— Благодаря, че ме докара — прошепвам в устните му и сладко ги докосвам още веднъж.

— Мм… м-хм… — отговаря той и аз излизам от колата.

Точно в този миг виждам Тревър на няколко крачки от мен.

Черното му сако е посипано с бели снежинки. Стомахът ми се обръща от ужас, когато ми се усмихва с най-топлата си усмивка.

— Хей, здрасти, откога не сме…

— Тес! — вика ме Хардин, излиза от колата, заобикаля я и застава до мен. — Забрави си нещо — казва и ми подава един химикал.

Химикал?

Поглеждам го въпросително. Той кима, увива ръка около кръста ми и силно притиска устни към моите. Ако не бяхме на паркинга, ако не знаех, че маркира територията си, вероятно сега щях да се топя под атаката на езика му, който разделя устните ми и се плъзва в устата ми. Потръпвам и разтривам ръцете си с длани. Трябваше да си облека по-плътно сако.

— Радвам се да те видя, Трентън… ако не се лъжа — казва Хардин с фалшива любезност. Много добре знае името му, как може да е толкова груб?

— А… да… И аз се радвам да те видя — промърморва Тревър и влиза през двойните врати.

— Какво беше това, по дяволите? — скарвам му се веднага.

— Кое? — смее се Хардин.

— Голямо си прасе.

— Стой далече от него, Тес. Моля те — добавя. Всъщност направо заповядва, но нежната му целувка по челото ми омекотява грубия му тон. Аз въртя очи и влизам в сградата като сърдито дете. Даже потропвам с крака.

— Как прекара Коледа? — пита Кимбърли, докато си взимам донат и кафе. Може би не е редно да пия още едно, но пещернякът Хардин така ме нервира, а уханието на кафето ме успокоява.

— О…

О, как да ти кажа. Върнах се при Хардин и му простих. После разбрах, че е правил видеозаписи, докато е чукал десетки момичета, даже е съсипал живота на едно от тях. Но после пак му простих. После майка ми се появи в апартамента ни и направи луд скандал. Така че сега не си говорим. Майката на Хардин беше тук, така че трябваше да се преструваме, че сме двойка, което всъщност ни събра. И всичко вървеше добре, докато майка ми не каза на майка му, че е отнел девствеността ми заради облог. О, а самата Коледа? За да бъде запомняща се, Хардин преби баща си и си сряза ръката в стъклената витрина на новия им шкаф. Знаеш… обичайните неща.

— … Беше страхотно. А ти как изкара? — Предпочитам да мина с кратката версия на случилото се.

Кимбърли започва да разказва обстоятелствено за прекрасната си Коледа с Крисчън и сина му. Малкият плакал от щастие, когато видял новото колело, което „Санта“ му донесъл. Дори нарекъл Кимбърли „мамо Ким“, което така стоплило сърцето й, но я накарало и да се почувства леко неудобно.

— Странно е… знаеш… — казва. — Да мисля за себе си като за нечий родител… или каквото съм за него. Не съм омъжена за Крисчън и не знам какво е мястото и ролята ми в живота на Смит.

— Мисля, че каквото и обръщение или етикет да ти сложат, и двамата са късметлии да те имат в живота си — уверявам я.

— Много сте мъдра за годините си, госпожице Янг.

Тя се усмихва и аз бързам да се мушна в офиса си, защото забелязвам, че времето напредва.

Наближава обед. Кимбърли не е зад бюрото си. Когато асансьорът ми спира на третия етаж и Тревър влиза, вътрешно изпищявам от ужас.

— Здрасти — казвам много тихо.

Не знам защо се чувствам толкова неловко. Никога не сме били гаджета. Излязохме на една-единствена среща. Компанията му ми допадна, моята допадна на него и… това е.

— Как прекара почивните дни? — пита той и сините му очи греят под луминесцентното осветление.

Иска ми се хората да спрат да ми задават един и същи въпрос.

— Добре. Ти?

— Беше много хубаво. Дойдоха много хора. Знаеш… в приюта. Нахраних над триста души — казва гордо и се усмихва.

— Триста души! Невероятно — усмихвам се и аз. Толкова е внимателен и мил и напрежението между нас веднага се стопява.

— Беше страхотно. Наистина. Надявам се догодина да имаме повече средства и да нахраним петстотин.

Излизаме заедно от асансьора и той пита:

— На обяд ли отиваш?

— Да, мислех да отида пеша до „Файърхаус“, понеже днес не съм с… — Не искам да споменавам името на Хардин точно сега.

— Мога да те закарам. Мислех да отида в „Панера“, но мога да те закарам до „Файърхаус“ преди това. Не може да вървиш така в снега — предлага вежливо.

— Знаеш ли, в „Панера“ храната е много хубава, ще дойда с теб — усмихвам се и тръгваме към колата му.

Седалките на BMW-то се стоплят, преди да излезем от паркинга. Сядаме в заведението, поръчваме и в началото настава неловка тишина. Седим на малка масичка в дъното на помещението.

— Мисля да се преместя в Сиатъл — казва Тревър, докато слагам един крекер в супата си от броколи.

— Наистина ли? Кога? — питам доста високо, защото в заведението е шумно и има много хора. Всички са дошли на обяд.

— Март. Крисчън ми предложи работа там. Завеждащ финансовия отдел на новия клон. И честно казано, мисля да приема.

— Това е страхотна новина. Поздравления, Тревър.

Той попива ъгълчетата на устата си със салфетката и казва:

— Благодаря. Много ми се ще да управлявам целия финансов отдел, но най-много ми се иска да се преместя в Сиатъл.

През останалото време говорим за Сиатъл и към края вече си задавам само един въпрос: Защо Хардин не мисли като Тревър за Сиатъл?

Когато се връщаме във „Ванс“, снегът се е обърнал на леден дъжд. Двамата хукваме към сградата. До асансьора вече треперя от студ. Тревър ми предлага сакото си, но аз вежливо отказвам.

— Значи с Хардин пак сте заедно? — пита най-накрая. През цялото време се опасявах, че ще ми зададе точно този въпрос.

— Да… работим над проблемите си — отговарям и захапвам вътрешната страна на бузата си.

— О… значи си щастлива?

— Да…

— Е, аз пък съм щастлив за теб — прокарва пръсти през черната си коса и знам, че лъже, но оценявам усилията му да не прави положението по-конфузно, отколкото вече е. И това е една от многото му добри черти.

Когато излизаме от асансьора, лицето на Кимбърли ми изглежда необичайно напрегнато. Не разбирам защо гледа така странно към Тревър, но след това проследявам погледа й и виждам Хардин. Облегнат на стената.