Анна Тод
След сблъсъка (50)

Глава четиридесет и девет
Теса

Последната вечер с майката на Хардин пием чай и тя ни разказва случки от детството му, предимно такива, от които той се срамува. И освен това напомня няколко пъти, че следващата Коледа ще се празнува в Англия.

— Без никакви оправдания и извинения — напомня Триш няколко пъти.

Мисълта да празнувам още една Коледа с Хардин, сгрява сърцето ми. За първи път, откакто го познавам, мога да видя някакво бъдеще с него. Не, не си представям деца и такива работи, не мисля и за брак, но за първи път имам увереността да погледна в бъдещето и да мисля за една година напред.

Когато Хардин се връща от летището, след като е закарал майка си в нечовешки ранен час, започвам да се пробуждам. Чувам как пуска дрехите си по пода и се качва на леглото при мен. Само по боксерки. Прегръща ме. Ръцете му са студени. Толкова ми липсваше, докато беше на летището.

— Утре се връщам на работа — казвам след няколко минути, макар че не съм сигурна дали вече не е заспал.

— Знам.

— Радвам се да се върна в издателството.

— Защо?

— Защото там ми харесва. Не съм била цяла седмица и работата ми липсва.

— Ударник на труда — казва с усмивка и знам, че върти очи, макар че не мога да го видя.

— Съжалявам, че аз харесвам стажа си, а ти не харесваш работата си.

— Напротив, харесвам работата си. Моята е като твоята. Просто напуснах онова място заради по-добро — обяснява със самодоволство.

— И харесваш работата си, защото я вършиш от дома?

— Да, това е основната причина.

— А коя е другата причина?

— Имах чувството, че хората си мислеха, че са ме назначили заради Ванс.

Не е кой знае какво признание, но все пак е доста откровен отговор, нещо, което все още не съм свикнала да очаквам от него. По-скоро очаквам да ми каже, че работата е гадна и че всички го дразнят.

— Наистина ли вярваш, че хората са мислели така? — Обръщам се по гръб и се облягам на лакът с лице към него.

— Не знам, никой не го каза гласно, но знам, че са си го мислили. Особено когато Ванс ме назначи на работа като служител на компанията, а не като стажант.

— Смяташ ли, че е бил разстроен, когато си напуснал, за да работиш за друга компания?

Лъчезарната му усмивка огрява тъмната стая.

— Не, не смятам. И без това всички се оплакваха от отношението ми или от липсата ми на отношение… да речем. Предполагам, че са очаквали някакво специално отношение или нещо такова.

— В какъв смисъл са очаквали от теб някакво отношение?

Той слага длани на бузите ми и целува челото ми.

— Ами очаквали са някакво отношение, но аз съм много чаровен и нямам отношение към никого — обяснява, усмихва се отново, долепил устни върху кожата ми. Смея се, а той пак се усмихва лъчезарно и пита: — Какво искаш да правим днес?

— Не знам. Мислех да се обадя на Ландън и да отида до магазина.

Той се дърпа назад и ме оглежда.

— Защо?

— Да го чуя и да се разберем къде да се видим, за да му дам билетите.

— Билетите са в тях. Сигурен съм, че вече са ги отворили.

— Не мисля, че ще ги отворят, ако не сме там.

— Аз пък си мисля, че са ги отворили.

— Ето за какво говоря през цялото време.

Но в мига, в който започваме да говорим за семейството му, Хардин става много сериозен.

— Мислиш ли… Какво мислиш, ако… се извиня… не, не да се извиня, но да му се обадя… на баща ми… знаеш…

Трябва да стъпвам много внимателно на тази територия, когато става дума за Хардин и Кен.

— Мисля, че не е зле да му се обадиш. Да му кажеш, че това, което се случи вчера, не унищожава връзката, която сте започнали да градите.

— Предполагам… си права. След като го ударих, за секунда ми мина през ума, че ще останеш там, че пак ще ме напуснеш и ще ме изгониш от къщата на баща ми.

— Наистина ли?

— Да. Щастлив съм, че не го направи, но така си помислих.

Вдигам глава от матрака и вместо да отвърна, целувам нежно линията на челюстта му. И трябва да призная, че ако не беше ми казал всичко за миналото си, вероятно щях да остана и да го напусна пак. Но това писмо промени всичко в мен. Промени начина, по който гледах на него. Не в положителен или отрицателен план, а в смисъл, че сега го разбирам повече. Хардин поглежда зад рамото ми към прозореца и казва:

— Може да му се обадя днес.

— Не може ли да минем покрай тях и да им дадем подаръците?

Той откъсва очи от прозореца и ме поглежда.

— Можем да им кажем да си ги отворят, докато говорим по телефона. Не е ли същото? Даже е по-добре, отколкото да гледаме изкуствените им усмивки, когато видят ужасните ти подаръци.

— Хардин! — скимтя и го моля да има малко милост.

Той се смее и слага глава на гърдите ми.

— Шегувам се. Ти правиш най-страхотните подаръци. Ключодържателят с отбора, който баща ми дори не уважава, е УБИЕЦ — смее се той.

— Хайде, заспивай — первам го по рошавата коса.

— Защо искаш да ходиш до магазина? — пита и ляга на възглавницата си.

Забравих, че му споменах и за това.

— Нищо особено.

— Не, не, каза, че искаш да отидеш до магазина. За тапи? Или какво?

— Тапи?

— Знаеш… да се затапиш.

Моля?

— Не разбирам…

— Тампони.

Изчервявам се. Цялото ми тяло се изчервява, знам, сигурна съм.

— О… не.

— В цикъл ли си?

— О, боже! Хардин, не говори за това!

— Защо? Срамуваш се да говориш с мен за менструацията си? — пита и когато ме поглежда, виждам огромната му усмивка.

— Не, не се срамувам. Просто не е… прилично — защитавам се, но се срамувам. О, боже!

— Тереза, за бога, та ние сме правили далеч по-неприлични неща — казва, усмихвайки се той.

— Не ме наричай Тереза. И престани да говориш за това — простенвам и скривам лицето си в длани.

— И в момента кървиш? — Ръката му се плъзва по корема ми.

— Не… — лъжа.

Преди успявах да се измъкна от такива ситуации, защото бяхме ту заедно, ту разделени и никога не се бе случвало да спим в едно легло всеки ден. Но сега, когато ще бъдем заедно през цялото време, ще се случва винаги, знам. Просто се опитах да го избегна.

— Значи… не би възразила, ако… — Ръката му се плъзга под бикините ми.

— Хардин! — изпищявам и удрям ръката му. Той не спира да се смее.

— Признай си го тогава, защо се срамуваш? Кажи ми: Хардин, в цикъл съм.

— Не, няма да произнеса такова нещо. — Лицето ми трябва да е станало тъмночервено.

— Стига, това е само малко кръв.

— Ти си отвратителен.

— И адски чаровен — добавя и се усмихва, горд от глупавата си шега.

— Противен.

— Трябва да се отпуснеш, да се научиш как да… плуваш по… течението. — Смее се още по-силно и чак сега разбирам играта му на думи.

— О, боже! Добре, ако го кажа, ще спреш ли с менструалните шеги?

— Не се шегувам. Просто съм в духовит цикъл.

Смехът му е заразителен. Толкова е хубаво да лежиш в едно легло с Хардин, да се смееш, независимо от ужасната тема на разговора.

— Хардин, в цикъл съм. Дойде ми, преди да се прибереш. Готово. Щастлив ли си?

— Защо се срамуваш от такива неща?

— Не се срамувам. Просто не мисля, че жените трябва да обсъждат такива неща.

— Не е кой знае какво. Нямам нищо против малко кръв — казва и се притиска в мен.

— Ти си непоносим — отвръщам и сбръчквам нос.

— Казвали са ми го, казвали са ми и много по-лоши неща от това — уточнява и се усмихва.

— Днес си в добро настроение — отбелязвам.

— Може би и ти щеше да бъдеш, ако не беше точно това време на месеца.

Измъквам възглавницата изпод главата си и покривам лицето си.

— Моля те, нека говорим за нещо друго — казвам през възглавницата.

— Разбира се… разбира се… Някой май има крилца на гащите си.

Хардин не спира да се смее, а аз издърпвам възглавницата изпод главата му и ставам от леглото. Продължава да се смее и когато отварям дрешника да търся какво да облека… май. Рано е, едва седем и половина, но вече не ми се спи.

Пускам кафеварката и си правя купа с корнфлейкс и мляко. Не мога да повярвам, че Коледа свърши. След няколко дни ще свърши и годината.

— Как обикновено посрещаш Нова година? — питам Хардин, когато идва и сяда при мен в кухнята.

— Излизам.

— Къде?

— На парти, на клуб. Или и двете. Миналата година бях и на двете. — Подавам му корнфлейкса. — На теб какво ти се прави? — пита.

— Не съм сигурна. Може би… искам да изляза — отговарям.

— Наистина? — пита и ме гледа недоверчиво.

— Да. Ти не… искаш ли да излезеш?

— Честно казано, изобщо не ми пука къде ще бъдем, стига да сме заедно, но ако искаш да излезем, ще излезем — отговаря и пъха лъжицата в устата си.

— Добре… — Наистина не знам къде искам да отида. Правя си още една купа. — Ще питаш ли баща си дали искат да минем днес?

— Не знам…

— Или те да минат през нас? — предлагам.

— Не, не мисля, че идеята е добра — отговаря и свива очи.

— Защо не? Мисля, че тук ще се чувстваш много по-сигурен.

Той затваря очи за секунда и пак ме поглежда.

— Може би си права. Ще се обадя след малко.

Довършвам закуската си и ставам от масата.

— Къде отиваш? — пита Хардин.

— Да чистя, разбира се.

— Какво да чистиш? Апартаментът е безупречно чист.

— Не, не е. Искам да е изряден, ако ще ни идват гости.

Изплаквам купата си и я слагам в съдомиялната.

— Знаеш ли, не можеш да се спреш с това чистене.

— Да, защото ти само мърсиш — казвам.

— О, не. Ти просто си луда на тема чистота — отвръща и с поглед ми сочи към кутията с корнфлейкс. Въртя очи и му я подавам.