Анна Тод
След сблъсъка (5)

Глава четири
Теса

Изглеждам кошмарно. Обула съм широки джинси, суитшърт, косата ми е рошава, гримът ми не е почистван от вчера. Оглеждам момичето зад него. Копринената й кестенява коса пада по гърба й на красиви къдрици. Гримирана е с мярка, перфектно. Но пък тя е от онези момичета, които нямат нужда от грим, за да изглеждат добре. Разбира се. Толкова е унизително, че ми иде да потъна в земята от срам, за да не ме види това красиво момиче. Навеждам се да взема единия куфар от пода, Хардин се сеща, че тя е зад него, и се обръща към нея.

— Теса, какво правиш? — пита, а аз бърша грима под очите си. — Би ли ни дала една минутка? — обръща се към новото си момиче. То ме поглежда и излиза в коридора на сградата.

— Не мога да повярвам, че си тук — казва и влиза в кухнята. Съблича якето си. Бялата му тениска се вдига нагоре и успявам да видя кожата му. Мастилото, огънатите гневни клони на дървото на корема му ме измъчват, сякаш се молят някой да ги докосне. Обичам тази татуировка. Тя ми е любимата. Само че сега вече мога да видя паралела между него и дървото. Безчувствени. Сами. Загинали. Поне за дървото има надежда някой ден да разцъфти. За Хардин няма никаква надежда.

— Точно си тръгвах… — успявам да кажа. Изглежда божествено красив. Красиво бедствие.

— Моля те, дай ми шанс да ти обясня — казва умолително и забелязвам, че черните кръгове под очите му са по-дълбоки и от моите.

— Не. — Навеждам се да си взема куфарите, но той ги издърпва от ръцете ми и ги пуска на пода.

— Две минути, Тес. Само за това те моля.

Да остана насаме с него две минути е прекалено голямо изпитание за мен, но знам, че това е краят и че го дължа на себе си, за да може да продължи напред животът ми. Въздъхвам и сядам. Опитвам се да запазя неутрално изражение. Хардин е изненадан, но веднага сяда срещу мен.

— Доста бързо си продължил напред? — казвам и соча с брадичка към вратата, зад която го чака брюнетката.

— Моля? — И тогава се сеща за нея. — Работи с мен. Съпругът й и новороденото им бебе са долу в колата. Дойдоха да видят нашия… разположението. Търсят си апартамент.

— Изнасяш ли се? — питам.

— Не и ако останеш. Но няма смисъл да оставам тук без теб.

Изпитвам леко облекчение, но веднага след това по-силната и нападателна част от мен взема връх и започвам да мисля само за едно: това, че не спи с момичето пред вратата, не означава, че няма да спи с друга. Много скоро. Опитвам се да пренебрегна тъгата в думите му, не искам да си представям как се изнася, макар че няма да съм тук, когато това се случи.

— Помислила си, че ще доведа някоя тук? В нашия апартамент? Минали са два дни, за бога. Това ли мислиш за мен?

Не го ли е срам? Да. Разбира се. Сега вече мисля така.

Болката преминава през лицето му като светкавица, но след няколко секунди въздъхва, сякаш се предава.

— Къде беше снощи? Ходих до къщата на баща ми, но те нямаше.

— При майка ми.

— О! — Поглежда към дланите си. — Оправиха ли се нещата с нея?

Гледам го в очите и се чудя как смее да ме пита за семейството ми.

— Това вече не ти влиза в работата.

Той протяга ръка да ме докосне, но веднага се спира.

— Теса, толкова ми липсваш.

Спирам да дишам. Отново. Но веднага се сещам колко го бива да извърта нещата в своя ползва и извръщам поглед.

— Сигурна съм.

Независимо от водовъртежа от емоции в гърдите ми няма да си позволя да плача пред него. Никога повече.

— Не те лъжа, Теса. Знам, че този път наистина сгафих, и то сериозно. Но аз те обичам. Нуждая се от теб.

— Просто млъкни. Запази си времето и енергията. Няма да можеш да ме излъжеш никога повече. Получи каквото искаше. Защо не спреш вече?

— Защото не мога. — Протяга ръка да ме докосне, но аз веднага се дърпам. — Обичам те. Искам да ми дадеш шанс да се реванширам. Имам нужда от теб. И ти се нуждаеш от мен…

— Не, всъщност тук грешиш. Имах хубав живот, преди ти да се появиш в него.

— Хубав живот не означава щастлив — казва той.

— Щастлив? А сега щастлива ли съм?

Как не го е срам да твърди, че съм била щастлива с него? Но това е самата истина. Аз бях щастлива. Толкова щастлива. Толкова отдавна…

— Не можеш да ми кажеш, че не ми вярваш, че те обичам.

— Знам, че не ме обичаш. За теб е било само игра. Докато аз се влюбвах в теб, ти си бил прекалено зает да ме използваш.

Очите ми се пълнят със сълзи.

— Позволи ми да ти докажа, че те обичам. Моля те. Ще направя всичко, което пожелаеш. Всичко.

— Вече доказа предостатъчно. Хардин. Единствената причина да седя тук и да те слушам, е, че искам да мога да продължа живота си. Без теб. Дължа си го.

— Не искам да ме загърбваш.

— Не става дума за това какво искаш ти. Става дума за това как ме нарани — казвам с тежка въздишка.

— Ти обеща, че никога няма да ме напуснеш. — Гласът му е толкова тих, че накрая се скършва. Когато говори така, не си вярвам. Мразя как ме контролира чрез болката си и как това ме кара да мисля нерационално.

— Казах, че няма да те напусна, ако не ми дадеш повод. Но ти ми даде. И то какъв повод само!

Ето сега разбирам защо винаги питаше и се притесняваше, че мога да го напусна. Мислех, че е някоя негова параноя, че не се смята достатъчно добър за мен, но съм грешала. Толкова съм грешала. Знаел е, че все някога ще разбера. И ще избягам. И сега трябва да бягам. Оправдавах го заради нещата, през които е преминал като дете, но сега започвам да се чудя дали и това не е лъжа.

Казал ли ми е изобщо поне едно изречение, което да не е било лъжа?

— Не мога да продължавам така. Аз ти имах пълно доверие. Хардин, вярвах в теб с всяка клетка на тялото си. Обичах те. А ти си ме използвал през цялото време. Имаш ли представа какво изживявам? Всички са ми се присмивали и са ме обсъждали зад гърба ми. В това число и единственият човек, на когото имах доверие.

— Знам, Теса. Няма как да ти обясня колко съжалявам, наистина. Не знам какво ме прихвана тогава… когато предложих облога… онази първа нощ. Мислех, че ще е лесно. — Ръцете му треперят. — Мислех, че просто ще спиш с мен, и край. Но ти беше толкова опърничава. И толкова интересна, че от един момент натам вече не мислех за облога, а само за теб. Постоянно. Седях в стаята си и измислях поводи да те видя. Дори това да означаваше задължителна кавга. Знаех, че вече не е облог след деня на потока, но нямах сили да си го призная. Водех постоянни битки със себе си, а и трябваше да мисля за репутацията си. Знам, че това звучи ужасно, но се опитвам да съм честен с теб. А когато разказвах на останалите какво сме правили, не им признавах истината. Не можех да ти причиня такова нещо. Дори още в самото начало. Измислих някакви неща, колкото да спрат да питат. Измислях неща, които никога не са се случвали. И те ми вярваха.

Няколко сълзи се стичат от очите ми и той се пресяга да ги избърше. Не успявам да се отдръпна достатъчно бързо и допирът му ме изгаря. Налага се да положа огромни усилия да не облегна лице в дланта му.

— Толкова боли да те виждам такава — казва тихо. Затварям очи и пак ги отварям. Отчаяно искам да спра сълзите си. Не казвам нищо. — Кълна се, започнах да разказвам на Нейт и Логан за потока, но изведнъж станах раздразнителен, ревнив, ревнувах те дори от самата идея, че някой ще разбере какво сме правили… какво направих с теб и как те накарах да се почувстваш… И измислих някакви глупости.

Знам, че за него е все едно дали ще излъже, или ще им каже истината, но някак изпитвам страхотно облекчение, че аз и Хардин сме единствените хора, които знаят това, което наистина се е случило. Но това не е достатъчно. И вероятно пак лъже. Не знам кога да му вярвам. И ето ме, пак съм готова да му повярвам. Какво ми става, по дяволите?

— Дори и да ти повярвам, не мога да ти простя — казвам. Премигвам, за да избутам сълзите назад. Той слага глава в дланите си.

— Не ме ли обичаш? — Поглежда ме през пръстите си.

— Обичам те. — Признанието ми увисва тежко между нас. Но това е самата истина. Обичам го. Прекалено много.

— Тогава защо не можеш да ми простиш?

— Защото е непростимо. Това не беше само лъжа. Ти взе девствеността ми, за да спечелиш облог. И после показа на хората кръвта ми по чаршафите. Кой нормален човек би простил?

Той отпуска ръцете си и яркозелените му очи се впиват в мен.

— Взех девствеността ти, защото те обичам — казва, но аз клатя глава с недоверие. — Не знам кой съм без теб. — Извръщам поглед.

— И двамата знаем, че така или иначе тази връзка нямаше да проработи — казвам само за да се почувствам по-добре. Много ми е трудно да седя срещу него и да го гледам как страда, но в същото време чувството ми за справедливост ми помага да приема болката му, защото така моята болка някак се успокоява.

— Защо казваш, че не би проработила? Всичко вървеше страхотно… Справяхме се…

— Всичко между нас е било градено върху лъжа, Хардин. — Болката му ми дава увереност. — Освен това… погледни се… и после погледни мен.

Не искам да използвам срещу него най-голямото му безпокойство относно сигурността на връзката ни. И макар че думите ми убиват и мен, в същото време си напомням, че той напълно го заслужава. Винаги се е страхувал, че съм прекалено добра за него. И сега просто му го хвърлих в лицето.

— Заради Ноа е, нали? Видяла си го? — пита.

Не мога да проумея наглостта му. Но после очите му се пълнят със сълзи и трябва да си напомня, че той направи това с нас. Той унищожи всичко.

— Да, но това няма нищо общо с нас. Знаеш ли какъв ти е проблемът? Причиняваш на хората каквото си искаш, каквото ти скимне, без да се интересуваш от последиците. И после очакваш всички да са съгласни и да не възразяват на постъпките ти — изкрещявам и ставам.

— Не, не правя нищо подобно, Теса — крещи и той. Въртя очи и той веднага млъква и се заглежда през прозореца. После пак ме поглежда. — Добре, може би е така. Но аз наистина те обичам.

— Трябваше да помислиш за това, когато се хвалеше със завоеванията си — казвам твърдо.

— Завоеванията ми? Ти сериозно ли ми говориш? Не си завоевание! Ти си всичко за мен. — Прави крачка към мен.

И най-тъжното е, че това са най-прекрасните думи, които Хардин някога ми е казвал. Но лошото е, че докато ги казва, крещи.

— Малко е късно за това — крещя и аз. — Мислиш си, че можеш просто…

И тогава съвсем ме изненадва. Ръката му се притиска към врата ми, придърпва ме към себе си и залепва устни върху моите. Познатата топлина едва не ме събаря на колене пред него. Езикът ми се движи с ритъма на неговия. Съзнанието ми отново изостава със събитията. Той стене от облекчение. Опитвам се да го избутам, но той хваща китките ми в едната си ръка и ги притиска към гърдите си, продължавайки да ме целува. Не спирам да се боря с него, искам да се изскубна, но устата ми прави точно обратното. Той пристъпва крачка назад и започва да ме тегли със себе си, докато не се опира в ръба на плота. Другата му ръка също е на врата ми и ме държи неподвижно. Цялата болка в тялото ми започва да се разтваря, да се топи в ръцете му. Това е грешно, много грешно и в същото време е толкова… негрешно.

Не, грешно е. Отдръпвам се. Той се опитва да ме целуне отново, но аз извръщам глава.

— Не.

— Моля те — гласът му е умоляващ.

— Не, Хардин. Трябва да тръгвам.

Той пуска китката ми.

— Къде?

— Не знам още. Майка ми се опитва да ми намери стая в общежитията.

— Не… не… — Той клати глава. Гласът му е трескав. — Ти живееш тук, не се връщай там. Ако някой трябва да напусне този апартамент, това съм аз. Моля те, остани тук. Поне да знам, че си на сигурно място. Да знам къде си.

— Не е нужно да знаеш къде съм.

— Моля те, остани.

Ако трябва да съм напълно честна пред себе си, искам да остана с него. Искам да му кажа, че го обичам повече от въздуха. Но не мога. Отказвам да се оставя да ме въвлече обратно в същото, отказвам да бъда онова момиче, с което всеки може да прави каквото си иска. Вдигам чантите си и му казвам единственото, което ще му попречи да ме последва.

— Майка ми и Ноа ме чакат.

Излизам.

Той не тръгва след мен, а аз не се обръщам, защото не искам да видя болката в очите му.