Анна Тод
След сблъсъка (48)

Глава четиридесет и седем
Теса

— Хардин! — почти изкрещява Триш.

— Какво? Просто предлагам на човека чаша вино. Бъди по-комуникативна и отворена — казва Хардин, но аз наблюдавам Кен, който очевидно се колебае дали да захапе стръвта, или да остави нещата да се разразят в жесток скандал.

— Спри — прошепвам в ухото му.

— Не бъди груб — обажда се Триш.

Едва тогава Кен се обажда:

— Не, благодаря. Всичко е наред. — И отпива от водата си.

Оглеждам се. Лицето на Карен е бяло като платно. Ландън е забил поглед в големия телевизор на стената, Триш обръща виното си на една глътка. Кен е озадачен, а Хардин го гледа зловещо, но веднага след това се усмихва саркастично:

— Знам, че е наред.

— Просто си ядосан. Говори си каквото си искаш.

Не, не трябваше да казва това. Не биваше да подхожда така тривиално към емоциите на Хардин точно на тази тема. Сякаш е някакво малко момче, чието мнение останалите трябва да чуят, само и само да не се разсърди.

— Ядосан? Не, не съм ядосан. Раздразнен, да, леко. И ми е интересно, да, дори ми е забавно. Но не съм ядосан — отговаря Хардин най-спокойно.

— Кое ти е забавно? — пита Кен.

О, Кен, просто престани да говориш.

— Забавно ми е как се държиш, сякаш никога нищо не се е случило, сякаш не си сътворил масивни простотии, сякаш не беше един напълно откачен, превъртял човек, пълна издънка в живота си. — После сочи към Триш и Кен и продължава: — Вие двамата сте просто смешни.

— Мисля, че прекрачваш границата на приличието — казва Кен.

За бога, Кен, няма ли да млъкнеш!

— Така ли? А ти откога започна да определяш къде е границата на приличието? — предизвиква го Хардин.

— Това е моят дом, Хардин, и аз решавам.

Хардин скача на крака, аз се опитвам да го хвана за ръката, но той се отскубва. Оставям чашата с вино на малката масичка и също скачам.

— Моля те, Хардин, спри — умолявам го и го хващам за ръката.

Всичко вървеше прилично. Странно, но прилично. А после Хардин трябваше да направи тази груба забележка. Знам, че е ядосан на баща си, но Коледа не е времето да се разправят за тези неща. Хардин и Кен бяха започнали да работят върху отношенията си, но ако Хардин не спре веднага, ще стане много по-лошо. Кен се изправя авторитетно и пита… като професор на изпит:

— Мислех, че вече оставяме тези неща зад гърба си. Ти дойде на сватбата?

Делят ги само няколко метра. Не, това няма да свърши добре.

— Кое да оставим зад гърба си? Та ти дори не си признал грешките си. Просто се преструваше, че нищо не се е случило.

Хардин вече крещи. Вие ми се свят. Сега горчиво съжалявам, че приех поканата да дойдем всички. Отново аз съм в дъното на семейния скандал.

— Коледа не е подходящо време да се дискутират тези неща, Хардин. Всички прекарвахме добре, но ти трябваше да започнеш да се караш с мен — казва Кен.

Хардин вдига ръце във въздуха.

— Кога тогава е подходящото време? Господи, чуваш ли го какви ги говори.

— Не и Коледа. Не съм виждал майка ти от години, а ти избираш точно днес да подхванеш темата?

— Не си я виждал от години, защото я напусна. Остави ни без нищо. Никакви пари, никакви коли, нищо! — крещи Хардин в лицето на баща си.

Лицето на Кен е червено от гняв. И после започва и той да крещи.

— Никакви пари ли? Пращах пари всеки месец. Много пари. И майка ти не пожела колата, която й предложих.

— Лъжец — изстрелва Хардин. — Не си пращал нищо. Затова живеехме в онази съборетина и мама работеше по петдесет часа на седмица.

— Хардин… той… не лъже — намесва се Триш.

Главата на Хардин се обръща на секундата.

— Моля?

О, не, това е пълна катастрофа. Очаквах да не мине много добре, но такова нещо не ми бе минавало през ума.

— Той изпращаше пари. — Триш оставя чашата си, изправя се и се приближава към него.

— И къде тогава са тези пари? — В гласа му има недоверие.

— Плащам обучението ти с тях.

Хардин сочи баща си с пръст.

— Ти ми каза, че той плаща за обучението ми — крещи, а сърцето ми ще се пръсне от болка.

— Наистина е така. С парите, които пращаше, аз ги спестих за теб.

— Какво, по дяволите? — Хардин трие челото си с пръсти и не разбира какво се случва.

Заставам зад него и вплитам пръсти в неговите. Триш слага ръка на рамото му.

— Но не всичко замина за образованието ти. Плащах и някои сметки.

— Защо не ми каза? Той трябва да плати обучението ми тук, а не ти с парите, които ти е пращал и с които е трябвало да се храним, да сме прибрани под солиден покрив. — После се обръща към баща си. — Въпреки това, ти ни остави. Независимо дали си плащал, или не си. Просто си замина. И не се обади на шибания ми рожден ден. Нито веднъж.

В ъгълчетата на устата на Кен се събира слюнка, започва да мига бързо.

— Какво можех да направя, Хардин? Да остана? Бях пияница. Безполезен пияница. И двамата заслужавахте повече от това, което можех да ви дам. След онази нощ… разбрах, че трябва да си ида.

Тялото на Хардин застива. Диша накъсано.

— Дори не смей да говориш за онази нощ! Всичко се случи заради теб!

Хардин изскубва ръката си от моята, Триш е ядосана, Ландън изглежда ужасен, Карен… е… Карен продължава да плаче, а аз осъзнавам, че трябва да спра всичко това.

— Знам това. Но ти не знаеш колко много ми се иска да върна времето назад, сине. Тази нощ е моят кошмар през последните десет години — казва Кен и едва сдържа сълзите си.

— Твоят кошмар ли? Ти ебаваш ли се? Аз бях този, който трябваше да гледа, задник такъв! Аз бях този, който трябваше да чисти кръвта от пода, докато ти беше навън да се напиваш като куче!

Хардин свива ръцете си в юмруци. Карен плаче, покрива устата си и бяга навън. Не мога да я виня. Не бях осъзнала, че плача, докато не усетих как топлите сълзи започват да мокрят роклята ми. Имах предчувствието, че нещо ще се случи днес, но не, не очаквах това. Кен вдига ръце и казва:

— Знам, Хардин. Знам. Нищо не мога да направя, за да изтрия случилото се. Но сега съм трезвен. Не съм пил от години. Не можеш да ме виниш до края на живота ми.

И тогава Хардин се нахвърля срещу баща си. Триш пищи. Ландън се втурва да помага, но е прекалено късно. Хардин притиска баща си до витрината на шкафа с чинии — новия, който купиха, след като счупи предишния. Кен хваща тениската на Хардин и се опитва да го задържи назад. Юмрукът на Хардин се стоварва върху челюстта на баща му. Кен успява да се извърти, преди Хардин да го удари пак, и този път юмрукът му се забива в стъклото на шкафа. При вида на шуртящата от ръката му кръв успявам да изляза от ступора. Хващам тениската на Хардин и го дърпам назад. Той се опитва да се освободи от това, което го задържа, и аз политам към масата. Падам. Чашата се обръща и се разлива в скута ми.

— Виж какво направи — крещи Ландън на Хардин и бяга към мен.

Триш стои до вратата и гледа сина си с убийствен поглед, Кен поглежда счупения шкаф, после мен. Хардин прекратява атаката си и се втурва към мен.

— Теса, Теса, добре ли си? — пита.

Лежа на пода, кимам, но не мога да отговоря. Гледам кръвта, която се стича по кокалчетата на Хардин и капе по пода. Нищо не ме боли, а е прекалено тъпо да говоря за унищожената си жилетка насред целия тоя хаос.

— Махай се — казва рязко Хардин на Ландън и заема неговото място до мен. — Добре ли си? Помислих те за Ландън — обяснява и ми помага да стана, подавайки ми ръката си, по която не тече кръв.

— Добре съм — отвръщам пак и се отскубвам от ръката му.

— Тръгваме си — казва Хардин и ме прегръща през кръста.

Аз правя крачка настрани от него и гледам как Кен бърше кръвта от устата си с чисто новата си официална бяла риза.

— Тереза, трябва да останеш тук — настоява Ландън.

— Ландън, дори не се опитвай — предупреждава го Хардин, но Ландън не изглежда никак притеснен. А трябва да е.

— Хардин, стига вече — викам. Той въздъхва, но не спори повече. После се обръщам към Ландън: — Няма проблем. Добре съм.

Мисля, че Ландън трябва да се тревожи повече за Хардин, отколкото за мен.

— Да тръгваме — казва рязко Хардин, но докато върви към вратата, се обръща да види дали съм зад него.

— Съжалявам за всичко… — обръщам се към Кен и тръгвам след Хардин.

Зад гърба си чувам гласа на Кен:

— Вината не е твоя, а моя.

 

 

Триш мълчи. Хардин мълчи. А аз замръзвам от студ. Кожените седалки са ледени, като ледени блокове под голите ми крака, мократа ми жилетка никак не топли. Увеличавам максимално отоплението. Хардин ме поглежда, но аз не откъсвам очи от прозореца. Не знам дали да му се сърдя. Провали празника, удари и унижи баща си пред всички. Но въпреки това напълно го разбирам. Преживял е толкова много и в дъното на всичко е баща му. Той е причината за всичките му проблеми: за кошмарите, за гнева, за липсата на уважение към жените. Хардин никога не е имал до себе си човек, който да го научи как да се държи… как да бъде мъж.

Той слага ръка на бедрото ми и аз не се дърпам. Главата ми пулсира. Не мога да повярвам колко бързо стана всичко. Как за секунди напрежението гръмна.

— Хардин, трябва да поговорим за това, което се случи — казва Триш след няколко минути.

— Няма за какво да говорим.

— Напротив. Мисля, че прекали.

— Аз съм прекалил? Как може да забравиш всичко, което ти причини този човек?

— Не съм забравила. Но взех решение да му простя. Не мога да се държа за гнева цял живот. Жестокостта не е решение. И ако се оставиш на този гняв, той ще те погълне. Ще те унищожи, ще превземе живота ти. Ако му позволиш. Ако не се пуснеш от гнева, той ще те съсипе. Аз не искам да живея така. Искам да съм щастлива, Хардин. И прошката, която давам на баща ти, увеличава шансовете ми за щастие.

Силата на тази жена не спира да ме изумява. Както и твърдоглавието на Хардин. Отказва да прости на баща си грешките му в миналото, но не се срамува да поиска прошка от мен за своите собствени грешки. Но като се замисля, Хардин не прощава и на себе си. Каква ирония.

— Не искам да му прощавам. Мислех, че мога, но не и след днес.

— Не е направил нищо лошо днес — упреква го Триш. — Ти го провокира за пиенето. И то без причина.

Хардин маха ръката си от крака ми и там остава кърваво петно.

— Няма да му се размине така, мамо.

— Не става дума за това дали ще му се размине, или не. Задай си един въпрос на самия себе си: какво печелиш с гнева си към него? Освен разкървавени ръце и самотен живот? — Хардин не отговаря. Гледа право напред. — Точно така, нищо.

През останалото време до дома мълчим.

Когато се връщаме в апартамента, аз отивам право в спалнята.

— Дължиш й извинение, Хардин — казва Триш някъде зад мен.

Събличам унищожената си жилетка и я пускам на пода. Събувам обувките си и прибирам косата си зад ушите. Секунди след това Хардин отваря вратата. Очите му попадат на кръвта по жилетката ми, после обръща поглед към мен. Застава пред мен, взима ръцете ми в своите и моли:

— Съжалявам, Тес. Не съм искал да те бутна.

— Не трябваше да правиш това, не и днес.

— Знам… боли ли те някъде? — пита и бърше разранените си ръце в джинсите си.

— Не. — Ако ме беше наранил физически, щеше да има много по-сериозен проблем с мен.

— Много съжалявам. Бях побеснял. Помислих, че Ландън се опитва да ме спре…

— Не ми харесваш, когато станеш такъв. Когато си толкова ядосан. — Очите ми се пълнят със сълзи и си спомням за разкъсаната му ръка.

— Знам, бебо — казва и свива колене, за да ме погледне в очите. — Никога не бих те наранил умишлено. Знаеш това, нали?

Палецът му леко минава по слепоочието ми и аз бавно кимам. Да, сигурна съм, че никога не би ме наранил физически. Винаги съм го знаела.

— Защо ти трябваше да коментираш проблема му с алкохола. Всичко беше страхотно до онзи момент?

— Защото той се държеше, сякаш никога нищо не се е случило. Държеше се като надут, претенциозен пуяк, а майка ми… просто беше вежлива. Някой трябваше да я защити.

Гласът му е мек, объркан е, пълна противоположност на онзи човек, който крещеше на баща си преди минути. Сърцето ми пак се свива от болка. Това беше начинът му да защити майка си. Съвсем грешен и неподходящ подход, но за Хардин… това е просто неговият синовен инстинкт.

Той маха косата от челото си и оставя кървава следа.

— Опитай се да си представиш какво му е на него. Той трябва да живее с тази вина завинаги. А ти не му помагаш особено. Не казвам, че не трябва да си гневен, защото това е съвсем естествена реакция, но точно ти трябва да имаш повече място в сърцето си за прошка.

— Аз…

— И трябва да спреш вече с тези жестокости. Не може просто да отидеш и да пребиеш някого, защото си ядосан. Не е правилно, не ми харесва. Никак не ми харесва.

— Знам — отвръща и забива поглед в земята.

— Трябва да ти почистим ръцете. Кокалчетата ти кървят — казвам и го повеждам към банята да почистя раните му. За кой ли път, откакто го познавам.