Анна Тод
След сблъсъка (44)

Глава четиридесет и три
Теса

Разтварям длан и виждам, че това са изписани и от двете страни листа. Писмо. Написано на ръка. От Хардин. Страхувам се дори да започна да го чета, но знам, че трябва.

Тес,

Знаеш, че не ме бива много с думите, така че може и да съм откраднал някой цитат от репликите на Дарси, когото толкова харесваш.

Пиша го не за да Ви огорча, нито пък да се унижавам, напомняйки желания, които за наше общо спокойствие трябва час по-скоро да изчезнат в забрава; усилието да го напиша и насилието да го прочетете биха могли да се спестят, но нещо ме тласкаше да го напиша, за да го прочетете. Моля, простете свободата, с която настоявам за вниманието Ви; зная, че е принуда над чувствата Ви, но разчитам на вашата справедливост.

Знам, че съм ти причинил ужасно много кошмарни, откачени, ненормални неща и че по никакъв начин не те заслужавам. Но те моля, умолявам те на колене да оставиш нещата, които съм извършил, в миналото. Знам, че искам прекалено много от теб, винаги го правя. И те моля да ми простиш и за това. Ако можех да се върна и да поправя нещо, бих го сторил. Знам, че си ядосана и разочарована от нещата, които съм вършил, и това буквално ме убива. Няма да се извинявам за това какъв съм, но щети разкажа за онази страна от мен, която ти не познаваш.

Ще започна с нещата, които си спомням, но кълна се, от този ден нататък няма да пропускам нищо с умисъл и няма да крия нищо от теб.

Когато бях на около девет, откраднах колелото на комшията ни, счупих го и после излъгах. През същата тази година метнах бейзболна топка през прозореца на хола, счупих го и излъгах и за това.

Вече знаеш за майка ми и за моряците. Баща ми ни напусна скоро след това и когато си отиде, бях щастлив. Нямах много приятели, защото бях задник. Тормозех децата от моя клас. Много. Всеки ден. Държах се с майка ми като идиот. Това беше последната година, когато й казах, че я обичам. И това не се е променило и досега. Все още се държа идиотски с всеки, така че не мога да изброя всички случаи, но са много.

Бях на около тринадесет, когато с няколко приятели влязохме в магазина на нашата улица и откраднахме каквото ни попадна пред очите. Не знам защо го направихме, но когато единия от приятелите ми го хванаха, аз го заплаших, за да поеме цялата вина. И той я пое. Запалих първата си цигара, когато бях на тринадесет. Имаше ужасен вкус и кашлях около десет минути. Никога повече не запалих цигара… докато не започнах да пуша трева, но ще стигна и дотам.

За първи път спах с момиче, когато бях на четиринадесет. С по-голямата сестра на Марк. Беше на седемнадесет и вече проституираше. Беше странно изживяване, но ми хареса. Тя спа с всичките ми приятели, не само с мен. След това не правих секс една година, но когато станах на петнадесет, вече нямах спирачка. Със случайни момичета по партита. Винаги лъжех за възрастта си. А и момичетата бяха много лесни. На никоя не й е пукало за мен, съответно и аз не съм давал пет пари за никоя от тях.

Започнах да пуша трева същата година и го правех доста често. По същото време взех да пия. С приятелите ми крадяхме алкохол от родителите им или от другаде. По това време започнах и да се бия. Много. Няколко пъти ми разкъртиха задника от бой, но в повечето случаи побеждавах. Винаги бях гневен и неспокоен, винаги. И винаги се успокоявах, когато причинявах болка на някого другиго. Понякога въвличах хората в бой само за забавление. Но най-лошото се случи с това момче — Такър. Семейството му беше много бедно. Обличаха го в стари, парцаливи дрехи и аз не спирах да му се подигравам. Изтезавах го заради вида му. Понякога надрасквах тениската му с химикал само за да му докажа, че не я пере.

Бил съм напълно откачен, знам.

Както и да е, един ден го видях на улицата и го ударих в рамото. Просто за да се покажа какво съм лайно. Той се ядоса и ме нарече задник. И аз го пребих. Носът му беше счупен, а майка му нямаше пари да го заведе на лекар. И въпреки всичко продължих да му се подигравам дори и след това. Няколко месеца по-късно майка му почина и го изпратиха в приемно семейство. Богато семейство. Извади късмет. И един ден, беше на шестнадесетия ми рожден ден, той мина покрай мен. С чисто нова кола. Исках да го намеря и пак да му счупя носа, но сега, когато мисля за него, наистина се радвам, че животът му се разви така.

Няма да те занимавам със събитията от шестнадесетата ми година, защото всичко беше само пушене, друсане и побоища. Това важи и за седемнадесетата ми година. Откраднах няколко коли, счупих няколко прозореца. Когато бях на осемнадесет, се запознах с Джеймс. Беше печен, защото точно като мен не му пукаше от нищо. Пиехме всеки ден с компанията. Прибирах се пиян всяка вечер, повръщах на пода и мама трябваше да мие след мен. Почти всяка нощ чупех по нещо у дома… Бяхме малка, затворена група и никой не смееше да се занимава с нас. Знаеха, че е по-добре за тях. Тогава започна и онази игра. Вече ти казах за Натали. Това беше най-лошото, кълна се. Знам, че се отвращаваш от мен заради това, че никога не съм се поинтересувал какво е станало с нея и че не ми е пукало, но истината е, че не ми пукаше. Едва сега, докато карах към тази празна хотелска стая, се замислих за нея. Не се чувствах чак толкова зле, както може би очакваш, но мислех за нея и се запитах какво би станало, ако някой направи това с теб. Наложи се да спра, за да повърна само при мисълта какво би било, ако ти беше на мястото на Натали. Беше много лошо, много грешно… това, което направих с нея. Мелиса, едно от другите момичета, също беше влюбена в мен, но нищо не се получи. Тя беше гнусна и шумна. Казах на всички, че има проблеми с интимната хигиена, и никой не я доближаваше, така че разбра да стои далеч от мен.

Арестуваха ме веднъж за пиянство на обществено място. Мама беше толкова ядосана, че ме остави в полицията цялата нощ. И тогава вече всички разбраха за Натали. И мама научи и мисля, че това й дойде наистина прекалено. Когато спомена, че ме изпраща в Америка, изпаднах в истерия. Не исках да оставя досегашния си живот, независимо колко болно и грозно беше всичко… това бях аз, моят живот. Но когато пребих един на някакъв фестивал, майка ми реши окончателно. Кандидатствах тук и, разбира се, приеха ме.

Когато дойдох в Америка, мили боже, мразех всичко и всеки. Бях толкова побеснял, че се налага да живея в близост до баща ми, че продължих да протестирам по моя си начин. Пиене, партита в къщата. През цялото време. Запознах се със Стеф, бях с нея една нощ, а после тя ме запозна със своите приятели. Най-добре се разбирам с Нейт, Дан и Джейс са кофти хора. Особено Джейс. Вече знаеш за сестрата на Дан, така че няма да се повтарям. Чукал съм няколко момичета след това, но не чак толкова, колкото си представяш. Признавам, че спах с Моли веднъж, след като ти и аз се целунахме, но единствената причина да го направя беше, че не можех да спра да мисля за теб. Не можех да те изкарам от мислите си, Тес. През цялото време, докато бях с нея, този единствен път, мислех, че това си ти. Знаех, че не си, защото ти би била много по-добра, с теб би било много по-хубаво. През цялото време си казвах: „Ако я видя още веднъж, един последен път, ще се осъзная, ще разбера, че това е просто нелепо и смешно, че само си въобразявам, че може би е просто похот“. Но всеки път, когато те виждах, исках повече и повече. Опитвах се да измисля как да те дразня само за да чуя как произнасяш името ми. Исках да знам за какво мислиш в час, защо гледаш намусено в учебника, исках да прокарам палец по бръчката между сърдитите ти вежди и да я изгладя. Исках да знам за какво си шепнете с Ландън, исках да знам какво пишеш в онзи проклет планер. Всъщност веднъж успях да го видя отблизо, когато го изпусна и аз те догоних да ти го дам. Вероятно не помниш. Беше с лилава блуза и с онази ужасна сива пола, която обличаше всеки ден.

След онзи ден в общежитието, когато разхвърлих бележките и листата ти и когато те целунах, разбрах, че съм загазил, и то яко, и че не мога да стоя настрани от теб. Мислех за теб всяка секунда. Всяка моя мисъл бе обсебена от теб. В началото не знаех от какво и защо съм толкова обсебен. Но първата вечер, когато остана да спиш при мен, тогава разбрах, знаех, че те обичам. И знаех, че бих направил всичко за теб.

Осъзнавам колко глупаво звучи това след всичко, което ти причиних, но е самата истина. Кълна се. По цял ден си мечтаех. Аз… и мечти? За живота, който бихме могли да имаме заедно. Представях си как седиш на дивана с книга в ръка, с химикал между зъбите и как стъпалата ти са вдигнати в скута ми. Не знам защо, но не можех да се отърва от това видение. И най-много ме тормозеше мисълта, че аз те желая такава, по този начин, но че ти никога няма да изпиташ подобно нещо към мен.

Заплаших всички, които се опитваха да седнат до теб, заплаших и Ландън да пази мястото ми до теб. Само за да съм близо до теб. През цялото време си повтарях, че го правя, за да спечеля облога, че се държа така странно единствено заради това. И знаех, че се опитвам да излъжа себе си. Но просто не бях готов да призная пред себе си. Вършех всякакви напълно откачени неща, за да подклаждам тази болестна обсебеност. Примерно четях някоя книга и си отбелязвах думи, изречения, пасажи, които ми напомнят за теб. Искаш ли да чуеш първия:

Той пристъпи, погледна надолу и се опита да не гледа към нея. Сякаш тя беше слънцето. И въпреки това, без дори да поглежда към него, я видя, както би видял слънцето. Признах си, че те обичам, докато подчертавах от шибания Толстой.

Когато ти казах, че те обичам пред всички, това беше самата истина. Просто за пореден път се проявих като задник да ти го кажа, след като ти ме разкара. В деня, когато ми призна, че ме обичаш, за първи път почувствах, че има надежда, надежда за мен. За нас. Не знам защо продължих да се държа лошо с теб и да те наранявам. Няма да ти губя времето да се оправдавам, защото нямам оправдание. Може би просто имам прекалено много лоши навици и инстинкти. И се боря срещу тях. Заради теб.

Знам само, че ти ме правиш щастлив, Тес. Обичаш ме, а не бива. И се нуждая от теб. Толкова силно. Винаги съм имал нужда от теб и винаги ще имам. Когато ме напусна миналата седмица, това почти ме уби. Бях напълно изгубен. Напълно изгубен без теб. Излязох на среща с едно момиче. Нямаше да ти кажа, но не мога да поема риска да те загубя пак. Дори не бих го нарекъл среща. Нищо не се случи. Насилих се да я целуна, но не успях. Не можех. Не мога да целуна друго момиче, освен теб.

Беше много скучна и в сравнение с теб беше едно голямо нищо. Никоя никога няма да бъде като теб. Знам, че вероятно е прекалено късно за това, което пиша, особено сега, когато знаеш за всички ужасни неща, които съм извършил.

Мога само да се моля да продължиш да ме обичаш, след като прочетеш това. Ако ли не, ще те разбера. Знам, че ще бъдеш много по-добре без мен.

Не съм романтичен, не мога да ти напиша стих или песен.

Аз дори не съм добър човек.

Не мога да ти обещая, че няма да те нараня пак, но мога да се закълна, че ще те обичам до деня, в който умра. Аз съм ужасен човек, не те заслужавам, но се надявам да ми дадеш възможност да съживя вярата ти в мен.

Съжалявам за болката, която ти причиних. Ще разбера, ако не можеш да ми простиш. Извинявай, не трябваше да е толкова дълго. Не очаквах, че греховете ми са чак толкова много.

Обичам те и винаги ще те обичам.

Хардин

Седя и гледам в листата. Всичко ми е като в мъгла. И след това го чета пак. Не знам какво съм очаквала, но със сигурност не бях очаквала това. Как може да каже, че не е романтичен? Гривната с талисманчета, както и това — доста обезпокоително, но толкова красиво — писмо доказват точно обратното. Дори е използвал първия параграф от писмото на Дарси до Елизабет. И сега, когато напълно оголи душата си пред мен, го обичам още повече.

Да, сторил е ужасни неща, които аз никога не бих извършила, наранил е толкова много хора, но това, което има най-голямо значение за мен, е, че вече не го прави. Невинаги е постъпвал по правилния начин, но не мога да пренебрегна усилията му да ми покаже, че се променя, че ме обича. Не искам да го признавам дори пред себе си, но това, че не е обичал никоя друга, освен мен… звучи поетично.

Гледам листовете и не мърдам. И тогава на вратата се чука. Сгъвам писмото, слагам го в шкафчето на тоалетката. Не искам Хардин да ме накара да го хвърля или да го скъсам, след като вече съм го прочела.

— Влизай — казвам и тръгвам към вратата да го посрещна.

Той отваря вратата и гледа в пода.

— Успя ли да…

— Да… — Слагам пръсти под брадичката му и го карам да ме погледне, нещо, което обикновено той прави с мен. Очите му са тъжни и все още силно зачервени.

— Тъпо беше… знаех си, че не трябваше…

— Не, не беше. Изобщо не беше глупаво. — Пускам брадичката му, но го гледам настоятелно в очите. — Хардин, това е всичко, което толкова дълго време чаках да ми кажеш.

— Извинявай, че те накарах да чакаш. И че го написах, а не го казах. Просто така беше по-лесно. Не ме бива да говоря… никак даже. — Зелените му ириси се открояват на фона на зачервените му очи.

— Знам това…

— Ти… дали… искаш ли да поговорим за това? Трябва ли ти още време сега, когато знаеш цялата истина и колко съм… откачен? — пита и пак забива поглед в пода.

— Не си. Бил си. Направил си много неща… лоши неща. — Той кима. Не мога да издържам да го гледам как се презира. Дори когато знам какво е правил, не искам да мисли така лошо за себе си. — Но това не означава, че си лош човек. Правил си лоши неща, но вече не си онзи лош човек.

— Какво? — пита и вдига поглед.

Слагам длани на лицето му.

— Казах, че не си лош човек, Хардин.

— Наистина ли го мислиш? Прочете ли всичко, което съм написал?

— Да. И самият факт, че си го написал, го доказва.

Хардин изглежда толкова объркан и неуверен.

— Как можеш да кажеш такова нещо? Ти искаше време и пространство да мислиш и да решиш. После прочете всичко това… тези лайна, в които съм тънел през целия си живот. И казваш, че не съм лош човек? Не разбирам…

Прокарвам палци по бузите му.

— Прочетох го и сега, когато знам всичко, което си направил, не съм променила решението си.

— О… — Очите му се навлажняват.

Самата мисъл, че може пак да се разплаче пред мен, ми причинява ужасна болка. Очевидно не разбира какво се опитвам да му кажа.

— Докато те нямаше, вече бях решила да остана. И след като прочетох какво си написал, не съм променила решението си. Напротив, сега още по-силно искам да остана. Обичам те, Хардин.