Анна Тод
След сблъсъка (39)

Глава тридесет и осем
Теса

Не, това не ми помага. Не ми помага и фактът, че майка ми тръгва след Триш в хола и казва:

— Последният път? Виждаш ли, Тереза? Точно затова от теб се очаква да се махнеш от него. Правил го е и преди. Знаех си. Чаровният принц и поредната му жертва.

Поглеждам към Хардин. В съзнанието ми пръстите ми се изплъзват от скалата. Не, не пак! Не, не мога да понеса повече. Не и от него.

— Не е така, мамо — проговаря най-сетне Хардин.

Триш го поглежда с пълно недоверие и се опитва да избърше сълзите си, но те не спират да капят.

— Така изглежда, Хардин. Честно, не мога да повярвам. Обичам те, синко, повече от всичко на света, но тук вече не мога да ти помогна. Това е грешно, много грешно.

В такива ситуации никога не мога да си намеря гласа. Искам да говоря, трябва да говоря, но потенциалният списък с кошмарни неща, които Хардин е вършил в миналото, си щрака в главата ми и не мога да мисля за друго. Последният път… последният път… Гласът ми го няма.

— Казах, че не е така — вика Хардин и разперва ръце.

Триш се обръща и ме гледа с твърд поглед.

— Теса, трябва да тръгнеш с майка си — казва тя.

На гърлото ми застава буца.

— Моля? Какви й ги говориш? — изумява Хардин.

— Не си за нея, Хардин, не си достатъчно добър. Обичам те, но не мога да ти позволя да го направиш пак. С това идване в Америка нещата трябваше да се оправят…

— Тереза, мисля, че чухме достатъчно — казва майка ми и ме стиска за ръката. — Време е да вървим.

Хардин се приближава към нея, но тя прави крачка назад с мен, впивайки ноктите си в кожата ми.

— Пусни я — изрича Хардин през зъби. Аз се опитвам да обработя информацията от случилото се през последните няколко минути. Не бях очаквала майка ми да дойде тук, никога, за нищо на света. И със сигурност не бях очаквала Триш да подмята за някакви други неща от тайния живот на Хардин.

Правил го е и преди? С коя? Обичал ли я е? Тя обичала ли го е?

Казвал ми е, че никога не е бил с девственица преди. Дали ме е лъгал и за това? Но не мога да разбера нищо, защото гневът на лицето му замъглява всичко останало.

— Нямаш думата по нито един въпрос, който касае Тереза. Вече не — отвръща майка ми.

Но за изненада на всички в стаята, дори за самата мен, аз издърпвам ръката си от хватката на майка ми и заставам зад Хардин. Устата му е отворена от учудване, сякаш не може да разбере какво правя. Триш и майка ми гледат със същото изражение на ужас.

— Тереза, не бъди глупачка. Идвай тук! — инструктира ме майка ми, но в отговор на това аз само увивам пръсти около ръката на Хардин и оставам скрита зад него. Не разбирам защо го правя. Би трябвало да тръгна с нея или да принудя Хардин да ми каже какво е имала предвид Триш. Но истината е, че искам майка ми да си тръгне. Имам нужда от няколко минути… часа… време… да разбера какво става. Та нали току-що реших да му простя и да продължим напред? С него, до него. Защо винаги трябва да има някаква тайна, която изскача в най-неподходящия момент?

— Тереза — казва майка ми и прави още една крачка към мен, но Хардин ме обвива с ръце да ме защити от нея.

— Стой далеч от нея — предупреждава той.

Триш прави крачка напред.

— Хардин, това е нейната дъщеря. Нямаш право да заставаш между тях.

— Нямам право? Тя няма право да идва в нашия апартамент, да влиза в шибаната ни спалня. Непоканена — крещи той, а аз го стискам по-силно.

— Това не е нейната спалня, това не е нейният апартамент — казва майка ми.

— Напротив. Забелязваш ли зад кого се крие? Забелязваш ли кого използва за щит срещу теб? — пита и сочи с пръст към нея.

— Тя просто е глупава и не разбира кое е най-добре за неин…

Но тук вече я прекъсвам, най-сетне намерила част от гласа си.

— Престани да говориш, сякаш аз не съм тук. Тук съм. И не съм дете, майко! Ако искам да остана, ще остана.

Триш ме поглежда с умоляващи, състрадателни очи:

— Теса, слънце, мисля, че трябва да послушаш майка си.

Думите й ме изгарят, сякаш току-що ме е предала, но нямам представа какво знае за сина си.

— Благодаря — въздъхва с облекчение майка ми. — Поне някой в това семейство има разум в главата.

Триш я поглежда с предупредителен поглед.

— Слушай какво ще ти кажа. Не ми харесва как се отнасяш с дъщеря си, така че не бързай да си мислиш, че играем в един отбор, защото не е така.

Майка ми свива рамене и казва:

— Какво от това. И двете сме на мнение, че трябва да тръгне веднага. Теса, трябва да напуснеш апартамента и никога не искам да се връщаш тук. Ако се налага, ще те преместя в друг колеж.

— Тя може да реши сама за… — започва Хардин.

— Този ти е отровил ума, Тереза. Погледни се в какво те е превърнал. Познаваш ли изобщо този човек? — пита майка ми.

— Познавам го, майко — казвам през зъби.

Майка ми се обръща към Хардин. Не знам защо не се страхува от него. Гърдите му се повдигат толкова бързо и тежко, ръцете му са свити в юмруци, кокалчетата му са побелели, бузите му са пламнали от гняв. Това би трябвало поне малко да я притесни.

— Момче, ако ти пукаше поне малко за нея, щеше да я пуснеш да си иде. Единственото, което успя да направиш с нея, е да я строшиш. Тя не е момичето, което оставих в колежа преди три месеца. И за това си виновен единствено и само ти. Не ти се налагаше да я гледаш как плаче с дни след това, което ти беше направил с нея. Вероятно си празнувал с някоя друга, докато тя заспиваше изтощена от рев. Ти напълно я съсипа. Как изобщо можеш да живееш, без да ти тежи съвестта? Знаех, че рано или късно щя я нараниш. Затова, ако има нещо човешко в тебе, ще й кажеш да тръгне с мен.

Тишината в стаята е чудовищна.

Триш мълчи и мисли… вероятно за миналото на Хардин. Майка ми го гледа и чака да й се подчини. Хардин диша толкова тежко, имам чувството, че ще гръмне. А аз… се опитвам да преценя кой ще победи — сърцето ми или разумът.

— Няма да тръгна с теб — казвам след много време. Това е решението ми, моето зряло решение на възрастен човек, решение, което осъзнавам, че няма да остане без последици, без ужасни трудности, които не знам как ще преодолея. На всичкото отгоре ще се наложи пак да седна и да помисля дали мога да бъда с мъжа, когото обичам.

Майка ми върти презрително очи. И ми причернява.

— Не си добре дошла тук. Никога не се връщай повече — пищя и дера гърлото си. — За каква се мислиш? Да влизаш тук дори без да почукаш, без покана, и да му говориш така? — Избутвам Хардин и заставам очи в очи с нея. — Не искам да имам нищо общо с теб. Никой не иска. Затова си сама през всичките тези години. Ти си надменна и жестока. Никога няма да бъдеш щастлива. — Поемам си дъх и се опитвам да преглътна, но гърлото ми е прекалено сухо.

Майка ми ме гледа с увереност, със същата тази надменност, за която говорих току-що, и с чиста неприязън.

— Сама съм, защото така съм избрала. Няма нужда да бъда с някого. Не съм като теб.

— Като мен? И аз нямах нужда да бъда с никого, но ти буквално ме навря в ръцете на Ноа. Никога не си ми давала правото на избор. Винаги си ме контролирала. И край на това. Мамка му, край на това.

И тогава сълзите се изливат от очите ми. Горната устна на майка ми започва да препери, сякаш наистина премисля думите ми, но когато проговаря, гласът й е напоен със сарказъм:

— Момиче, ти наистина имаш проблем. Защо винаги искаш да бъдеш зависима от някого? Да не би да е заради баща ти?

Очите ми лютят, знам, че са кървавочервени. Знам, че са изпълнени с всичкото зло, което искам да й причиня. Започвам да говоря бавно, но с всяка дума гласът ми излиза от контрол и накрая вече пищя:

— Мразя те. Мразя те. Истински те мразя. Баща ми ни остави заради теб. Защото не можеше да те понася. И не го виня. Иска ми се да ме бе взел…

И точно тогава усещам ръката на Хардин върху устата си, а ръцете му ме притискат към гърдите му.