Анна Тод
След сблъсъка (32)

Глава тридесет и едно
Теса

Почти щастливият миг е прекъснат от телефона ми, който вибрира на тоалетката. Хардин го взима, поглежда го и ми го подава:

— Ландън е.

— Ало? — отговарям.

— Здрасти, Теса. Майка ми искаше да ти се обадя да те питам дали ще дойдеш на Коледа.

Майка му е толкова мила. Убедена съм, че прави страхотна коледна трапеза.

— О… да, с най-голямо удоволствие. В колко да дойда? — питам.

— Към дванадесет на обяд — смее се той. — Вече е започнала да готви, така че на твое място не бих ял дотогава.

— Започвам да постя отсега — шегувам се. — Да донеса ли нещо? Знам, че Карен е страхотна готвачка, но и аз мога да направя нещо. Десерт?

— Да, може… Има и друго. Но ако не искаш, не отваряй дума за това… — Тук снишава глас и почти шепне в слушалката. — Искат да поканят Хардин и майка му, но ако с Хардин не се разбирате добре…

— Не, добре е… засега… — Хардин вдига глава и аз се усмихвам нервно.

Ландън въздъхва и казва:

— Супер. Би ли им предала поканата. Наистина ще се радват да дойдете тук. Всички.

— Непременно — уверявам го и после се сещам: — Какви подаръци да купя?

— Не, не купувай нищо. Не носи подаръци.

Не откъсвам очи от стената, за да не се налага да поглеждам в суровите очи на Хардин.

— Не, ще купя подаръци, така че ми кажи какво, за да не избера нещо излишно.

Ландън въздъхва с усмивка.

— Твърдоглава, както винаги. Е, за майка ми нещо за кухнята, а за Кен нещо канцеларско.

— Канцеларско? Това е отвратително.

— Е, каквото искаш, само да не е вратовръзка, че аз вече му купих. — После въздъхва с досада и казва: — Трябва да помагам да изчистим къщата. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се.

Оставям телефона и Хардин веднага пита:

— Там ли ще ходиш за Коледа?

— Да… Не искам да ходя при майка си — казвам и сядам на леглото.

— Не те виня. — Потърква брадичка с пръст. — Можеш да останеш тук?

Започвам да човъркам кожичките на ноктите си.

— Можеш да дойдеш с мен.

— И да оставя мама сама? — пита навъсено.

— Не, разбира се, че не. Карен и баща ти искат да дойдете. И двамата.

Хардин ме поглежда, сякаш съм си загубила ума.

— И можеш ли да ми кажеш защо майка ми ще се залети да празнува Коледа с баща ми и новата му съпруга?

— Аз… аз не знам… наистина, но би било добре да се съберем всички заедно.

Но наистина не знам как би протекло едно такова събиране, защото не знам в какви отношения са Триш и Кен сега, ако изобщо поддържаш някаква връзка. А и не е моя работа да се опитвам да събирам всички заедно. По дяволите, та аз дори не съм му приятелка.

— Не мисля, че идеята е добра — казва още по-мрачно.

Въпреки всичко, което се случва с нас в момента, бих искала да прекарам Коледа с Хардин. Като се има предвид, че едва успях да го навия да дойде в къщата на баща си, сега ще е невъзможно да го убедя за Коледа. А да не говорим изобщо за варианта да настоявам да доведе майка си. Но винаги съм била такава — искам да имам проблем за разрешаване и сега започвам да си мисля, че закъснявам с подаръците. Трябва да отида да купя нещо за тях, за Ландън, може би нещо и за Триш. Но какво? Трябва да отида сега. Наистина. Вече е пет, остават няколко часа от тази вечер, а утре е Бъдни вечер. Не знам и дали е редно да купувам подарък на Хардин. Всъщност съм напълно убедена, че не трябва да му купувам нищо, защото сме в средата на нищото.

— Какво има? — пита Хардин, озадачен от мълчанието ми.

— Трябва да отида в мола. Така става, когато нямаш дом за Коледа.

— Не мисля, че лошото планиране има нещо общо с твърдението ти, че нямаш дом — закача ме и се усмихва леко, но очите му греят, флиртува ли с мен? Мисълта ме кара да се усмихна.

— Лошото планиране е нещо, което не ми е присъщо. Никога, при никакви обстоятелства.

— О, да, забелязал съм — смее се той и аз го первам с ръка. Той ме хваща за китката и спира атаката ми. Позната топлина се разлива в тялото ми. Погледите ни се заключват. После бързо ме пуска и двамата извръщаме очи. Въздухът в стаята натежава от напрежение, аз ставам и си слагам обувките.

— Сега ли отиваш? — пита.

— Да… молът затваря в девет — напомням му.

— Сама ли ще ходиш? — размърдва неловко крака.

— Искаш ли да дойдеш? — Знам, че идеята никак не е добра, но ако искам да направя опит да се движа напред, едно отиване в мола си е в реда на нещата, нали?

— Да дойда на пазар с теб?

— Да… но ако не искаш… няма проблем… — казвам смутено.

— Не, не, разбира се, че ще дойда… просто не очаквах да ме поканиш.

Взимам телефона и чантата си и двамата отиваме в хола.

— Излизаме до мола — казва Хардин на майка си.

— И двамата? — пита и се усмихва многозначително. Хардин завърта очи, но когато стигаме до вратата, тя се провиква след нас:

— Теса, ако искаш да го оставиш тука, все някак ще го изтърпя.

— Ще го имам предвид — смея се от сърце и тръгвам след него.

 

 

Хардин пали колата и чувам позната мелодия — само едно самотно пиано. Той бърза да намали звука, но е прекалено късно.

— Започват да ми харесват, какво толкова — казва.

— Разбира се — закачам го и увеличавам песента.

Ако можеше всичко да продължи така завинаги. Ако можеше това разбирателство, съчетано с флирт, тази несигурна и все пак сигурна почва, върху която сме стъпили, да бъде нашето „завинаги“. Но няма да се случи. Не може да се случи. Трябва да обсъдим всичко, което стана, и това, което предстои да става занапред. Знам, че имаме много неща за обсъждане, но няма да успеем да се справим с всичко, и то веднага. Дори и ако го принудя да започнем да разрешаваме проблемите си един по един, пак ще отнеме време. Искам да намеря подходящия момент, а дотогава да бъда внимателна, да не бързам.

По-голямата част от пътуването минава в мълчание. Песента казва всичко, което ми се иска да можем да си кажем един на друг.

Стигаме до мола и той ми предлага да ме остави до входа. Заставам под климатика и се опитвам да се стопля, докато той паркира и бяга през снега към мен.

Един час разглеждам тави с всякакви размери и форми и в крайна сметка решавам, че ще взема на Карен комплект тави за сладкиши. Знам, че вероятно има повече, отколкото всяка друга жена, но готвенето и градинарството са й нещо като хобита, така че не се сещам за нищо по-добро.

— Може ли да занесем това до колата и после да продължим с пазара? — питам Хардин, защото ми е много трудно да ходя през навалицата с големия пакет.

— Аз ще го занеса. Стой на топло — казва и взима кутията.

Обръщам се и виждам, че съм пред мъжката секция. Забелязвам стотиците вратовръзки и се сещам за коментара на Ландън, че вратовръзката е най-подходящият подарък. Но аз никога не съм купувала подарък за „татко“, така че нямам никаква идея какво да избера.

— Навън е ужасен студ — казва Хардин, когато се връща при мен. Трепери и потърква ръце да се сгрее.

— Е, може би не е много добра идея да се излиза по тениска в снега.

— Гладен съм. Ти? — пита, без да обръща внимание на забележката ми.

Тръгваме към кафенетата и заведенията. Хардин ми намира място да седна, а той отива да купи пица. След малко се връща без чинии, само с пицата и много салфетки. Взимам една салфетка и едно парче и отхапвам.

— Много елегантно се храниш — казва с усмивка, когато избърсвам крайчетата на устата си.

— Млъквай — отвръщам и отхапвам още едно парче.

— Това е… хубаво… нали? — пита.

— Кое? Пицата ли? — питам невинно, макар и да знам, че не говори за храната.

— Не. Това… Ние. Да сме заедно. Много време мина.

Наистина изглежда ужасно много време.

— Няма и две седмици — напомням му.

— Това е много дълго време… за нас.

— Да… — Отхапвам голямо парче, за да имам оправдание да не му отговарям известно време.

— Откога мислиш за… това… да… продължим напред? — пита.

Дъвча много бавно и отпивам голяма глътка вода.

— От няколко дни. — Искам този разговор да е възможно най-непринуден и лек, за да не правим скандали пред хората, но въпреки това добавям: — Имаме да говорим за толкова много неща.

— Знам, че е така, но съм толкова… — Очите му се разширяват и той замръзва. Погледът му застива някъде зад гърба ми. Обръщам се и при вида на червената коса на Стеф стомахът ми пада в петите. До нея е гаджето й Тристан.

— Искам да си тръгваме — казвам и ставам.

— Теса, не си купила другите подаръци, а и не мисля, че ни видяха.

Обръщам се пак и очите на Стеф се забиват в моите. Изненадата й е повече от очевидна. Не знам дали е изненадана да ме види, или от това, че ме вижда с Хардин. Може би и от двете.

— Да, вече ни видяха.

Двамата тръгват към нас. Имам чувството, че краката ми са заковани за пода.

— Здрасти — казва Тристан с голяма доза неудобство.

— Здрасти — отговаря Хардин и се почесва по врата.

Аз обаче не продумвам. Ставам от масата и тръгвам.

— Теса, чакай — вика Стеф след мен. Чувам дебелите подметки на обувките й, докато бърза да ме настигне. — Може ли да поговорим?

— Да поговорим? Защо? За какво, Стеф? — излайвам. — Как първата ми и единствена приятелка в колежа позволи да стана за пълно посмешище пред всички?

Хардин и Тристан се споглеждат очевидно не знаят дали е редно да се намесват. Стеф вдига ръце във въздуха.

— Съжалявам, наистина. Знам, че трябваше да ти кажа, но мислех, че той ще ти каже.

— И това те оправдава, така ли?

— Не, знам, че не ме оправдава, но наистина съжалявам, Теса. Осъзнавам, че трябваше да ти кажа.

— Но не го направи. — Скръствам войнствено ръце.

— Липсваш ми, липсва ми времето с теб — казва тя.

— Да, определено ти липсвам като източник на забавления.

— Не беше така, Теса. Ти си… беше моя приятелка. Знам, че се издъних, но наистина съжалявам.

Извинението й ме хваща леко неподготвена, но бързо се съвземам:

— Не мога да ти простя.

Тя ме гледа тъжно, но изражението й рязко се променя и сега е вече гневна:

— Но можеш да простиш на него? Той започна всичко това и пак можеш да му простиш! Не е ли ненормално?

Искам да й викам, да я псувам дори, но знам, че е права.

— Не съм му простила. Аз просто не… не знам какво правя — Скимтя и скривам лице в ръцете си.

Стеф въздъхва:

— Теса, не очаквам да махнеш с ръка и да забравиш просто така, но поне ми дай шанс. Можем да излизаме само ние четиримата. Групата така или иначе вече я няма.

Поглеждам я изненадано.

— Какво искаш да кажеш?

— Джейс е станал още по-нетърпим, откакто Хардин го смаза от бой, така че с Тристан стоим далеч от тях.

Поглеждам към Хардин и Тристан, които ни наблюдават, и пак обръщам поглед към Стеф.

— Хардин е пребил Джейс?

— Да, миналата събота. — Тя сбръчква нос и пита: — Не ти ли е казал?

— Не… — Искам да чуя възможно повече подробности, преди Хардин да се е приближил и да я е спрял, но тя няма търпение да спечели доверието ми и веднага започва да разказва, без изобщо да се налага да питам.

— Ами да, защото Моли каза на Хардин, че Джейс е планирал… знаеш… да ти каже пред всички — казва с тих глас, но после се засмива. — Честно, Хардин отдавна му беше набрал. А изражението на Моли, когато Хардин буквално я изрита в задника да се махне от него, беше безценно. Честно, така съжалявам, че не успях да я снимам.

Мисля за това как Хардин е отказал на Моли и е пребил Джейс, преди да дойде при мен в Сиатъл, и тогава чувам гласа на Тристан.

— Дами — сякаш да ни предупреди, че Хардин идва след него.

Хардин застава до мен и ме хваща за ръка, а Тристан дърпа Стеф да тръгват, но тя ме гледа с големите си очи и казва:

— Теса, поне помисли за това. Липсваш ми.