Анна Тод
След сблъсъка (31)

Глава тридесет
Теса

Събуждам се цялата в пот. Главата на Хардин е на корема ми. Ръцете му ме стискат. Предполагам, че са изтръпнали от тежестта на тялото ми. Краката му са сплетени с моите и дори хърка леко.

Поемам дълбоко дъх и внимателно вдигам ръка, за да махна косата от челото му. Имам чувството, че не съм докосвала косата му от векове. А всъщност само от събота. В съзнанието ми се разиграват всички събития от онази нощ. Като във филм.

Продължавам да го галя. Очите му се отварят и аз веднага отдръпвам ръка.

— Извинявай — казвам смутена от това, че са ме хванали на местопрестъплението.

— Не, беше много хубаво. — Гласът му е натежал от съня, полека се разбужда, диша в кожата ми и вдига тялото си от мен… прекалено скоро. Защо ми трябваше да го галя? Можеше да го оставя да поспи още малко и тогава щях да лежа в прегръдката му.

— Имам малко работа днес. Излизам — казва и взима черните си джинси от гардероба. После нахлузва ботушите. Имам чувството, че се опитва да избяга от мен, оттук.

— Добре…

Моля? Мислех, че ще е щастлив от това, че сме спали заедно, че се прегръщахме истински след толкова много време. Мислех, че нещо ще се е променило… не напълно, но че сме направили поне една крачка напред. Че сега съм с няколко сантиметра по-близо до него, отколкото бях вчера.

— Да… — казва и върти пръстена на устната си, след което облича бялата си тениска и взима една черна от гардероба.

Не казва нищо повече. Оставя ме объркана. Отново. Всичко бях очаквала, но да избяга така… това беше последното нещо, което би ми минало през ума. Каква работа може да има днес? Чете книги като мен, само че го прави от къщи и разполага с времето си. Защо иска да се занимава с това точно днес? Спомням си последния път, когато ми каза, че има работа, и стомахът ми се обръща. Чувам да казва нещо на майка си и след това входната врата се затръшва. Падам на възглавниците и ритам одеялата като сърдито дете. Изведнъж изпитвам истински кофеинов глад, скачам от леглото и тръгвам към кухнята да направя кафе.

— Добро утро, сладкишче — чурулика весело Триш, която заварвам в кухнята.

— Добро утро. Благодаря ти, че си направила кафе — отвръщам и взимам кафеварката.

— Хардин каза, че имал някаква работа? — Изречението прозвучава като въпрос.

— Да… спомена нещо такова — отговарям, но не съм сигурна какво да й кажа. Но тя сякаш не обръща внимание на последните ми думи и казва с натежал от тревога глас:

— Радвам се, че е добре след снощи.

— Да, аз също. — И без изобщо да мисля какво говоря, добавям: — Не трябваше да го оставям да спи на пода.

Тя ме поглежда крайно озадачено.

— Искаш да кажеш, че няма кошмари, когато не спи на пода? — пита много внимателно.

— Не, няма кошмари, когато… ние… — Не знам как да продължа и започвам старателно да разбърквам захарта в кафето. Целя да спечеля време, за да измисля как да се измъкна от тази ситуация.

— Когато ти си тук — довършва вместо мен.

— Да… когато съм тук.

Тя ме поглежда по начин, по който може да гледа само една майка (така съм чувала), когато говори за детето си.

— Искаш ли да знаеш защо ги получава? Знам, че ще ме намрази, ако разбере, че съм ти казала, но мисля, че трябва да знаеш.

— О, госпожо Даниеле… — Преглъщам тежко. Не искам да чувам историята пак, прекалено е болезнено. — Той… ми каза за онази нощ.

Очите й се разширяват от изумление.

— Казал ти е?

— Извинявам се, не исках да прозвучи така… грубо. И аз мислех, че знаеш, че ми е казал…

Отпивам от кафето си.

— Не… не… не се извинявай. Просто не мога да повярвам, че ти е казал. Очевидно знаеш за кошмарите му, но това… това е… изумително. — Попива крайчетата на очите си и ми се усмихва с цялото си сърце.

— Дано не се сърдиш, че ми е казал. И наистина съжалявам за това, което се е случило. — Не искам да си пъхам носа в семейните им тайни, но пък и никога преди не съм попадала в подобна ситуация.

— Как е възможно да ти се сърдя, Теса? — казва и вече плаче с глас. — Толкова съм щастлива, че Хардин има теб… Толкова беше зле… кошмарите… пищеше по цяла нощ. Не спираше да пищи. Отидохме при няколко терапевти, но знаеш какъв е. Не искаше да говори с тях. Не обели дума. Седеше и гледаше в стената.

Оставям чашата си и я прегръщам през раменете.

— Не знам какво те накара да се върнеш при него вчера, но се радвам, че го направи — казва, заровила лице в рамото ми.

— Моля?

Тя се дърпа леко назад и ме поглежда уморено. После попива очите си и казва:

— О, слънце, аз може и да съм стара, но не чак толкова. Знаех, че нещо става между вас. Видях колко изненадан беше Хардин да те види тук, когато се върнахме от летището. Знаех, че става нещо, още когато ми се обади и ми каза, че не можете да дойдете в Англия.

През цялото време имах чувството, че ни е надушила, но нямах представа, че сме чак толкова прозрачни. Отпивам глътка от кафето и се замислям колко сме се заблуждавали. Триш ме хваща нежно за ръката и казва:

— Толкова много се вълнуваше… е, доколкото е в състояние да покаже вълнение… да те доведе в Англия. Но преди няколко дни каза, че няма да си в града за празниците. Но аз вече знаех, че става нещо. Какво се случи?

Отпивам още една глътка и я поглеждам.

— Ами… — Не знам как да й кажа, защото О, синът ти отне девствеността ми, понеже се бил хванал на бас, няма да помогне на никого в този момент. — Той… той ме излъга. — Не искам да се срамува заради него, не искам и да му е ядосана. Не искам и да се впускам във всички тези подробности, разговаряйки точно с нея, но не искам и да я лъжа…

— Сериозна лъжа?

— Много сериозна.

Тя ме гледа, сякаш съм мина или бомба, която ще гръмне всеки миг.

— Съжалява ли за това, което е направил?

Странно е да говоря с нея за това. Не я познавам толкова добре, а и тя му е майка. Винаги ще вземе страната на сина си каквото и да става. Затова отговарям много деликатно.

— Да… мисля, че да.

— Казал ли ти го е?

— Да… няколко пъти.

— Показал ли ти го е?

— Да, в известен смисъл.

Всъщност показал ли е? Да, плака, да, по-спокоен и тих е от обичайното, но всъщност не е казал точно онези думи, които искам да чуя. Но тя ме изненадва.

— Аз съм му майка и трябва да се съобразявам и да приемам всички негови недостатъци, но ти не си длъжна. Ако иска да му простиш, значи трябва да се постарае. Трябва да ти покаже, че никога няма да направи такова нещо отново, че няма да повтори това, което е сторил, а за да се изнесеш и да го напуснеш, значи е било нещо доста голямо… голяма лъжа. Опитай се да не забравяш, че светът на емоциите е място, където той отбягва да ходи често. Той е много ядосано момче… мъж вече.

Знам, че въпросът е смешен, но думите се изтърколват от устата ми, преди да помисля.

— Би ли простила на някого, който те е излъгал?

— Зависи от лъжата, предполагам. И колко съжалява човекът. Бих казала, че когато си позволиш да повярваш в прекалено много лъжи, става много трудно да намериш пътя към истината.

Да не би да ми казва, че трябва да му простя? Тя почуква с пръсти по мивката и се замисля.

— Познавам сина си добре, забелязвам промяната в него от последния път, когато го видях. Толкова много се е променил, Теса. Не можеш да си представиш колко много. Той се смее! Усмихва се! Дори вчера проведе разговор с мен! — Усмивката й е толкова ярка и топла, независимо от сериозността на темата, която обсъждаме. — Знам, че ако те загуби, ще се върне там, където беше преди, но не искам да се чувстваш задължена да бъдеш с него само заради това.

— Не се… чувствам задължена… просто не знам какво да мисля. — Иска ми се да мога да й обясня всичко, за да чуя откровеното й мнение. Иска ми се майка ми да можеше да ме разбере като тази жена.

— Е, това е трудната част. Ти трябва сама да решиш. Не бързай и го накарай да се поизпоти, за да си заслужи прошката. Синът ми е свикнал прекалено бързо да получава каквото иска. Винаги е било така. Може би това е част от проблема му: винаги получава това, което иска.

Смея се с глас, защото това е самата истина.

— Именно, винаги е ставало така.

Въздъхвам и изваждам кутия с корнфлейкс, но Триш ме спира.

— Искаш ли да се облечем, да излезем да закусим и да свършим някои женски неща? Май трябва да се подстрижа, че съм заприличала на сина си — смее се и разтърсва кестенявата си коса. Чувството й за хумор е много приятно, като това на Хардин, когато си позволява да го покаже. При него е малко по-грубо, но сега виждам откъде го е наследил.

— Страхотно. Ще си взема един бърз душ — казвам и оставям обратно кутията с корнфлейкса.

— Душ? Навън вали сняг, а и ще ни измият косите във фризьорския салон. Мислех да изляза по анцуг. Слагай джинсите и да тръгваме.

Колко е различно с нея. Ако трябваше да излизам с майка си, дрехите ми следва да са изгладени, косата ми да е навита, малко грим. Дори и излизането да е само до магазина за хляб и мляко.

— Добре — отвръщам с усмивка.

Отивам в спалнята, слагам чифт джинси и суитшърт и връзвам косата си на кок. Обувам мокасините си и бягам да измия зъбите и лицето си. След две минути съм готова, а Триш вече ме чака на вратата.

— Може би трябва да оставя бележка на Хардин или да му пусна съобщение.

Но тя ме дърпа за ръката и казва:

— Нищо му няма.

 

 

Прекарвам с Триш остатъка от сутринта и по-голямата част от следобеда и вече се чувствам много по-спокойна. Тя е мила, забавна и е страхотна компания. Разговорът е лек и ме кара да се смея през цялото време. Правим си нови прически, Триш даже си къдри косата, кара ме и аз да си я накъдря, но отказвам с усмивка. Обаче я оставям да ме убеди да си купя черна рокля за Коледа. Не искам да се натрапвам на Хардин и майка му, дори не съм купила подаръци. Мисля, че ще е най-добре да приема предложението на Ландън и да отида в тях. Изглежда ми малко странно да прекарам Коледа с Хардин, защото не сме официално заедно. Ние сме на някакво… междинно ниво. Не сме двойка, но откакто излезе тази сутрин, имам чувството, че съм много по-близо до него. Че правим крачки един към друг.

Когато се връщаме в апартамента, колата му е долу и аз започвам да се притеснявам. Качваме се и го заварваме на дивана, а навсякъде около него листа. Захапал е един химикал и изглежда напълно погълнат от това, което прави. Предполагам, че работи. Виждала съм го да работи само няколко пъти през времето, в което бяхме заедно.

— Здрасти, сине — казва весело Триш.

— Здрасти — отвръща равно Хардин.

— Липсвахме ли ти? — пита закачливо, а той завърта очи, събира листата и ги пъха в една папка.

— Отивам в спалнята — казва и става от дивана. Поглеждам Триш и тръгвам след него.

— Къде ходихте? — пита той и оставя папката на тоалетката. Една страница се изплъзва и пада, но той веднага я вдига, прибира я и затваря папката с доста рязко движение.

Сядам на леглото с кръстосани крака.

— Ходихме да закусим, на фризьор и после на пазар. А ти къде ходи?

Той забива поглед в пода и казва:

— На работа.

— Утре е Коледа. Няма да захапя въдицата — казвам с тон, който много напомня на тона на Триш. Зелените му очи изгарят моите.

— Е, честно казано, изобщо не ми пука дали захапваш, или не — имитира ме и сяда от другата страна на леглото.

— Какъв ти е проблемът? — излайвам.

— Никакъв. Нямам проблем!

Да, вдигнал е високо стените и се е барикадирал.

— Очевидно е, че имаш. Защо излезе тази сутрин?

— Вече ти казах. — Прокарва ръка през косата си.

— Не е от ничия полза да ме лъжеш, защото именно лъжите ти… ни докараха до това положение — напомням му.

— Добре! Искаш да знаеш къде съм бил? Бях в къщата на баща ми — крещи и става.

— При баща ти? Защо?

— За да говоря с Ландън — казва и сяда на стола.

— Да бе. По-скоро ще повярвам на лъжата, че си бил на работа.

— Там бях. Хайде, обади му се.

— Ако приемем, че е така, за какво си ходил да говориш с него?

— За теб, разбира се.

— Какво за мен? — Вдигам ръце пред гърдите си, сякаш да се предпазя.

— За… всичко. Знам, че не искаш да си тук. — Поглежда ме в очите.

— Ако не исках да съм тук, нямаше да съм тук.

— Нямаш къде другаде да отидеш. Ако имаше, сега нямаше да си тук.

— Откъде си толкова сигурен? Та ние спахме в едно легло снощи.

— Да. И знаеш защо. Ако нямах кошмари, никога не би ме прибрала. Това е единствената причина да ме допуснеш в леглото си. Това е и единствената причина да ми говориш сега. Защото ме съжаляваш. — Ръцете му треперят, очите му са като ножове, но зад зеленото виждам срама.

— Няма значение защо се е случило — клатя глава с неодобрение. Не знам защо винаги стига до такива изводи. Защо му е толкова трудно да приеме, че е обичан?

— Жал ти е за горкия Хардин, който има кошмари и не може да спи сам в шибаното легло. — Гласът му е прекалено висок, а сега не сме сами.

— Спри да крещиш. Майка ти е в съседната стая. — Но и аз крещя.

— Това ли правихте цяла сутрин? Говорихте си за мен? Нямам нужда от ничие шибано съжаление, Тес.

— О, боже! Направо можеш да скъсаш нервите на човек. И не изпитвам никакво съжаление. Исках те при мен в леглото, независимо какво сънуваш — заявявам и скръствам ръце.

— Да бе, ей сега ще ти повярвам — излайва.

— Не става дума за това как се чувствам аз, а как ти се виждаш през собствените си очи — казвам със същия рязък тон. — Трябва да спреш да се самосъжаляваш.

— Не се.

— Така изглежда. Започна да се караш с мен без причина. Трябва да вървим напред, а не назад.

— Да вървим напред? — Очите ни се срещат.

— Да… Искам да кажа… мо… може би.

— Може би? — усмихва се.

И изведнъж е щастлив. Толкова щастлив, като дете на Коледа е. Досега се кара с мен, бузите му са все още червени от яда, а сега… И странно защо, но усещам целия гняв да се изпарява от мен. Ужасява ме контролът, който има върху емоциите ми.

— Ти си напълно луд. Истински луд.

— Косата ти е много хубава — казва с онази убийствена усмивка.

— Трябва да минеш на сериозно лечение — шегувам се, а той се смее.

— По този въпрос няма да споря с теб.

И не мога да не се смея с него. Може би и аз съм луда.