Анна Тод
След сблъсъка (30)

Глава двадесет и девет
Теса

Влизам в банята и изчиствам остатъка от грима си. Опитвам се да се съвзема. Топлата вода отмива всички следи от изпълненото ми със събития утро. Всъщност се радвам, че съм тук. Въпреки всичко, през което минахме с Хардин, съм щастлива, че имам едно сигурно местенце, където да стъпя. С него. Той е единствената константа в живота ми. Помня, когато ми го каза веднъж. Чудя се дали наистина е имал това предвид. Дори и да не го е мислил тогава, сега съм убедена, че го чувства. Просто ми се иска да ми каже какво изпитва. Когато го видях да плаче снощи… това беше най-силната емоция, която е показал, откакто се запознахме. Но искам да чуя думите, стоящи зад сълзите му.

Връщам се в спалнята. Хардин точно оставя багажа ми на пода.

— Отидох да ти взема багажа.

— Благодаря. Наистина се надявам да не се натрапвам — казвам и се навеждам да извадя анцуг и тениска. Искам да махна тази рокля.

— Искам те тук, знаеш това, нали? — пита тихо. Свивам рамене, не знам дали наистина е така. — Вече трябва да си го разбрала, Тес.

— Да, знам… само че майка ти е дошла на гости, а аз се изсипвам с цялата си драма. И плача.

— Майка ми е щастлива, че си тук. Аз също.

Сърцето ми се раздува от топлина, но сменям темата.

— Планирали ли сте нещо за днес?

— Мисля, че мама искаше да отиде до някой мол, но можем да отидем и утре.

— Отидете сега, аз ще се занимавам с нещо. — Не желая да отлага плановете с майка си. Все пак не го е виждала от година.

— Няма проблем. Наистина. Не искам да оставаш сама.

— Нищо няма да ми стане.

— Теса, какво казах току-що? — изръмжава и веднага вдигам поглед към него. Не е ли разбрал, че не може да решава вместо мен? Вече не. Никой не може да решава вместо мен. Никога повече. Той веднага омеква и се поправя. — Извинявай. Остани, ние ще отидем на пазар.

— Така е много по-добре — казвам и едва прикривам усмивката си. Хардин е толкова нежен, толкова… изплашен през последните няколко дни. Макар че не беше приятно да ме притиска така, все пак е хубаво да видя, че е същият Хардин.

Отивам в дрешника да се преоблека и точно когато вдигам роклята над главата си, той чука на вратата.

— Тес?

— Да?

След секунда колебание пита:

— Нали ще си тук, когато се върна?

— Да. Не че имам и къде да отида.

— Добре. Ако имаш нужда от нещо, обади се — казва и долавям тъгата в гласа му.

След няколко минути чувам как вратата се затваря и излизам от спалнята. Май наистина беше по-добре да отида с тях, отколкото да седя сама тук с мислите си. Няма и минута, а вече се чувствам самотна. И ми е скучно. Телефонът ми звъни на почти равни интервали от време — майка ми е, но аз напълно я игнорирам и се моля Хардин да се върне по-скоро.

Взимам електронния си четец и започвам да чета, за да убия времето, но през една минута гледам часовника. Иска ми се да пусна съобщение на Хардин да го питам кога ще се върнат, но после решавам да приготвя вечерята и така да си уплътня времето. Отивам в кухнята с намерението да направя нещо лесно и бързо. Лазаня.

Скоро става осем и половина. В девет искам да му пусна съобщение.

Какво ми става, по дяволите?

Един скандал с майка ми и аз съм виснала пак на врата му, вкопчила съм се в него. И ако трябва да съм честна пред себе си, никога няма да искам да спра да се държа за него… просто защото не съм готова за живот без Хардин. Няма да се впускам в нищо безразсъдно сега, но се уморих да се боря със себе си. Колкото и ужасно да се е държал с мен, бях много по-нещастна без него, отколкото когато разбрах за облога. Част от мен иска да се зашлевя заради слабохарактерността си, но от друга страна, не мога да отрека колко по-спокойна съм сега, след като се върнах.

Все още имам нужда от време да помисля как ще бъдат нещата сега, как ще се държим един с друг, да видя какво ще стане. Толкова съм объркана.

Девет и петнадесет. Едва девет и петнадесет е, когато започвам да оправям какофонията в кухнята. Ще му пусна съобщение. Само едно. Примерно: Как върви пазарът?, просто да видя защо се бавят. Вали сняг и само искам да узная дали всичко е наред. Само от съображения за сигурност. Точно когато вдигам телефона да напиша съобщението, входната врата се отваря и Хардин и майка му влизат.

— Как мина пазарът?

— Направила си вечеря?

Питаме в един глас.

— Добре, първо ти — казваме пак в един глас и се смеем.

Вдигам ръка и отвръщам:

— Направих вечеря, но ако сте яли, няма проблем.

— О, мирише божествено — отбелязва Триш и се отпуска на единия стол, оглеждайки подредената маса. — Благодаря ти, слънце. О, в този мол беше истински ад. Всеки се е втурнал да купува подаръци в последната секунда. Кой чака последните дни на Коледа, за да купува подаръци?

— Ами… ти например — намесва се Хардин и си сипва чаша вода.

— О, я млъкни — скарва му се тя и взима едно малко хлебче.

Хардин сяда до майка си, а аз срещу нея. Докато вечеряме, Триш разказва за кошмара в мола и как охраната хванала един мъж да краде рокля от „Мейсис“. Хардин беше готов да се закълне, че роклята е била за самия мъж, но Триш върти очи и продължава да разказва историята.

Лазанята се оказва доста вкусна, по-добра от когато и да било. Изяждаме почти всичко. Самата аз си сипах три пъти. Кълна се, никога повече няма да се оставям без храна цял ден.

— О, купихме коледно дърво — сеща се изведнъж майка му. — Мъничко е, но трябва да си имате дърво. Това е първата ви Коледа заедно — казва и плясва с ръце. Не мога да не се засмея.

Преди… всичко да се разпадне, с Хардин не бяхме говорили да купуваме коледно дърво. Винаги бях прекалено заета да се местя от къща в къща и с Хардин като цяло. Честно казано, бях забравила за празниците. Нито той, нито аз празнувахме Деня на благодарността. Той — по очевидни причини, а аз не исках да бъда в къщата на майка си. Затова си поръчахме пица и останахме в моето общежитие.

— Няма проблем, нали? — пита Триш и едва сега осъзнавам, че не съм й отговорила.

— О, да, разбира се, че няма проблем — казвам и поглеждам Хардин, който се взира в празната си чиния.

Триш продължава да говори, за което съм й толкова благодарна. След няколко минути добавя:

— Колкото и да ми се ще да остана с младите, трябва да си лягам. Това лице вече иска грижи и дълъг сън.

После пак ми благодари и оставя чинията си в мивката. Пожелава ни лека нощ и се навежда да целуне Хардин по бузата. Той естествено негодува и се дърпа, устните й едва докосват кожата му, но все пак е доволна и на този малък контакт. После увива ръце около раменете ми, целува ме по косата, Хардин върти очи и аз го ритам под масата. Когато Триш си ляга, прибирам останалото от храната и започвам да разчиствам.

— Благодаря ти за вечерята. Наистина не трябваше — казва Хардин и двамата тръгваме към спалнята.

— Нека аз да спя на пода тази вечер — предлагам, но знам, че никога няма да се съгласи и да ме остави да спя на пода.

— Не, не е проблем. Всъщност не е никак лошо — добавя и вади завивките си от гардероба, после се разполага на пода.

Давам му две възглавници. Той се усмихва и започва да разкопчава джинсите си.

О, не, сега трябва да гледам настрани, веднага. Не искам, но знам, че точно това трябва да направя. Той смъква черните джинси от краката си и ги прекрачва. Татуираните мускули на стомаха му се движат по такъв хипнотизиращ начин, че не мога да се насиля да отвърна поглед. Този факт ми напомня колко силно ме привлича това момче дори когато съм му ядосана. Боксерките очертават тялото му. И тогава Хардин рязко обръща глава и ме поглежда. Лицето му е напрегнато, концентрирано върху моето. Очертанията на челюстта му са толкова остри, интригуващи.

— Извинявай — казвам и се обръщам настрани. Бузите ми горят от унижение.

— Не, аз съжалявам. Предполагам… е по навик — отвръща и вади чифт памучни панталони от гардероба. Не откъсвам очи от стената, докато ми пожелава лека нощ. И тогава буквално чувам усмивката в гласа му.

 

 

Събуждам се от остър рязък шум и отварям очи. Гледам в тавана. Тъмно е, не виждам дори перките на вентилатора. И после гласът на Хардин:

— Не, моля! — плаче.

Мамка му, пак има кошмар. Скачам от леглото и коленича до мятащото се в тъмното тяло.

— Не! — изкрещява.

— Хардин! Хардин! Събуди се! — прошепвам в ухото му и разтърсвам раменете му. Тениската му е подгизнала, лицето му е изкривено. Отваря очи и сяда.

— Тес… — Диша задъхано и ме стиска в прегръдката си.

Прокарвам пръсти през косата му и по гърба. Галя го нежно, ноктите ми леко дерат кожата му.

— Всичко е наред — не спирам да шептя. — Хайде, ела да си лягаме — казвам и ставам.

Той се държи за тениската ми и се качва на леглото с мен.

— Добре ли си? — питам, когато ляга до мен. Той кима, а аз го придърпвам по-плътно до себе си.

— Мога ли да те помоля за чаша вода?

— Разбира се, веднага се връщам.

Включвам осветлението и ставам. Минавам през хола много тихо, за да не събудя Триш, но когато влизам в кухнята, тя вече е там.

— Добре ли е? — пита.

— Да, сега е добре. Дойдох само за чаша вода.

Напълвам чашата и когато се обръщам, тя ме хваща здраво в прегръдката си и ме целува по бузата.

— Може ли да поговорим утре? — пита с надежда.

Изведнъж ми става ужасно неловко дори да отговоря, затова само кимам. Тя се усмихва, а аз тръгвам към Хардин, но чувам как Триш тихо подсмърча зад гърба ми.

Хардин изглежда малко по-добре. Подавам му водата и той ми благодари. Изпива я наведнъж. Качвам се при него на леглото. Виждам колко неловко се чувства. Може би заради кошмара, но дълбоко в себе си знам, че е и заради мен.

— Ела тук — казвам и виждам облекчението в очите му.

Веднага след това увива тялото си около моето, аз го обгръщам с ръце и слагам глава на гърдите му. Толкова е успокояващо. Знам, че и за него е така. Независимо от всичко, което направи, в ръцете на това объркано момче се чувствам като у дома си.

— Не ме пускай, Тес — изрича и затваря очи.