Анна Тод
След сблъсъка (25)

Глава двадесет и четири
Теса

С Хардин влизаме в хола. Майка му седи на дивана със събрана на кокче мокра коса. Изглежда толкова млада за годините си. Изумително красива.

— Трябва да си вземем някой филм и аз ще сготвя вечеря — предлага развълнувано тя. — Не ти ли липсват моите гозби, сладкишче?

Хардин врътва очи, усмихва се и казва:

— Разбира се. Най-добрата готвачка на всички времена.

Не, става ужасно неловко. По-неловко от това не може да бъде.

— Хей, не съм чак толкова зле! — смее се тя. И май ти ще готвиш тази вечер.

Не знам как да се държа с Хардин, когато сме заедно и не се караме… или не правим секс… или не сме двойка. Ужасно е неудобно. Това е супер странно за двама ни, но едва сега се сещам, че може би имаме вид на двойка дори когато не сме, защото Карен и Кен бяха убедени, че сме заедно много преди да правим секс.

— Можеш ли да готвиш, Теса? Или и Хардин готви понякога?

— Ами… и двамата готвим. По-скоро правим нещо набързо — отговарям.

— Радвам се, че се грижиш за момчето ми. И този апартамент е толкова хубав. Предполагам, че само Теса чисти.

Не се грижа за момчето й. Точно това момчето й изгуби, като не знае как да се държи. И след като си позволи да ме нарани така лошо.

— Да… той е мърляч — отговарям.

Хардин ме поглежда и се усмихва предпазливо.

— Не съм мърляч. Просто тя е прекалено подредена.

— Мърляч е — казваме аз и Триш в един глас.

— Ще гледаме ли филм, или ще ме ядете цяла вечер? — пита обидено Хардин.

Сядам, преди Хардин да се настани на дивана, за да не се налага аз да взема неудобното решение къде да седна. Виждам как оглежда канапето, после — мен, пресмятайки мислено опциите къде да се настани. След това сяда до мен. Усещам топлината на тялото му.

— Какво искате да гледате? — пита майка му.

— Няма значение — отвръща Хардин.

— Ти избери — казвам и се опитвам да смекча гнева му.

Триш ми се усмихва и избира Петдесет първи срещи. Хардин никога няма да хареса филма. Както и очаквах, той изсумтява недоволно.

— Филмът е стар и тъп.

— Шшш! — слагам пръст на устните си и той млъква.

Няколко пъти го улавям да ме гледа, докато с Триш се смеем и въздишаме. Всъщност… ми е много хубаво и по някое време почти забравям за всичко, което се случи между Хардин и мен. Толкова е трудно да седим един до друг, без да мога да се облегна на него, да докосна ръцете му, да махна косата от челото му, когато пада и закрива очите му.

— Гладен съм — казва тихо и става, когато филмът свършва.

— Защо не сготвите с Теса? Изморена съм от полета — усмихва се Триш.

— Колко мляко ще изцедиш от това пътуване? — казва Хардин.

Тя кима с уморена усмивка. Виждал съм същата на лицето на Хардин. Няколко пъти.

— Аз ще сготвя — казвам и ставам.

Отивам в кухнята и се облягам на плота. Стискам мраморния ръб по-силно от нужното и се опитвам да дишам. Не знам колко дълго мога да се преструвам, че Хардин не унищожи всичко, да се преструвам, че не го обичам. Обичам го. Толкова нещастно и отчаяно го обичам. Проблемът не е в липсата ми на чувства към това мрачно, егоцентрично момче, а в това, че му дадох прекалено много шансове, винаги махвах с ръка на ужасните неща, които казва и прави. Но този път е прекалено.

— Хардин, бъди джентълмен и й помогни — чувам гласа на Триш и се втурвам към хладилника, за да продължа да се преструвам, че не съм била в тотален нервен срив допреди секунда.

— М… Мога ли да помогна? — чувам гласа му в малката кухня.

— Добре…

— Ледени близалки? — пита Хардин и аз поглеждам към двете неща, които държа в ръцете си.

Исках да извадя пилешкото, но явно не съм мислила и съм взела близалките.

— Да, всички ги обичат, нали? — казвам, а той се усмихва с тези свои дяволски трапчинки.

Мога да го направя. Мога да съм край него, мога да бъда мила, можем да се разбираме.

— Може да направиш онази паста, която приготви за мен — предлагам.

— Това ли ти се яде? — Зелените му очи се забиват в мен.

— Да, ако не е много трудно и ако не е проблем.

— Разбира се, че не е.

— Много си странен днес — прошепвам, за да не ни чуе гостенката ни.

— Не, не съм — казва и прави крачка към мен.

Сърцето ми започва да се блъска в гърдите ми, когато Хардин се навежда към мен. Правя крачка встрани и той отваря фризера.

Помислих си, че ще ме целуне. Какво ми става, по дяволите?

Приготвяме вечерята в почти пълна тишина. Никой не знае какво да каже. Очите ми не се откъсват от него. Следят го през цялото време. Гледам как дългите му пръсти се увиват около ножа, как реже месото, после зеленчуците, как притваря очите си, когато вдига капака на тенджерата и парата го удря в лицето, как с език облизва ъгълчетата на устата си, как опитва соса. Знам, че е крайно нездравословно да го гледам така, знам, че не е и начин да демонстрирам липса на заинтересованост, но не мога… не знам как да спра.

— Ще подредя масата, докато майка ти се приготви — казвам, когато е готов.

— Какво? Ще я повикам оттук.

— Не, това е грубо. Просто отиди и я покани — казвам. Той върти очи, но отива. Връща се след секунди и заявява, че е заспала.

— Какво? — питам, макар че разбрах какво каза.

— Да, размазала се е на дивана. Да я събудя ли?

— Не… остави я. Пътувала е дълго. Ще отделя в една чиния за нея. Когато стане, ще си стопли и ще се нахрани. А и вече е късно.

— Осем е.

— Да… осем е късно.

— Може би — казва с равен тон.

— Какво ти става? Знам, че е крайно неловко, но се държиш толкова странно — питам и сипвам в две чинии, без да се замислям дали е редно.

— Благодаря — казва, взима едната и сяда на стола на малката масичка.

Хващам си вилицата и решавам да ям права, облягайки се на плота.

— Ще ми кажеш ли?

— Какво да ти кажа? — Боде си от чинията и си пълни устата.

— Защо си толкова… тих… и мил… Странно е.

Той дъвче бавно и отвръща:

— Просто не искам да кажа нещо нередно.

— О! — това е всичко, което ми идва на ума. Не очаквах такъв отговор.

— А ти защо си толкова мила и странна? — обръща въпроса към мен.

— Защото майка ти е тук и… каквото е станало, станало е, не можем да го поправим, не можем да го променим. Не мога да се държа за гнева цяла вечност — казвам и се облягам на лакът.

— Какво означава това?

— Нищо. Просто искам да бъдем цивилизовани хора и да не се караме повече. Това не променя нищо между нас.

Захапвам устната си, за да не се разплача от собствените си думи. Хардин не отговаря. Става и мята чинията си в мивката. Порцеланът се пука в средата с шумен трясък. Хардин сякаш не чува нищо, просто се обръща и тръгва към спалнята.

Надничам в хола да видя дали шумният му импулс не е събудил майка му. За щастие, тя все още спи. Устата й е леко отворена. Толкова прилича на Хардин. Или обратното.

Както винаги, аз трябва да почистя след Хардин и да обера боклуците му. Зареждам съдомиялната, прибирам останалото ядене и забърсвам плота. Уморена съм. По-скоро умствено, отколкото физически. Трябва да си взема душ. И после да си легна. Къде ще спя? Хардин е в спалнята, а Триш е на канапето в хола. Може би е най-добре да се върна в мотела.

Увеличавам отоплението, изключвам осветлението в хола и влизам в спалнята да си взема пижамата. Хардин е седнал на ръба на леглото. Лактите му са облегнати на коленете, главата му е отпусната в дланите. Не вдига глава, не ме поглежда. Взимам си чифт къси гащи и тениска и тръгвам да излизам от стаята, но преди да затворя вратата, чувам нещо като… приглушен… стон… плач?

Хардин плаче? Не, не плаче. Просто не е възможно.

А ако плаче? Не, не мога да изляза. Тръгвам към леглото и заставам пред него.

— Хардин? — казвам тихо и се опитвам да махна ръцете от лицето му. Той не ми позволява, но аз дърпам по-силно. — Погледни ме, Хардин! — И когато ме поглежда… сякаш някой ме изритва в дробовете. Очите му са кървавочервени, бузите му са мокри. Опитвам се да взема ръцете му в своите, но той не ми позволява.

— Остави ме, Теса, иди си.

Толкова пъти съм чувала да го казва.

— Не! — Клякам пред разтворените му крака.

Той избърсва очите си с длани.

— Това беше лоша идея. Ще кажа на мама сутринта.

— Не е нужно да го правиш. — Виждала съм го да отронва по някоя сълза и преди, но никога така. Тялото му се тресе, сълзите му текат като потоци. Плач, истински плач.

— Да, трябва. Това е най-жестокото изтезание. Да си така близо до мен, а в същото време толкова далеч. Няма по-голямо наказание. Не че не го заслужавам. Заслужавам го. Знам. Но не мога, прекалено много боли. Дори за мен е прекалено много. Когато се съгласи да останеш… — Отчаяно вдишва дълбоко. — Тогава си помислих, че… може би… че все още те е грижа за мен… че ме обичаш така, както те обичам аз. Но сега виждам, Тес. Виждам как ме гледаш. Как ме гледаш сега. Виждам болката, която съм ти причинил. Виждам колко си се променила. И това е само заради мен. Знам какво направих, но мисълта, че те губя, ме убива.

Сега сълзите му текат по-обилно. Мокрят тениската му. Искам да кажа нещо, да направя нещо… каквото и да е, за да спра… това. Да накарам тази болка да си иде. Но къде пък беше той, когато аз плачех по цели нощи?

— Искаш да си отида? — питам и той кима.

И това боли. Дори сега, след като аз го отхвърлих, когато ми казва да си ида, ме боли. Знам, че не трябва да съм тук, че не трябва дори да се опитваме да оправяме това, но имам нужда от повече… от повече време с него… Дори болното, опасно време с него е по-добре от времето без него. Иска ми се никога да не го бях срещала. Но го срещнах. И го обичам.

— Добре — преглъщам тежко и ставам. Ръцете му се стрелват към таза ми, стиска ме като удавник.

— Съжалявам за всичко. Съжалявам, че те нараних, за всичко, за всичко… — Гласът му е натежал от неизказаното „сбогом“. Колкото и да искам да се съпротивлявам, дълбоко в себе си знам, че не съм готова да му позволя да се откаже от мен. Но не съм и готова да му простя. От дни скачам между едното и другото решение, но днес се мятам истински отчаяно.

— Аз… — не мога да довърша.

— Какво?

— Не искам да тръгвам — казвам много тихо. Дори не съм сигурна, че ме е чул.

— Какво? — пита пак.

— Не искам да тръгвам. Знам, че трябва, но не искам. Не и тази вечер. — Кълна се пред себе си, виждам как счупените парчета в душата му започват да се събират. Едно по едно. Красиво е. И ужасяващо. За мен.

— Какво означава това?

— Не знам какво означава, но не съм готова и да разбера — казвам и се надявам да се добера до това, което става в мен, след като говоря.

Хардин ме гледа с празен поглед. Няма и следа от сълзите му. Като робот избърсва лицето си.

— Добре. Легни на леглото, аз ще спя на земята.

Когато той взима двете възглавници и едно от одеялата и ги хвърля на земята, изведнъж ми се иска да повярвам, че сълзите са били само за шоу.

Но някак съм убедена, че не са били никакво шоу и че това не беше никаква актьорска игра.