Анна Тод
След сблъсъка (21)

Глава двадесет
Хардин

Гледам масивната къща на баща ми и не мога да реша дали да вляза, или не. Карен е украсила с прекалено много светлинки, малки коледни дървета и нещо, което наподобява танцуващи еленчета. Надуваемият Дядо Коледа се полюшва на вятъра и ми напомня на мен самия, докато излизам от колата си. Когато затварям вратата, парчетата от разкъсаните самолетни билети се разлетяват навсякъде. Трябва да се обадя да видя дали могат да ми върнат парите за неизползваните билети. Иначе две хилядарки заминават по дяволите. Може би беше по-добре да замина сам, но сега мисълта да се върна в Лондон без Теса не ми харесва особено. Радвам се, че мама се съгласи да дойде тук, вместо аз да ходя там. Всъщност беше много развълнувана от перспективата да види Америка.

Звъня на вратата и се опитвам да измисля някакво оправдание за това защо съм тук, по дяволите. Но преди да съм съчинил някоя лъжа, Ландън вече е отворил вратата.

— Здрасти — казвам, когато той ми отваря по-широко, за да мога да вляза.

— Здрасти? — отвръщам с почти въпросителен тон.

Заравям ръце в джобовете и не знам какво да кажа. Не знам и какво да направя.

— Теса не е тук — казва и тръгва към хола, все едно ме няма.

— Да… знам… Тя е в Сиатъл — отговарям и тръгвам след него.

— Е?

— Аз… дойдох да поговоря с… теб… или с баща ми… с Кен, искам да кажа… Или може би с майка ти… — Говоря несвързано и заеквам.

— Да говориш? За какво? — пита. Отваря книгата си на отбелязаната страница и започва да чете. Иде ми да я грабна от ръцете му и да я метна в камината, но това няма да ми помогне особено.

— Теса — казвам тихо. С пръсти въртя пръстена на устната си и чакам Ландън да избухне в смях. Той ме поглежда и казва:

— Нека видим дали съм разбрал правилно… Теса не иска да те вижда и чува. Не иска да има нищо общо с теб. И ти си тук, за да говориш с мен за нея? Или с баща си? Или дори с майка ми?

— Да… така излиза… — Боже, как ме дразни това момче. Не стига, че се подлагам на това унижение!

— Добре… И какво мислиш, че мога да направя за теб? Лично аз считам, че тя не бива никога да говори с теб. И честно казано, мислех, че вече си я забравил.

— Не се дръж като задник. Знам, че се издъних. Но я обичам. Обичам я, Ландън. И знам, че и тя ме обича. Просто в момента е наранена.

Ландън си поема дълбоко дъх и потърква брадичка.

— Не знам, Хардин. Това, което направи, е непростимо. Ти я унижи, а тя ти вярваше.

— Знам… знам… мамка му, мислиш ли, че не знам?

— Е, след като си дошъл тук за помощ… бих казал, че цялата ситуация е ужасно объркана.

— Кажи ми какво според теб да направя? Не като неин приятел, а като доведен син на баща ми.

— Като твой доведен брат, искаш да кажеш? — усмихва се той. Въртя очи, а той се смее. — Добре, говорила ли е с теб изобщо?

— Да… всъщност снощи ходих до Сиатъл и тя ми позволи да остана при нея.

— Моля? Какво е направила? — Очевидно е доста изненадан.

— Да. Беше пияна. Искам да кажа… много пияна. Принуди ме, кълна се, че не исках, но тя ме принуди да я чукам… — Забелязвам как лицето му се сбръчква и веднага се поправям: — Принуди ме да спя с нея. Не че ме е изнасилила или нещо такова, защото исках… искам да кажа… как мога да й откажа… тя е просто…

Защо изобщо му разказвам тези неща?

— Добре, добре, добре — маха с ръка като луд. — Разбрах… господи! Не искам да знам подробности.

— Но тази сутрин й казах нещо, което не трябваше да й казвам, защото тя се изпусна, че е целунала някакъв…

— Теса? Целунала е някой друг? — пита и не вярва.

— Да, някакъв непознат в клуба. — Не, не искам дори да си спомням за това, че ще откача пак.

— Майко мила! Наистина ти е ядосана — казва Ландън.

— Това. Го. Знам.

— А ти какво й каза след това?

— Казах й, че съм чукал Моли, преди да тръгна за Сиатъл.

— А ти… наистина ли… знаеш… си правил секс с Моли?

— Не! За бога! Не!

Какво става тук? Защо водя някакъв задушевен разговор с Ландън? С Ландън, за бога. От всички възможни хора на света?

— Тогава защо й каза, че си го направил?

— Защото тя ме ядоса. Целувала се е с друг.

— Добре… значи си й казал, че си спал с Моли, при положение че знаеш колко Теса я мрази. Само за да я нараниш?

— Да…

— Добра идея — върти очи, но аз напълно пренебрегвам откритото му недоволство.

— Мислиш ли, че ме обича? — Искам да знам, трябва да знам.

Той вдига рязко глава и вече ме гледа съвсем сериозно.

— Не знам. Наистина.

Това момче е ужасен лъжец.

— Кажи ми. Ти я познаваш по-добре от всеки друг. Освен мен, разбира се.

— Обича те. Но заради начина, по който я предаде, тя е убедена, че никога не си я обичал.

Сърцето ми се пръска пак. И пак. И все още не мога да повярвам, че го моля за помощ, но така отчаяно имам нужда някой да ме измъкне от тая каша.

— Какво да правя? Ще ми помогнеш ли?

— Не знам. — Поглежда ме с колебание, но вероятно вижда колко съм отчаян. — Предполагам… мога да се опитам да говоря с нея. Рожденият й ден е утре, знаеш това, нали?

— Да, разбира се. Знам. Планирал ли си нещо за нея? — питам. В негов интерес е да не е планирал.

— Не, ще бъде в къщата на майка си.

— В къщата на майка си? Защо? Кога говори с нея?

— Пусна ми съобщение преди около два часа. Какво друго й остава? Да седи сама в мотелската стая на рождения си ден?

Предпочитам да пренебрегна въпроса му. Ако си бях изиграл картите разумно тази сутрин, може би щеше да ми позволи да остана още една вечер с нея. А сега тя е все още в Сиатъл с шибания Тревър.

Чувам стъпки по стълбището и след малко баща ми се появява на вратата.

— Стори ми се, че чух гласа ти…

— Да, дойдох да поговоря с Ландън — лъжа. Е, не съвсем. Исках да говоря с някого. С първия, който отвори вратата. Ето колко съм жалък.

— Така ли? — Баща ми е крайно изненадан.

— Да. Също да ти кажа, че мама идва във вторник сутринта. За Коледа.

— Страхотна новина. Знам колко й липсваш.

Първоначалният ми инстинкт е да го замеря с лайна и да му кажа какъв баща е той самият, но не ми се занимава.

— Е, момчета, оставям ви да си говорите — казва и се качва по стълбите. — И… Хардин? — обръща се, когато се изкатерва до средата.

— Да?

— Радвам се, че си тук.

— Добре. — Не знам какво друго да кажа. Баща ми се усмихва сковано и продължава нагоре по стълбите.

Този ден… е толкова объркан. Главата ме боли.

— Е… ще тръгвам — казвам и Ландън кима с глава.

— Ще направя каквото мога — обещава и вървим заедно към вратата.

— Благодаря.

Заставаме до вратата и настъпва неловко мълчание. Тогава промърморвам:

— Знаеш, че няма да започнем да се прегръщаме по братски или нещо от сорта, нали?

Излизам навън и го чувам как се смее от сърце.