Анна Тод
След сблъсъка (20)

Глава деветнадесет
Теса

Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли. Чуках Моли.

Думите на Хардин кънтят като ехо в главата ми, дълго след като е затръшнал вратата и е излязъл от живота ми. Завинаги.

Опитвам се да се успокоя, преди да сляза и да се изправя пред всички. Трябваше да се досетя, че си играе с мен. И трябваше да знам, че все още се занимава с тая пачавра. Може би я е чукал през цялото време, докато е „бил с мен“? Как е възможно да съм толкова глупава? Почти му повярвах снощи, когато ми каза, че ме обича. Мислех си: защо иначе да кара чак до Сиатъл? Но истинският отговор е: защото това е Хардин и прави неща, които съсипват живота ми. Винаги го е правил и винаги ще го прави. Иска да ме обърка. Както се обърках, като му казах, без да искам, за онзи мъж в клуба. И после как буквално обвиних него за снощи, когато знам прекалено добре, че го исках точно толкова силно, колкото и той. Просто не желая да си го призная. Нито пред него, нито пред себе си.

Не мога да спра да мисля за него и Моли. Стомахът ми се обръща само като си ги представя заедно. Ще повърна. Ако веднага не ям нещо, може и да припадна. Не само от махмурлука, но и от признанието му. От всички момичета на света — с Моли? Как я презирам. Виждам розовата й коса, глупавата й усмивка, предоволна, че ще откача, като разбера, че спи с него. Мислите ми се въртят над главата ми като лешояди, но някак успявам да се измъкна от пропастта на тоталния нервен срив. Попивам сълзите от ъгълчетата на очите си и грабвам чантата си. В асансьора за малко да изперкам отново, но успявам да се стегна, докато стигна до лобито.

— Теса — вика Тревър от другия край на коридора. — Добро утро. — Приближавам се и той ми подава чаша кафе.

— Благодаря, Тревър. Извинявам се за поведението на Хардин снощи — започвам да се обяснявам.

— Няма проблем, наистина. Малко е… сякаш присъствието му идва в повече.

Почти се засмивам, но самата мисъл за усмивка кара стомаха ми да се обърне, повръща ми се.

— Да… наистина… идва в повече — казвам и отпивам от кафето.

Тревър вади телефона от джоба си и поглежда колко е часът.

— Кимбърли и Крисчън ще слязат до няколко минути… А Хардин още ли е тук?

— Не. Няма да се връща. — Опитвам се да прозвуча, сякаш изобщо не ме интересува. — Добре ли се наспа? — искам да сменя темата на разговора.

— Да, но се притеснявах за теб. — Очите му обхождат врата ми и аз веднага покривам с косата си червеното петно. Дали го е видял?

— Притеснявал си се? Но защо?

— Мога ли да те попитам нещо? Не искам да те разстройвам… — Говори много предпазливо и започвам да се страхувам от въпроса му.

— Да… питай.

— Случвало ли се е… Хардин… някога да те нарани — пита и веднага поглежда в земята.

— Моля? Караме се много, така че в този смисъл ме наранява през цялото време — отговарям и отпивам пак от ароматното кафе. Той ме гледа глупаво.

— Искам да кажа… физически? — пита много тихо.

Поглеждам го рязко и самата мисъл, че някой може да допусне, че Хардин ми посяга, ме кара да се свия като червей.

— Не. Разбира се, че не. Никога не би направил това.

По очите на Тревър разбирам, че не е искал да ме обиди.

— Извинявай. Просто изглежда толкова гневен и някак… жесток.

— Да, понякога е жесток, понякога е ядосан, но никога, абсолютно никога не би ме наранил по този начин. — Изведнъж започвам да се ядосвам на Тревър, че мисли такива неща за Хардин. Той просто не го познава… Но пък… Колко ли го познавам аз? Млъкваме и се замислям върху последното, когато забелязвам русата коса на Кимбърли.

— Наистина съжалявам. Просто си помислих, че заслужаваш по-добро отношение — казва тихо Тревър, преди другите да се присъединят към нас.

— Чувствам се като лайно, като пълно лайно — оплаква се Кимбърли.

— И аз. Главата ми ще се пръсне — казвам, докато вървим по дългия коридор към залата за конференции.

— За сметка на това изглеждаш прекрасно, а аз изглеждам, сякаш току-що съм станала от леглото — казва тя.

— Не е вярно — намесва се Крисчън и я целува по челото.

— Благодаря, бебо, но ти си предубеден — засмива се тя и разтърква слепоочията си.

Тревър се смее и казва:

— Май няма да излизаме тази вечер.

Всички се съгласяват.

Пристигаме в залата. Веднага се отправям към бара със закуските и награбвам цяла шепа енергийни барчета. Ям ужасно бързо. Не мога да накарам думите на Хардин да спрат да кънтят в главата ми. Иска ми се да го бях целунала за последно…

Не, не ми се иска нищо подобно. Вероятно още съм пияна.

Семинарът протича доста бързо и макар че гласът на говорителя бумти прекалено силно в микрофоните, а и въпреки оплакванията на Кимбърли, до обяд главоболието ми почти преминава.

Обяд е. Хардин вече се е прибрал. И вероятно вече е с Моли. Сигурно е отишъл направо при нея само за да ми направи напук. Дали вече са спали в нашата квартира. Искам да кажа — в нашата предишна квартира? В леглото, което беше за нас? Спомням си как ме докосваше и как шептеше името ми снощи и веднага на мястото на моето тяло си представям нейното. Виждам само Моли и Хардин. Хардин и Моли.

— Чу ли ме? — пита Тревър и сяда до мен. Усмихвам се извинително.

— Извинявай, бях изключила за малко.

— Чудех се… дали да не излезем да хапнем навън, след като всички си остават по стаите тази вечер. — Поглеждам в искрящите му сини очи, но не отговарям веднага. — Ако не искаш… няма проблем.

— Всъщност би било страхотно — казвам.

— Наистина ли? — Убедена съм, че е смятал, че ще му откажа. Особено като се има предвид поведението на Хардин пред него снощи.

През следващите два часа сърцето ми се стопля от мисълта, че Тревър иска да ме изведе на вечеря, и то след заплахата от страна на бившия ми луд приятел.

 

 

— Слава богу, че свърши. Искам да спя — казва страдалчески Кимбърли, когато се качваме в асансьора.

— Май не си вече толкова млада и издръжлива като преди — закача я Крисчън. Тя върти очи и се обляга на рамото му.

— Теса, утре отиваме на пазар. Цяла сутрин, докато тези двамата са по разни срещи — казва Ким и затваря очи.

Звучи ми страхотно. Също така много ми допада и идеята за тиха вечеря с Тревър. Особено след бурната ми нощ с Хардин. Леко съм разочарована от поведението си през този уикенд. Целувам се с някакъв непознат, после буквално изнасилвам Хардин да ме чука, а сега излизам с трети. Последното е най-безобидно, защото поне няма да има никакъв физически контакт.

За теб не. Със сигурност. Но не и за Хардин и Моли… напомня ми вътрешният ми глас.

Това гласче започва много да ме дразни.

— Ще те взема в шест и половина — казва Тревър, когато стигаме до моята врата. — Добре ли е?

Отговарям му с усмивка, кимам с глава и влизам в стаята си. Връщам се на мястото на престъплението. Исках да дремна малко преди срещата с Тревър, но се оказах пак под душа. Имам чувството, че съм омърсена от събитията снощи. Налага се да отмия аромата на Хардин от тялото си. Преди две седмици си мислех, че всичко ще е наред. Мислех си, че ще се подготвяме за пътуването до Англия за Коледа и за срещата с майка му. А сега дори нямам къде да живея. Трябва да се обадя на майка си. Снощи звъня един милион пъти.

След душа пак оправям грима си. Набирам номера й.

— Здравей, Тереза — казва делово.

— Здрасти. Извинявай, че не се обадих снощи, но съм на конференция на издателските къщи и имахме делови разговори с вечеря.

— О, да, точно така. А той там ли е? — пита и съм малко изненадана, че ми задава такъв въпрос.

— Не… Защо питаш? — отвръщам с възможно най-безразличен тон.

— Защото снощи се обади тук да пита къде си. Не ми харесва, че си му дала номера ми. Знаеш какво мисля за него, Тереза.

— Не съм му дала номера…

— Мислех, че вече сте приключили — прекъсва ме веднага.

— Да, така е. Може би е искал да знае нещо за апартамента или… не знам защо — лъжа веднага.

Трябва да е бил напълно отчаян, за да се обади на майка ми и да ме търси там. Мисълта ме наранява, но в същото време изпитвам крайно задоволство.

— И като стана дума за този апартамент, не можем да ти уредим общежитие до края на коледната ваканция, но понеже няма да си на училище и на работа по това време, можеш да дойдеш тук.

— О… добре… — Не искам да прекарвам ваканцията с майка си, но какъв избор имам?

— Ще се видим в понеделник. И стой далеч от това момче. За твое добро.

След което ми затваря. Една седмица в къщата на майка ми ще е ад. Не знам как съм живяла там осемнадесет години. Честно, не бях осъзнала колко е лоша до мига, в който вкусих свободата си. А след като Хардин напуска страната във вторник, може да остана още две вечери в мотела и после да отида в апартамента. Все пак договорът е и на мое име. Той никога няма да разбере. Колкото и да не ми се иска да стъпвам там, това ми се струва идеален вариант.

Преглеждам съобщенията си. Нямам нищо от него. Не че съм очаквала. Не мога да повярвам, че спи с Моли и че ми го хвърли в лицето. Просто ей така. И най-лошото е, че ако не бях се изпуснала за целувката с онзи непознат, никога нямаше да ми каже. Точно като с облога, с който започна нашата „връзка“. А това означава, че не мога никога да му се доверя. Никога повече.

Приключвам с грима и избирам обикновена черна рокля. Дните на вълнените плисирани поли са отдавна в миналото. Слагам още един слой пудра върху червеното петно и сядам да чакам Тревър.

Верен на природата си, той чука точно в шест и половина.