Анна Тод
След сблъсъка (19)

Глава осемнадесет
Теса

Алармата на телефона пробива мозъка ми и нахлува в съня ми като танцуваш, пингвин. Дори имам чувството, че танцуващият пингвин влиза в мозъка ми. Но тази приятна фантазия, която е в комбинация с приятната мелодия на алармата ми, не трае много дълго. Започвам бавно да се разбуждам, усещайки пулсираща болка в главата си. Опитвам се да седна, но нещо… някой ме затиска.

О, не!

Спомням си, че танцувах с някакъв ужасно гнусен тип. Застивам от паника. Отварям очи. Познатото татуирано тяло на Хардин е проснато върху мен. Главата му е на корема ми, ръката му е увита около кръста ми.

О, боже! Какво, по дяволите?

Опитвам се да го избутам, без да го будя, но той простенва и бавно отваря очи, после ги затваря, бавно разплита краката си от моите и се отмества встрани. Скачам от леглото. Хардин не казва нищо. Гледа ме, сякаш съм някакъв хищник. Спомням си… как тласкаше безмилостно в мен, как виках името му.

Какво съм си мислела, че правя?

Искам да кажа нещо, но честна дума… нямам никаква идея какво. Мисля, че напълно превъртам, започвам да откачам, топя се. Сякаш усетил вътрешната ми борба, той става от леглото с чаршафа, увива го около голото си тяло… О, боже! Сяда на стола и ме оглежда. Едва сега разбирам, че съм само по сутиен. Инстинктивно стискам крака и сядам обратно на леглото.

— Кажи нещо — прошепва.

— Аз… не знам… какво да кажа — признавам. Не мога да повярвам, че това се е случило. Не мога да повярвам, че Хардин е тук, в леглото ми. Гол.

— Съжалявам — казва и главата му бавно пада в отворените му длани. Главата ми ще се пръсне от алкохола. Доколкото помня, спрях да пия едва преди няколко часа. И сега чуковете в мозъка ми блъскат още по-силно дори от осъзнаването на факта, че съм спала с Хардин.

— Да, редно е да съжаляваш — казвам тихо.

— Ти ми се обади. — Скубе косата си.

— Не съм ти казвала да идваш тук — защитавам се веднага. Не знам как да се оправя в тази каша. Не знам дали искам да се карам с него, да го изритам… или да се държа като зрял човек.

Ставам и тръгвам към банята.

— Беше пияна и помислих, че си в беда. И Тревър беше тук.

Пускам водата на душа и поглеждам в огледалото. На врата ми има голямо червено петно. Мамка му! Прокарвам пръсти по него и в съзнанието ми се изливат спомени за езика му по кожата ми. Може би все още съм леко пияна, защото не мога да мисля трезво. Смятах, че продължавам напред с живота си, а то какво се оказа? Човекът, който разби сърцето ми, е в стаята ми, а аз съм с масивна следа от просмукано на шията. Като подивяла тийнейджърка.

— Теса? — Чувам гласа му. Влиза в банята, а аз веднага се мушкам под душа. Мълча и чакам горещата вода да отмие греха ми.

— Има ли… има ли проблем заради това, което се случи снощи?

Защо се държи толкова странно? Бях очаквала да гледа самодоволно или да ме поздрави с „добре дошла“ и с наглата си усмивка.

— Аз… не знам… Не, не съм щастлива от случилото се — казвам.

— Мразиш ли ме? Искам да кажа… мразиш ли ме повече от преди?

Гласът му е като скършен. Сърцето ми прескача. Не, трябва да отстоявам позициите си! Каква каша само! А точно започвах да го забравям.

Лъжкиня, подиграва ми се подсъзнанието ми, но не му обръщам внимание.

— Не, няма разлика — отвръщам.

— Аха.

Изплаквам косата си още веднъж и тихичко се моля водата да ме отърве от махмурлука.

— Не съм искал да се възползвам от теб, кълна се — казва, когато спирам водата. Грабвам кърпата и я увивам около тялото си. Той се е облегнал на рамката на вратата. Само по боксерки. Вратът и целите му гърди са в червени осмукани петна и следи от червило.

Никога повече няма да пия.

— Теса, знам, че най-вероятно си ядосана, но трябва да поговорим.

— Не, не трябва. Бях пияна, обадих ти се, ти дойде и правихме секс. За какво има да говорим?

Опитвам се да запазя спокойствие. Не искам да знае как ми влияе присъствието му и как ми се е отразила предната нощ. И… тогава забелязвам разкървавените му кокалчета.

— Какво е станало с ръцете ти? О, не! Пребил си Тревър, нали? — крещя и веднага се сгърчвам от пулсиращата болка в главата ми.

— Моля? Не, не съм. — Вдига веднага ръце да се защити.

— Кого си пребил?

— Няма значение, сега имаме да говорим за много по-сериозни неща.

— Не, нямаме. Нищо не се е променило. — Взимам чантичката с гримовете и изваждам пудрата, за да залича следите. Слагам обилни количества върху петното на шията ми. Хардин стои зад мен и мълчи. — Беше грешка, не трябваше изобщо да ти се обаждам — казвам най-накрая и съм силно раздразнена, че три пласта пудра не могат да заличат червеното.

— Не беше грешка. Очевидно съм ти липсвал. Защо да се обаждаш иначе?

— Какво? Не, обадих се, защото… защото… без да искам.

— Лъжеш.

Прекалено добре е успял да ме опознае.

— И какво значение има защо съм се обадила? — лая. — Не беше нужно да идваш. — Хващам очната линия и започвам да мажа. Дебели слоеве.

— Напротив, трябваше. Беше пияна и кой знае какво можеше да ти се случи.

— О, така ли? Какво да ми се случи? Да легна с някой друг? Или да спя с някого, с когото по принцип не бива да го правя?

Бузите му горят. Знам, че съм груба, но да е мислил, когато е тръгнал да ме чука пияна. Прокарвам четка в мократа си коса.

— Не ми даде много голям избор, ако помниш изобщо — отвръща той със същия груб тон.

Спомням си. Спомням си как се качих върху него, как се търках отгоре му. Помня как му казах или да ме чука, или да си ходи. Унизена съм, ужасена съм от собственото си поведение, но най-лошото е, че си спомням, когато го целунах за първи път, а той ми каза, че съм му се хвърляла в ръцете. Гневът ми кипи. Блъскам четката в плота на банята и тя издрънчава с гръмотевичен трясък.

— Как смееш да обвиняваш мен! Можеше да кажеш не! — крещя.

— Казах. Много пъти!

— Нямах никаква идея какво правя и ти го знаеш много добре — лъжа, но в интерес на истината помня почти всичко. Знам много добре какво исках, просто нямам никакво желание да го признавам, но ето че той започва да освежава паметта ми.

— „Имаш такъв божествен вкус“. „Говори ми, както ми говореше преди“. „Ти си единственият, Хардин“.

С това вече ме вбесява до крайна степен.

— Махай се! Махай се веднага! — почти пищя и вдигам телефона да видя колко е часът.

— Не ме гонеше снощи — напомня ми.

Колко е жесток! Обръщам се с лице към него и казвам:

— Бях много добре, преди да се появиш. Тревър беше тук — казвам, защото знам колко много ще го заболи от това. И ще го подлуди. Той обаче ме изненадва и започва да се смее.

— О, моля те. И ти, и аз знаем, че Тревър не ти стига. Ти искаше мен, само мен. И все още ме искаш — казва уверено.

— Бях пияна, Хардин. Защо да искам теб, като мога да имам него? — И веднага съжалявам за думите си.

Очите му проблясват от болка или от ревност. Правя крачка към него.

— Недей — казва и вдига ръка. — Знаеш ли, няма проблем. Не знам защо изобщо дойдох тук. Трябваше да се сетя, че ще се държиш така.

Опитвам се да не викам, че да не се обади някой на рецепцията да се оплаче от мен, но не съм сигурна, че ще успея да говоря, без да вряскам до небето.

— Ти шегуваш ли се? Идваш тук и се възползваш от това, че съм пияна, а после имаш наглостта да ме обиждаш?

— Аз съм се възползвал от теб ли? Ти се възползва от мен! Знаеш, че не мога да ти откажа нищо, и натискаш, и натискаш, и натискаш, докато си вземеш своето.

Прав е, знам, но сега съм ядосана и съм унизена от собственото си поведение снощи.

— Няма значение кой от кого се е възползвал, защото сега си тръгваш и не се връщаш никога повече — заявявам категорично, включвам сешоара, за да не го слушам, защото знам, че няма начин да не отговори. След секунда кабелът на сешоара е изтръгнат от контакта. Чудя се как самият контакт е все още на стената.

— Какво ти става, по дяволите? — продължавам да викам и го включвам пак. — Можеше да го счупиш.

Хардин може да ти пръсне нервите, честно. Как изобщо ми мина през ума да му се обадя?

— Няма да си тръгна, преди да говориш с мен за всичко това.

Не обръщам внимание на силната болка в гърдите си и казвам:

— Вече ти казах. Нямаме за какво да говорим. Ти ме нарани. Не мога да ти простя. Край на историята.

Колкото и да не искам да си го призная, когато е тук… просто обичам да е с мен. Искам да е тук. Дори и когато се караме и си крещим. Толкова много ми липсваше.

— Дори не си се опитала, дори не си помислила дали да ми простиш — казва с много по-мек тон.

— Напротив, опитах се да го преодолея, но не мога. Не мога да повярвам, че и това не е част от играта ти. Не мога да ти се доверя, че няма да ме нараниш. Отново. — Включвам машата си, въздъхвам и добавям: — Трябва да се приготвя.

Когато включвам сешоара, той излиза от банята и се надявам да си тръгне. Малката част от мен, която се надява да ме чака в хола, е глупачка. Това не съм разумната и целеустремена аз. Това е другото ми аз, наивното, смешно, жалко момиче, което се влюби в момче, което е на милион години от това, което заслужавам. С Хардин никога нищо няма да проработи. Знам го много добре. Иска ми се и онази малка частичка в мен да го разбере.

Навивам косата си, сега обемът покрива червеното петно, което Хардин ми е оставил на шията. Когато излизам от банята, той наистина седи и ме чака на леглото и онова глупаво момиче подскача от щастие. Вадя червения си сутиен и бикините от багажа и се обличам, без да махам кърпата. Когато я пускам, Хардин почти изхълцва, но веднага съумява да замаскира звука като кашлица. Докато плъзвам роклята по тялото си, имам чувството, че някаква невидима струна ме тегли към него, но се опитвам да се преборя. Най-интересното е, че въпреки ситуацията, в която се намираме, се чувствам толкова удобно край него. Защо всичко е толкова объркано, така поглъщащо. Защо е толкова сложно? И защо не мога да го преодолея, да го забравя и да продължа напред с живота си?

— Наистина трябва да тръгваш — казвам тихо.

— Искаш ли да ти помогна — пита, когато забелязва, че се боря с ципа на роклята.

— Не… Няма проблем…

— Чакай — казва, става и тръгва към мен. Вървим по тази тънка линия между омразата и любовта, спокойствието и гнева. Странно е и ми замайва главата. Вдигам косата си и той закопчава роклята ми доста по-бавно от обичайното. Усещам как пулсът ми се ускорява и мислено си удрям един шамар, че му позволих да ми помогне.

— Как ме намери? — питам, защото едва сега ми минава през ума.

— Обадих се на Ванс, разбира се.

— И ти е дал номера на стаята ми? — Никак не ми харесва мисълта, че шефът ми е дал номера на стаята ми на Хардин.

— Не, дадоха ми го на рецепцията — отвръща с лека усмивка. — Мога да бъда доста убедителен.

Не ме радва и мисълта, че от хотела са му дали номера на стаята ми.

— Не може да правим това… искам да кажа… да се шегуваме и да се правим, че нищо не е станало и да се държим съвсем приятелски един с друг — казвам и стъпвам в черните си обувки.

Той вдига черните си джинси и започва да ги закопчава.

— Защо не?

— Защото не е добре да сме един край друг. И за двама ни е по-добре да сме далеч един от друг.

Той се усмихва и проклетите трапчинки грейват на лицето му.

— Знаеш, че това не е вярно — казва и облича тениската си.

— Вярно е.

— Не е.

— Моля те, наистина, върви си — вече го умолявам.

— Не искаш да си отивам, знам. И ти го знаеш. Знаеше много добре какво правиш, когато ми позволи да остана.

— Не, не съм знаела изобщо какво правя — скимтя. — Бях много пияна. Не знаех какво правя от момента, в който целунах онзи мъж и когато ти позволих да останеш.

На секундата си затварям устата. Не, не го казах високо, може би само съм си мислела да го кажа. Но от начина, по който челюстта му пука и очите му потъмняват, почти изскачайки от очните ябълки, разбирам, че съм го казала и че ме е чул. Главата ми блъска десет пъти по-силно. Искам да си забия още един шамар.

— Как — как — какво каза? — изръмжава.

— Нищо… аз…

— Целунала си някого? Кого? — пита и гласът му е толкова напрегнат, сякаш досега е бягал маратон.

— Един в клуба — признавам.

— Това сериозно ли е, или се шегуваш? — Диша тежко и когато кимам с глава, вече гръмва. — Какво, за бога? Какво ми казваш, по дяволите, Теса? Целувала си се с някакъв в шибания клуб и после си правила секс с мен? Коя си ти? — Прокарва длани по лицето си и ако го познавам добре, всеки миг ще счупи нещо.

— Просто се случи, а ти и аз дори не сме заедно. — Опитвам се да се защитя, но звуча още по-зле.

— Уау… нямам думи. Невероятна си. Ти не си моята Теса. Моята Теса никога не би се хвърлила да целува непознати мъже по клубовете — излайва той.

— Няма такава твоя Теса — казвам.

Той поклаща глава, сякаш отказва да повярва. После поглежда дълбоко в очите ми и казва:

— Знаеш ли какво? Права си. И само за да си осведомена, докато ти си целувала онзи в клуба, аз чуках Моли.