Анна Тод
След сблъсъка (120)

Глава сто и деветнадесет
Теса

Опирам върха на химикала върху листа. Вече съм решила да пиша за баба си, за това как тя посвети целия си живот на християнството, но не знам как така името на Хардин е първото нещо, което се появява на листа ми.

— Госпожице Янг? — казва тихо професор Сото, но все пак достатъчно силно, за да чуят всички на предните редици.

— Да? — вдигам поглед и забелязвам Кен. Кен? Какво прави Кен тук?

— Теса, моля те да дойдеш с мен — изрича тихо, а тая дразнеща блондинка зад гърба ми издава някакъв многозначителен звук, сякаш сме в шести клас. Вероятно не знае, че Кен е ректор на колежа.

— Какво става? — пита Ландън, когато се изправям и започвам да събирам нещата си.

— Ще говорим навън. — Гласът му трепери.

— Идвам — казва Ландън.

— Има ли проблем и момчето да дойде? — пита професор Сото.

— Той ми е син — разбира се, че няма проблем.

— О, съжалявам — отвръща професор Сото и очите му се разширяват от изумление. — Не знаех. А тя дъщеря ли ви е?

— Не — отговаря Кен.

Изглежда ми изплашен, в тотална паника. Започвам да се страхувам само като го гледам такъв.

— Хардин… — питам, но Кен ме извежда от стаята. Ландън затваря вратата зад нас.

— Хардин е арестуван — казва Кен.

— Какво? Кой? Защо?

— Арестуван е за побой и за разрушаване на обществена собственост.

— О, боже! — Това е единственото, което ми минава през ума.

— Кога? Как? — пита Ландън.

— Преди двадесет минути. Опитвам се да запазя случая в юрисдикцията на колежа, но той никак не ми помага — говори Кен и бърза по улицата. Трябва да бягам, за да мога да го стигна.

Хардин арестуван? О, боже! Как така? Защо? С кого се е сбил?

Но вече знам отговора на въпроса. Защо не може поне веднъж да запази хладнокръвие? Дали е добре? Дали ще отиде в затвора? Истински затвор? Дали Зед е добре?

Кен отключва колата си и тримата се качваме.

— Къде отиваме? — пита Ландън.

— При охраната на колежа.

— Добре ли е? — питам.

— Има разрез на бузата и още един на ухото. Така ми казаха.

— Така са ти казали? Не си ли бил още при него? — пита Ландън.

— Не. В истерия е и реших, че е по-добре първо Теса да влезе.

— Да, идеята е добра — съгласява се Ландън, а аз мълча.

Лицето му е разрязано? Боже, дано не го боли. Каква е тази лудост? Трябваше да се съглася да остана с него целия ден и да не допускам да идва в колежа.

 

 

Кен кара през задните улички и след пет минути паркираме пред малката тухлена сграда на охраната. Точно до нас има знак Паркирането забранено, но предполагам, че той не важи за Кен. Тримата хукваме към сградата, влизаме, веднага се оглеждам за Хардин, но го чувам, преди да го видя.

— Не ми пука! Ти си измислено ченге с фалшива значка! Задник! Сплескан чеп!

Тръгвам по посока на гласа. Кен и Ландън са след мен. Искам само да стигна при него. Влизам в малка стая. Няколко души са се събрали около… килия! Хардин е в малката килия и крачи като заключено животно. Мили боже! Ръцете му са зад гърба. В белезници!

— Да ви го начукам! На всички вас! — крещи той.

— Хардин — гласът на баща му гърми зад мен. Главата на моето ядосано момче рязко се обръща към нас. Вижда ме и очите му се разширяват от ужас. Лицето му е разцепено точно под скулата. Има разрез от ухото до врата. Цялата му коса е в кръв.

— Опитвам се да успокоя нещата, но ти не ми помагаш — лае Кен към сина си.

— Затвориха ме тук като някакъв шибан престъпник. Това са глупости! Обади се, на когото трябва и им кажи да ме извадят оттук — крещи Хардин и се опитва да измъкне ръцете си от белезниците.

— Престани! — казвам ядосано и чертите му веднага се променят. Като че малко се успокоява, но гневът му все така бушува.

— Теса, не трябваше да си тук. Чия беше гениалната идея да я доведете тук? — съска Хардин и гледа баща си и Ландън.

— Хардин, спри. Той се опитва да ти помогне. Трябва да се успокоиш — казвам през решетките.

Това не е истина. Да говоря с него през решетки. Заключен в килия. С белезници. Не, не е истина.

Но това е истината. Точно това се случва, ако нападнеш някого на територията на колежа, независимо кой е баща ти. Това се случва, когато нападнеш някого, където и да е.

Хардин поглежда в очите ми и знам, че вижда колко ме боли за него. Иска ми се да вярвам, че именно затова започва да се успокоява.

— Добре.

— Благодаря, Теса — казва Кен. После се обръща към сина си: — Дай ми няколко минути да видя какво мога да направя. През това време не крещи и се успокой, защото правиш нещата много по-зле, а вече си достатъчно загазил.

Ландън ме поглежда и тръгва след Кен. Мразя това място. Малко е, всичко е в бяло и черно, мирише на белина. Охранителите са седнали зад бюрата и си говорят нещо. Или поне се преструват, че си говорят, след като видяха как Кен се опитва да се справи със сина си.

— Какво се случи? — питам Хардин.

— Арестуваха ме.

— Добре ли си? — Така отчаяно искам да протегна ръка и да докосна разраненото му лице.

— Аз ли? Да, добре съм. Не е толкова зле, както изглежда.

Оглеждам лицето му и мисля, че е прав. Раните не са дълбоки. По ръцете има следи от одраскване, които личат дори и върху мастилото на татуировките. Меко казано, гледката е страшна.

— Сърдиш ли ми се? — гласът му е около хиляда градуса по-мек, отколкото беше преди няколко минути, когато крещеше на полицаите.

— Не знам — отговарям честно.

Разбира се, че съм му ядосана, защото съм наясно с кого се е бил… Не е кой знае колко трудно да се досетя. Но от друга страна, тревожа се за него и искам да знам какво го е накарало да направи това и да загази с полицията.

— Не можах да се сдържа — казва, сякаш това може да оправдае постъпката му.

— Преди ти казах, че ако те арестуват, никога няма да дойда да те видя. Помниш ли?

— Това не е истинска килия и не се брои.

— На мен ми изглежда доста истинска.

— Това не е истински затвор. Държат ме тук, докато решат дали да извикат истинската полиция — казва достатъчно високо, за да го чуят мъжете от охраната.

— Престани! Това не е шега. Може да се окаже голяма беля!

Хардин само върти очи. Разбира се! Проблемът при него е, че не осъзнава, че всяко негово действие си има последици.