Анна Тод
След сблъсъка (119)

Глава сто и осемнадесет
Хардин

Докато вървя за лекции, слушам съобщението й за пети път. Звучи толкова нещастна и разстроена. Може би е болно и перверзно да го призная, но се радвам да я чуя такава, да чуя страданието и тъгата в гласа й. Исках да знам как се е чувствала без мен. И ето, вече има доказателство. Простих й прекалено бързо това, че е целунала оня задник, но какво ми оставаше да направя? Не мога да живея без нея. И сега не само аз, а и тя е гафила, и то няколко пъти вече. Но всичко това е по негова вина. Знаел е колко ще е податлива и колко лесно е можел да се добере до нея, когато е без мен. Сто процента е знаел. Видял я е да плаче и веднага отива и я целува, едва седмица след като ме остави? Трябва да си напълно ненормален, да си извратен и болен, за да направиш такова нещо, да се възползваш по този начин. От моята Теса. Не, няма да търпя. Не става. Прави се на мил и на много състрадателен и тя му вярва, но аз знам много добре какво лайно е.

— Къде е Зед Еванс? — питам една ниска блондинка, седнала до голямото дърво в лобито на факултета им. И защо са сложили това дърво в средата на сграда? Не навън, а в сградата? Що за конски задници?

— В лабораторията, двеста и осемнадесета стая — казва тя с разтреперан глас.

Стигам до стаята, отварям вратата и влизам, преди да се замисля за обещанието си към Теса. И бездруго нямаше да го спазя, но след като чух колко е била разстроена вечерта, когато е била с него, това не прави нещата по-лесни, напротив — стават все по-зле за него.

 

 

В парника има цели редици цветя. Кой идиот иска да се занимава с такова нещо цял живот? И то да му плащат, за да се бърка в работата на природата.

— Какво правиш тук? — чувам гласа на Зед зад гърба си. Обръщам се и го виждам до някаква голяма кутия с лайна или нещо такова.

— Не се прави на глупак. Много добре знаеш защо съм тук.

— Не, съжалявам, но не знам — усмихва се и прави крачка към мен. — Изучаването на ботаника не изисква умения да четеш мислите на хората — казва подигравателно. И какви са тези смешни очила на главата му?

— И имаш наглостта да се правиш на остроумен след всичко?

— След кое?

— След Теса?

— Не се държа като задник с Теса. Ти си този, който се държи с нея като с лайно. Така че не се ядосвай, когато дотърчи при мен заради нещо, което си направил ти.

— Наистина ли си такъв глупак, че да пипаш нещо, което е мое?

Той прави няколко крачки назад.

— Не е твоя. Не я притежаваш — казва предизвикателно.

Пресягам се през кутиите с растения, слагам ръце около врата му и блъскам лицето му в металната летва между нас. Чувам как нещо се пука, така че вече знам какво е станало.

— Счупи ми носа — крещи той и се мъчи да се изскубне от ръцете ми. Трябва да призная, че количеството кръв, което се стича по лицето му, малко ме стряска.

— Колко пъти те предупредих! Още преди месеци! Казах ти да стоиш далеч от Теса, а ти какво правиш? Отиваш и я целуваш, караш я да спи в шибаното ти легло.

Тръгвам по алеята, за да мога да се докопам до него от другата страна. Сложил е ръка върху счупения си нос. Тече кръв.

— А аз вече ти казах, че не ми пука какво говориш — изревава насреща ми и прави крачка към мен. — Счупи ми шибания нос! — крещи.

Теса ще ме убие.

Трябва да си тръгвам вече. Заслужава да му сритам задника като хората, но знам, че Теса ще се ядоса.

— Може да съм ти счупил носа, но ти ми причини по-лошо: заиграваш се с приятелката ми — крещя.

— Не ти е приятелка. И дори не съм започнал да си играя с нея.

— Опитваш се да ме уплашиш ли?

— Не знам. Опитвам ли се?

Правя още една крачка към него и той ме изненадва с първи удар в челюстта. Олюлявам се назад. Събарям някакви дървени кутии с цветя. Всичко се разпилява по пода. Съвземам се бързо и той замахва пак, но този път успявам да го блокирам.

— Мислеше, че съм една лигава кучка, нали? — хили се и се приближава към мен, плюе кръв. Пръстите ми се увиват около престилката му. Блъскам го върху други кутии с растения. Всичко пада на земята, ние също. Катеря се върху него, за да му попреча да има контрол над положението. С крайчеца на окото виждам как вдига ръка и преди да разбера какво става, той разбива една саксия в главата ми. Мигам бързо, за да възстановя зрението си. Оказва се, че Зед може да се бие, но няма начин да ме победи.

— И бездруго вече я чуках — грачи.

Хващам го за косата и блъскам главата му в пода. На този етап не ми пука дали ще го убия, или не.

— Не, не си — крещя.

— Чуках я. Беше толкова… сладка… и… т… тясна.

Гласът му се дави в собствената му отрова и злоба. Ръцете ми са все още върху лицето му. Юмруците ми го удрят по главата. За секунда се чудя дали да не хвана счупения му нос между пръстите си и да го дотроша. Той блъска под мен с юмруци и се опитва да ме махне от себе си. Представям си Зед и Теса, как я докосва. Това ме взривява още повече. Дланите му се увиват около ръцете ми и се опитва да вдигне тялото ми от своето.

— Никога повече няма да я докоснеш — казвам и слагам ръка около гърлото му. — Ако си мислиш, че можеш да ми я вземеш, много грешиш.

Той се опитва да говори, но вече не му стига въздух.

— Какво става тук, по дяволите? — чувам мъжки глас зад гърба си.

Когато се обръщам да видя кой е, ръцете на Зед стискат гърлото ми. Няма да се случи така, както си го е намислил. Още един удар в челюстта му и главата му се отпуска до цветята.

Нечия ръка ме стиска и аз се опитвам да се изскубна.

— Извикайте охраната — казва гласът и аз ставам от тялото на Зед.

Мамка му.

— Не, не викайте охраната — казвам и скачам на крака.

— Какво става тук? Махай се оттук. Отивай и чакай в другата стая — казва мъж на средна възраст, но аз не помръдвам. Предполагам, че е професор.

Мамка му.

— Той дойде тук и ме нападна — казва Зед и започва да плаче. Наистина плаче, със сълзи.

Притиска с ръка подутия си, изкривен нос. Изправя се на крака. Лицето му е в кръв. Има кръв и по престилката. Наглата усмивка, с която ми се хилеше преди минути, сега е изчезнала.

Мъжът авторитетно вдига ръка и заповядва:

— Застани до стената и чакай, докато дойде полицията. Не мърдай. Внимавай какво правиш! Да не си помръднал!

Мамка му, полицията идва. Сега вече съм напълно прецакан. Защо изобщо дойдох тук? Обещах да не се доближавам до него. И сега, когато аз наруших обещанието си, Теса също няма да спази своето.